Всички ние се опитваме да станем приятели на Бога. Ако се вгледаме по-дълбоко в своите търсения и склонности, ще отличим копнежа за среща с Него - среща, която желаем, но ни е трудно да повярваме в нея. Тя ни се струва по-голяма от нашата мяра и затова обикновено не правим опит за нея. Срещата с Бога, казват отците на нашата Църква, минава през срещата с нашия близък брат, както и през срещата с този, който ни е най-близък: с нашето аз.
Всяка среща крие риск. Някои от нас вече се смущават от думата „риск”, която използвах поради липсата на по-ясна дума на гръцки език.И тъй, нека продължим. Или Бог съществува и Той заслужава всичко, или Той не съществува и приказката приключва. Той съществува... И най-вече съществува, за да общуваме с Него. Бог първо е съществуващ, второ е истинен, и трето Той е достъпен - причастяващ и причастяем. Днес ще говорим за тази среща с Бога. Среща, която понякога се случва чрез необяснимо вътрешно откровение или поради необичайно чудодейно преживяване. Друг път идва като последица от искреното търсене или здравото духовно възпитание. Тя обаче може да дойде и като плод от свръхразумен риск.
Разбира се, Бог се проявява и чрез простотата. Откриваме следите Му в равновесието на умереността, но се среща най-вече чрез крайността на човешката природа и воля. На границата между естественото и свръхестественото човек забелязва отпечатъците на Божието присъствие. Когато се изправяме пред непознатото, опасността, болката, несправедливостта, неочакваните дилеми, вътрешните кризи - тогава вероятността да срещнем Бога се увеличава.
Света Гора, която днес ни е събрала тук, е място за среща с Бога, най-вече чрез свръхразумни рискове. Света Гора на историята, Света Гора на истината, видимата и невидимата Света Гора - тя няма никаква връзка с логиката на естествения човек, на академиите, на този свят. Затова и не може да бъде изследвана, а преживявана. Така например „забраната за влизането на жени” не може да се обясни по светски. Както и монашеството като начин на живот не може да се разбере с категориите на съвременната логика.
Когато учениците били с Господ в Галилея, те Го възприемали като Учител. Когато стигнали в Йерусалим, Го почувствали като Цар. На Голгота Го загубили и след Възкресението Го припознали, но „в друг образ”.
Тази вечер реших да посветя беседата именно на загубването на Бога и познаването Му в „друг образ”. На „другата логика”, която постоянно избледнява, доколкото загрубяването на човешката природа и мисъл опасно нараства. Днес съществува тенденция да проповядваме приближаване към Бога или чрез дръзките опити на един модернистичен и напълно светски мироглед, или чрез малодушието и несигурността на един консервативен и схоластичен избор, педантично придържащ се към едно славно, но ялово и застинало предание.
Страхът от Бога, толкова необходим елемент в приближаването към Него, всъщност крие дръзновение, решителност, свобода и благоразумие. Той крие риск.
От едната страна е Бог, а от другата - раздвоеният човек. Нуждата от тяхната среща е цел на цялото сътворение – велика тайна с три координати:Страхът от Бога, толкова необходим елемент в приближаването към Него, всъщност крие дръзновение, решителност, свобода и благоразумие. Той крие риск.
1. Отдалечеността и скритостта на Бога
В Евангелията, главно в това от св ап. и ев. Йоан, Бог се явява по определен начин, като внимателно открива Своята Тайна. Сякаш Той е бил скрит и се открива в Църквата, появява се в света. Затова и формулировката „яви Себе Си” или „Иисус се яви” се среща често.
Но ако внимаваме малко повече и изследваме нещата със здрав разум, с логиката, която обикновено е присъща на повечето от нас, ще видим, че действителността е - или поне ни се струва - малко по-различна. В този свят Бог се явява скрит, труден, далечен, оскъден. Той създава повече подозрение за Своята идентичност, отколкото усещане и увереност за нея.
Всички ние обаче очакваме нещо повече. Бог ни се явява, а ние Го виждаме по друг начин. Той има едни начини, а ние - други навици. Той ни се открива, а ние Го чувстваме непознат. Той ни среща, а ние се питаме къде се намира.
Още в началото на историята, в рая, Бог позволил на първосъздадените хора да вкусват от всички дървета, освен едно – дървото на познаване добро и зло – всъщност дървото на богопознанието. Той им казал, че ако ядете от него и Ме познаете, „бездруго ще умрете”, веднага ще умрете. Колко чудно нещо! Той ни се предлага, за да бъде познат, но не позволява на първосъздадените хора да ядят от дървото на познанието и неговия плод.
В чудесно описание в книгата Изход виждаме как Моисей възлязъл на планината Синай и там чул думите от Бога: Никой да не се качва високо на планината, защото тези, които случайно Го приближат, могат да бъдат изгорени от Божествения огън и да умрат с хиляди.
В чудесно описание в книгата Изход виждаме как Моисей възлязъл на планината Синай и там чул думите от Бога: Никой да не се качва високо на планината, защото тези, които случайно Го приближат, могат да бъдат изгорени от Божествения огън и да умрат с хиляди.
Пак на Синай, при къпината, при едно друго Богоявление, когато Моисей поискал от Бога да Му се яви с думите: „покажи ми Славата Си”, Той му отвърнал, че „ти ще Ме видиш изотзад, а лицето Ми няма да бъде видимо (Изх. 33:23); не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив” (Изх. 33:20).
Наистина, Бог е труден. Търсиш Го и Той се скрива от теб. „Небето и земята е пълно с Твоята слава”, но Той не може да се различи. Приближаваш се към Него и Той се отдалечава. Той обаче е и лесен. Той е лесен и труден. Може би Го търсим и се приближаваме към Него по човешки. Искаме да Го направим като нас, да Го подчиним на „човешкото” и не Го разбираме.
Когато Го срещнеш, докато Го преследваш, осъзнаваш, че всъщност Той те преследва. Не ти Го откриваш - Той ти се открива и не са само тези случаите. Бог е труден дори при св. ап. Павел, който „беше грабнат до трето небе”, имал „видения и откровения... и чу неизказани думи, които човек не може да изговори ”(2 Кор. 12:2;4). Защо тогава човек, и по-конкретно св. ап. Павел, не може да опише тайните на Бога? Защо да стига само до третото небе? Когато съществува четвърто или по-горно, третото е малко.
Когато Го срещнеш, докато Го преследваш, осъзнаваш, че всъщност Той те преследва. Не ти Го откриваш - Той ти се открива и не са само тези случаите. Бог е труден дори при св. ап. Павел, който „беше грабнат до трето небе”, имал „видения и откровения... и чу неизказани думи, които човек не може да изговори ”(2 Кор. 12:2;4). Защо тогава човек, и по-конкретно св. ап. Павел, не може да опише тайните на Бога? Защо да стига само до третото небе? Когато съществува четвърто или по-горно, третото е малко.
Но защо да отиваме толкова далеч? Нека видим Възкресението. Да помислим за апостолите – мислите ли, че и те не са имали оплакване? Да живеят заедно с Него и да не Го разбират! Св. равноапостолна Мария Магдалина Го вижда, доближава Го със свещен копнеж да Го докосне, а Той й отговаря: „Не Ме докосвай!”. Св. ап. Клеопа и Лука вървят към Еммаус, подозират нещо, душата им се стопля и точно, когато Христос им се открива и умът им се отваря, „Той стана невидим за тях” (Лука 24:31). В момента, в който искали да Му се наситят малко, да Го докоснат леко, да вкусят малко от Него, те Го загубили.
И не само това. Във Витлеем „Бог се яви в плът”, но „λαθών ετέχθη υπό το σπήλαιον”. Чудни неща! Също и апостолите: 33 години Бог живее „скрит” между тях в този свят, явявайки се повече като Човек. Те самите, със запечатан ум, по-скоро не разбират много от случилото се през годините, в които Го следват. И внезапно Той бива разпнат и възкръсва. Надгробният камък бива отвален. Гробът е празен и Христос, възкръснал, влиза „през заключените врати” – каква радост да Го видят! – явява им се, но „в друг образ”, някак различен - дотолкова, че искат потвърждение. Затова Той яде, за да им покаже, че е реален, а не привидение. И отново - вярват, но не се насищат. Искат още.
И не само това. Във Витлеем „Бог се яви в плът”, но „λαθών ετέχθη υπό το σπήλαιον”. Чудни неща! Също и апостолите: 33 години Бог живее „скрит” между тях в този свят, явявайки се повече като Човек. Те самите, със запечатан ум, по-скоро не разбират много от случилото се през годините, в които Го следват. И внезапно Той бива разпнат и възкръсва. Надгробният камък бива отвален. Гробът е празен и Христос, възкръснал, влиза „през заключените врати” – каква радост да Го видят! – явява им се, но „в друг образ”, някак различен - дотолкова, че искат потвърждение. Затова Той яде, за да им покаже, че е реален, а не привидение. И отново - вярват, но не се насищат. Искат още.
Те вкусват от Бога толкова, колкото Той Самият вкусва от рибата. Всичко това поражда недоумение и оплакване. Казвам го с устата на учениците: „Даде ни се, Господи, толкова години, в които не Те разбирахме, чувствахме Те като Учител, като Човек. И точно, когато възкръсна и ни се яви вече като Бог, Те загубихме. Ти беше близо до нас възкръснал, като ни се явяваше през четирийсет дена и говореше за царството Божие (Деян. 1:3). Само 40 дена - и през тях „в друг образ”! Толкова малко! И след това се възнесе. И въпреки че ни каза: „ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20), тоест обеща, че ще бъдеш винаги с нас, накрая стана някаква промяна и вместо Тебе, Който Те знаехме и виждахме, Възкръсналия, сега ни изпрати Светия Дух, за Когото ни говори, но за нас Той е новият Непознат. Благодарим Ти, но защо е тази промяна?”.
Всичко това е скандално за нашето любопитство, терзе нашето човешко желание, предизвикателство е към нашата потребност Бог да ни бъде познат, и ако е възможно, осезаем. Само да Го достигнем, и Той ни се изплъзва. Само да Го открием, Той се променя.
Всичко това е скандално за нашето любопитство, терзе нашето човешко желание, предизвикателство е към нашата потребност Бог да ни бъде познат, и ако е възможно, осезаем. Само да Го достигнем, и Той ни се изплъзва. Само да Го открием, Той се променя.
Защо нещата трябва да са толкова трудни? Защо истината да е видима, но не и прозрачна? Защо трябва Бог само да се открива, но не и да остава да бъде открит? Защо да се крие и да не се вижда („Бог никой никога не е видял” (Йоан 1:18), защо да се явява, но да не се вижда? Защо да се дарява, да се раздава, но да не можем да Му се наситим? Накрая, защо Бог по някакъв начин да става осезаем, но не и разбран? Защо словото Му да се изразява „в притчи”? Защо, когато говори за Своята божественост да не бъде разбираем и когато обяснява Своите тайни да става още по-труден? Защо, бидейки толкова богат, Той едва струи в нашия живот? Защо, докато е толкова близо - в нас, да изглежда далечен? Докато пребивава на земята, да обитава на небесата? Докато имаме нужда да бъде познат, Той остава непознат за нас? Защо за нас Той да бъде повече въпрос, недоумение, подозрение, съмнение, учудване, отколкото отговор? Защо за нас да е малко, а не много, мълчание, а не слово? Защо чудото да е толкова рядко, да е трудно да Го различиш и Неговото присъствие да е тайна? Имаме огромно желание да Го имаме. И Го губим. Бог не се появява по този начин. Човек се доближава към Него повече чрез съгласяването с Неговата непознаваемост, отколкото чрез грубостта или способността на нашето познание. В нашите очи Той е повече мрак, отколкото светлина. И така, защо е всичко това?
Няма да се опитвам да отговарям, защото, от една страна, не зная, а от друга въпросът от само себе си крие повече истина от отговора. Ще направя само лек намек за отговор и простете ме за тази дързост.
Отговорът трябва да бъде четворен:
Отговорът трябва да бъде четворен:
Първо, има връзка с това, което е Бог - Неговата същност. Второ, с това, което Бог ни показва - Неговата енергия. Трето, с това, което сме ние, нашата природа. Огрубяването, плътността на нашата природа я прави достатъчно негостоприемна към божествената нежност, за да може да вмести Бога и Неговата тайна. И четвърто, има връзка с това, което сме станали, с падението и греха ни.
Бог е нетварен и нематериален. Ангелите са тварни, но нематериални, а ние сме и тварни, и материални. Нежността, нематериалността, нетварността на Бога не понася да бъде изразходвана с дързост - с варварщина бихме казали - в грубостта на този свят. Сякаш една капка пада върху запалената печка. На часа се изпарява. Не издържа. Така и Бог, в зноя на този свят, на ограничената човешка логика, не издържа, преобразява се. Когато непознатото стане познато, то се изопачава. Когато свърхразумното стане разумно, то се изчерпва. Когато тайната стане явна, тя се понизява. Това се отнася към Божията същност - затова, докато можем да общуваме, да се причастяваме с Бога, ние не можем да участваме в Неговата същност. Той се принася, дарява се на хората, както казахме, но ние не участваме в Неговата същност - обаче можем да имаме общение с Неговите енергии.
2. Другостта на Бога
Изморих ви. Простете ми. Ще ви изморя още малко. Трябва да подходим към „другия образ” на Бога.
Много е важно да разберем, че Бог не е това, което обикновено си мислим. При Бог има другост; но не другостта на отчуждението, в смисъл, че Той е нещо чуждо, или на отдалечаването - че Той е нещо далечно, а другост, която се различава от нас.
Бог не е това, което ни хрумва. Той не е това, което съзнателно искаме да бъде. Той не е това, което разбираме, нито дори това, което като човеци можем да разберем. Той е отвъд нашето желание, по-далеч от нашата възможност, повече от нашето разбиране. Голямата грешка, която всички правим – грешката на нашия живот! – е да мислим, че можем да Го сведем до познавателен обект, аргумент, доказателство, разбиране, тоест да Го направим разбираем, да се вмести в нашия ум. Трябва да разберем тази велика истина и да я приемем в себе си чрез срещата с Него.
Дори, когато Той Самият снизхожда и става подобен на нас, ние не ставаме близки и сродни с Него, не придобиваме дръзновение, не се доверяваме на нашата способност да Го усвоим, макар и Той да ни се предлага. Бог не е „друг” – тоест чужд по отношение на Неговото проникване в нашия живот, а по отношение на нашата воля, възможност и способност да Го разберем и да се приближим към Него. Бог не е човек – Божиите неща не са човешки – а е нещо друго, Някой Друг. Тази другост на Бога Го прави близък именно по отношение на начина, по който ни се предлага, а не по отношение на начина, по който ние подхождаме към Него.
Ако внимаваме малко - и това е много важно – ще разберем, че Бог не е само „Друг”, но и животът е нещо друго от това, което си въобразяваме. Истината е нещо друго от това, което чувстваме. Другите са нещо различно от това, което мислим, както и ние сами сме нещо различно от това, което подозираме. Дори и нашата изповед има психоаналитичен характер, което демонстрира непознаването на собственото ни аз. И – каква ирония!- вместо да отидем при духовния изповедник да ни каже кои сме, ние започваме да му описваме нашата привидно точна картина! Колко погрешен начин! Колко погрешно мъдруване! Но дори духовният изповедник не трябва да се опитва да разбере кои сме ние. Ако го направи, той ще ни онеправдае, няма да зачете Тайнството, ще наскърби Бога. Душата винаги има своите тайни и потайни ъгълчета- тя има своята другост, има своята сакралност. Личността се подсигурява зад своите тайни, които са скрити дори от самите нас.
Но и самата природа проявява другост. И тя се крие. Не бих искал да ви обърквам, но тези от нас, които се занимават с позитивни науки, знаят много добре едно присъщо свойство на природата. Във физиката казваме, че когато се опитваме да локализираме някаква елементарна частица, колкото по-голяма точност постигаме в локализирането на нейното място, толкова по-голяма грешка правим в детерминирането на другите нейни свойства, каквито са нейната скорост и динамика. Вселената също има едно удивително свойство: колкото повече доближаваме нейните галактики, те се отдалечават с толкова по-голяма скорост (закон на Хъбъл).
Природата се скрива от нас и когато се доближим към нея, за да детерминираме някоя от нейните характеристики, тя скрива останалите. След като творението прави това, нима Творецът няма да го направи? След като това става с неодушевената твар, нима това няма да стане с одушевения човек?
Ненарушим и всемирен закон е, че Бог става по-истинен, когато смирено признаем Неговата непознаваемост, отколкото когато преследваме Неговото познание. Същото става и с науката. Тя е по-финна и очарователна, когато се занимава с непознатото, отколкото когато разработва и анализира познатото. Но и любовта като отношение между хората е по-висша, когато хората не са толкова познати помежду си, отколкото, когато властва варварството на познаването и битовизма.
Бог е нетварен и нематериален. Ангелите са тварни, но нематериални, а ние сме и тварни, и материални. Нежността, нематериалността, нетварността на Бога не понася да бъде изразходвана с дързост - с варварщина бихме казали - в грубостта на този свят. Сякаш една капка пада върху запалената печка. На часа се изпарява. Не издържа. Така и Бог, в зноя на този свят, на ограничената човешка логика, не издържа, преобразява се. Когато непознатото стане познато, то се изопачава. Когато свърхразумното стане разумно, то се изчерпва. Когато тайната стане явна, тя се понизява. Това се отнася към Божията същност - затова, докато можем да общуваме, да се причастяваме с Бога, ние не можем да участваме в Неговата същност. Той се принася, дарява се на хората, както казахме, но ние не участваме в Неговата същност - обаче можем да имаме общение с Неговите енергии.
2. Другостта на Бога
Изморих ви. Простете ми. Ще ви изморя още малко. Трябва да подходим към „другия образ” на Бога.
Много е важно да разберем, че Бог не е това, което обикновено си мислим. При Бог има другост; но не другостта на отчуждението, в смисъл, че Той е нещо чуждо, или на отдалечаването - че Той е нещо далечно, а другост, която се различава от нас.
Бог не е това, което ни хрумва. Той не е това, което съзнателно искаме да бъде. Той не е това, което разбираме, нито дори това, което като човеци можем да разберем. Той е отвъд нашето желание, по-далеч от нашата възможност, повече от нашето разбиране. Голямата грешка, която всички правим – грешката на нашия живот! – е да мислим, че можем да Го сведем до познавателен обект, аргумент, доказателство, разбиране, тоест да Го направим разбираем, да се вмести в нашия ум. Трябва да разберем тази велика истина и да я приемем в себе си чрез срещата с Него.
Дори, когато Той Самият снизхожда и става подобен на нас, ние не ставаме близки и сродни с Него, не придобиваме дръзновение, не се доверяваме на нашата способност да Го усвоим, макар и Той да ни се предлага. Бог не е „друг” – тоест чужд по отношение на Неговото проникване в нашия живот, а по отношение на нашата воля, възможност и способност да Го разберем и да се приближим към Него. Бог не е човек – Божиите неща не са човешки – а е нещо друго, Някой Друг. Тази другост на Бога Го прави близък именно по отношение на начина, по който ни се предлага, а не по отношение на начина, по който ние подхождаме към Него.
Ако внимаваме малко - и това е много важно – ще разберем, че Бог не е само „Друг”, но и животът е нещо друго от това, което си въобразяваме. Истината е нещо друго от това, което чувстваме. Другите са нещо различно от това, което мислим, както и ние сами сме нещо различно от това, което подозираме. Дори и нашата изповед има психоаналитичен характер, което демонстрира непознаването на собственото ни аз. И – каква ирония!- вместо да отидем при духовния изповедник да ни каже кои сме, ние започваме да му описваме нашата привидно точна картина! Колко погрешен начин! Колко погрешно мъдруване! Но дори духовният изповедник не трябва да се опитва да разбере кои сме ние. Ако го направи, той ще ни онеправдае, няма да зачете Тайнството, ще наскърби Бога. Душата винаги има своите тайни и потайни ъгълчета- тя има своята другост, има своята сакралност. Личността се подсигурява зад своите тайни, които са скрити дори от самите нас.
Но и самата природа проявява другост. И тя се крие. Не бих искал да ви обърквам, но тези от нас, които се занимават с позитивни науки, знаят много добре едно присъщо свойство на природата. Във физиката казваме, че когато се опитваме да локализираме някаква елементарна частица, колкото по-голяма точност постигаме в локализирането на нейното място, толкова по-голяма грешка правим в детерминирането на другите нейни свойства, каквито са нейната скорост и динамика. Вселената също има едно удивително свойство: колкото повече доближаваме нейните галактики, те се отдалечават с толкова по-голяма скорост (закон на Хъбъл).
Природата се скрива от нас и когато се доближим към нея, за да детерминираме някоя от нейните характеристики, тя скрива останалите. След като творението прави това, нима Творецът няма да го направи? След като това става с неодушевената твар, нима това няма да стане с одушевения човек?
Ненарушим и всемирен закон е, че Бог става по-истинен, когато смирено признаем Неговата непознаваемост, отколкото когато преследваме Неговото познание. Същото става и с науката. Тя е по-финна и очарователна, когато се занимава с непознатото, отколкото когато разработва и анализира познатото. Но и любовта като отношение между хората е по-висша, когато хората не са толкова познати помежду си, отколкото, когато властва варварството на познаването и битовизма.
3.Щедростта и изобилието на Бога
Бог ни се предлага като далечен, като Друг, защото едновременно е и щедър, Той е изобилен. Той е бездна, океан, Той е вечнотечаща река, Той е течащ извор. Не е възможно Бог, който е Всичко, Всичкият, да не бъде щедър. Не е възможно Бог, Който е съвършен, мъчително да се скрива от нас. Бог е щедър по качество, Той е щедър по количество, щедър в Своята мяра, Той е щедър в Своята божественост, Той е изобилен в Своята любов, Той е богат и пълен по Своя живот. В крайна сметка, Той е дал това, което забранил на прародителите да вкусят. Това живее Църквата - човек да стане „като Бог”. Бог е толкова щедър, че при Сътворението е направил това, което не е съществувало: Той създал от небитието. Чрез Въплъщението Той станал това, което не е бил: бидейки Бог, станал Човек. При Страданията виждаме още нещо: Бог да приема това, което не би трябвало, това, което не е искал. Да стане „клетва заради нас”. Бог е толкова смирен. При Възкресението прави още една стъпка и дава това, което не сме очаквали, това, което не сме подозирали. Накрая Той тържествува в ада, побеждава дявола, без да го унищожава и така дарява на цялото творение дара на по-висшата свобода. Сатаната е победен, смъртта е победена, ни нито едното, нито другото е унищожено. Съществува и смъртта, съществува и дяволът. Това е Божията свобода, това е приливът, изобилието, богатството, щедростта на Бога.
Бог обаче проявява щедростта на Своята природа и на друго място. Посредством красотата и изяществото на природата, величието и чудото на творението, въпреки че и тя чрез трусовете, катастрофите, с бедствията, с наводненията постоянно потвърждава тлението, което властва в света. „Небесата проповядват славата на Бога”.
Бог може да се види ясно и чрез добротата на хората, чрез добротата дори на злите човеци, макар че ние, хората - и добрите от нас, постоянно потвърждаваме падението и греха и утвърждаваме техния печат върху себе си.
Бог може да се проявява и посредством сакралността на историята, макар и да изглежда, че тя тържествено удостоверява цялата власт на „светоуправника от този век”, на дявола.
Накрая Бог може да се види и посредством бездната на вечността, макар и вечността да се намира зад пропастта на нашето невежество, макар и да е непонятна за нашата мисъл и далечна за нашето усещане.
Светците могат да виждат чрез природата, чрез светците, чрез историята и събитията на света, чрез вечността, не просто Неговото преминаване, но и Неговото присъствие, Неговата власт в този свят, „богатството на Неговата добродетелност”.
Бог е щедър, Той не е оскъден. Той става оскъден, ако ние Го изопачим и сведем до идея, аргумент, мисъл, формулировка, мнение, претенция, но е щедър, ако човек подходи към Него с доверие, с признание, с очакване, със смирение. На тези, които дават много от себе си, Бог се явява щедър. Такива са мъчениците. Мъчениците почувствали щедростта на Бога и затова отдали себе си напълно, отдали своята кръв. Такива са мироносиците. И те почувствали щедростта на Бога и затова не са сдържали и се втурнали „от дълбоко утро” и „докле беше още тъмно”, превъзмогвайки разума, предизвикателството на ония дни, естествения страх, задръжките на техния пол, самите себе си. Те отишли да се поклонят на умрелия Господ в Гроба, но Го срещнали възкръснал. Такива са преподобните, които се отрекли от този живот, от този свят и са отдали това, което имали- макар и малкото – за да могат да се насладят Божията щедрост.
Бог често дава много; Той дава не малкото, което смятаме, че е много и необходимо, а многото, което ние не разбираме и то е това, което е по силите ни, това, което наистина имаме нужда, това, което можем, това, което всъщност заслужаваме. То не е пре-много за това, което е, то е изключително много за това, което дава. Той го дава и пръска върху всички нас.
Както Сам Бог създал света, така Той и на самия човек е дал този творчески и съзидателен елемент. И ние създаваме деца; и това не означава, че правим украшения и притежания за нашия живот, нито означава, че създаваме същества, които ще живеят немного години и след това ще отминат. Ние раждаме души с вечна перспектива и даваме на Бога възможност „да повтори Себе Си в нас”. Всеки от нас е не само творение или наследник на Бога-Творец, а и сам става съ-творец. Така и ние можем не само да раждаме хора, а да раждаме и нещо още повече, нашето аз, нашата личност посредством смирението.
Освен това Той ни удостоява да възкресим Самия Бог в нас. Какво ще рече това? Бог е мъртъв в нас, когато Го мислим за оскъден, за чужд, за далечен, за абстрактно нещо. И Той възкръсва, когато Го преживяваме като много богато присъствие, като могъщ покров, като благодат, като възможност за участие в Неговата божественост. Сам Той се е въплътил, станал е Човек, дал ни е възможност от човеци да станем богове „Аз рекох - вие всички сте богове и синове на Всевишния”.
Следва продължение
Превод: К. Константинов
Бог ни се предлага като далечен, като Друг, защото едновременно е и щедър, Той е изобилен. Той е бездна, океан, Той е вечнотечаща река, Той е течащ извор. Не е възможно Бог, който е Всичко, Всичкият, да не бъде щедър. Не е възможно Бог, Който е съвършен, мъчително да се скрива от нас. Бог е щедър по качество, Той е щедър по количество, щедър в Своята мяра, Той е щедър в Своята божественост, Той е изобилен в Своята любов, Той е богат и пълен по Своя живот. В крайна сметка, Той е дал това, което забранил на прародителите да вкусят. Това живее Църквата - човек да стане „като Бог”. Бог е толкова щедър, че при Сътворението е направил това, което не е съществувало: Той създал от небитието. Чрез Въплъщението Той станал това, което не е бил: бидейки Бог, станал Човек. При Страданията виждаме още нещо: Бог да приема това, което не би трябвало, това, което не е искал. Да стане „клетва заради нас”. Бог е толкова смирен. При Възкресението прави още една стъпка и дава това, което не сме очаквали, това, което не сме подозирали. Накрая Той тържествува в ада, побеждава дявола, без да го унищожава и така дарява на цялото творение дара на по-висшата свобода. Сатаната е победен, смъртта е победена, ни нито едното, нито другото е унищожено. Съществува и смъртта, съществува и дяволът. Това е Божията свобода, това е приливът, изобилието, богатството, щедростта на Бога.
Бог обаче проявява щедростта на Своята природа и на друго място. Посредством красотата и изяществото на природата, величието и чудото на творението, въпреки че и тя чрез трусовете, катастрофите, с бедствията, с наводненията постоянно потвърждава тлението, което властва в света. „Небесата проповядват славата на Бога”.
Бог може да се види ясно и чрез добротата на хората, чрез добротата дори на злите човеци, макар че ние, хората - и добрите от нас, постоянно потвърждаваме падението и греха и утвърждаваме техния печат върху себе си.
Бог може да се проявява и посредством сакралността на историята, макар и да изглежда, че тя тържествено удостоверява цялата власт на „светоуправника от този век”, на дявола.
Накрая Бог може да се види и посредством бездната на вечността, макар и вечността да се намира зад пропастта на нашето невежество, макар и да е непонятна за нашата мисъл и далечна за нашето усещане.
Светците могат да виждат чрез природата, чрез светците, чрез историята и събитията на света, чрез вечността, не просто Неговото преминаване, но и Неговото присъствие, Неговата власт в този свят, „богатството на Неговата добродетелност”.
Бог е щедър, Той не е оскъден. Той става оскъден, ако ние Го изопачим и сведем до идея, аргумент, мисъл, формулировка, мнение, претенция, но е щедър, ако човек подходи към Него с доверие, с признание, с очакване, със смирение. На тези, които дават много от себе си, Бог се явява щедър. Такива са мъчениците. Мъчениците почувствали щедростта на Бога и затова отдали себе си напълно, отдали своята кръв. Такива са мироносиците. И те почувствали щедростта на Бога и затова не са сдържали и се втурнали „от дълбоко утро” и „докле беше още тъмно”, превъзмогвайки разума, предизвикателството на ония дни, естествения страх, задръжките на техния пол, самите себе си. Те отишли да се поклонят на умрелия Господ в Гроба, но Го срещнали възкръснал. Такива са преподобните, които се отрекли от този живот, от този свят и са отдали това, което имали- макар и малкото – за да могат да се насладят Божията щедрост.
Бог често дава много; Той дава не малкото, което смятаме, че е много и необходимо, а многото, което ние не разбираме и то е това, което е по силите ни, това, което наистина имаме нужда, това, което можем, това, което всъщност заслужаваме. То не е пре-много за това, което е, то е изключително много за това, което дава. Той го дава и пръска върху всички нас.
Както Сам Бог създал света, така Той и на самия човек е дал този творчески и съзидателен елемент. И ние създаваме деца; и това не означава, че правим украшения и притежания за нашия живот, нито означава, че създаваме същества, които ще живеят немного години и след това ще отминат. Ние раждаме души с вечна перспектива и даваме на Бога възможност „да повтори Себе Си в нас”. Всеки от нас е не само творение или наследник на Бога-Творец, а и сам става съ-творец. Така и ние можем не само да раждаме хора, а да раждаме и нещо още повече, нашето аз, нашата личност посредством смирението.
Освен това Той ни удостоява да възкресим Самия Бог в нас. Какво ще рече това? Бог е мъртъв в нас, когато Го мислим за оскъден, за чужд, за далечен, за абстрактно нещо. И Той възкръсва, когато Го преживяваме като много богато присъствие, като могъщ покров, като благодат, като възможност за участие в Неговата божественост. Сам Той се е въплътил, станал е Човек, дал ни е възможност от човеци да станем богове „Аз рекох - вие всички сте богове и синове на Всевишния”.
Следва продължение
Превод: К. Константинов
