Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (35 Votes)
1_37.jpgУсъвършенстването на човешката свобода

Любящото единение на човека с Бога открива своя реален и конкретен израз в „синергията” (cъ-действието) на Божията благодат и свободата на човека. Това е така, защото „благодатта и свободата не са нищо друго, освен неразривни лица на любящото единение”[1].

Синергията е основен въпрос и раздел на православната сотириология и духовност. Това е събитие, което конституира пътя на верните към обожението, възможността за тяхното общение с Бога и силата за тяхното преобразяване. Православието „ясно е формулирало през светоотеческата епоха учението за „синергията”, за взаимното съработничество на божествената благодат и свободното дело-акт на човека по пътя му към Бога. Всички сме свети чрез благодатта, но трябва да станем свети в нашите дела, в целия наш живот ”[2]. Това означава, че спасението и свободата са динамични събития, които се дължат на едновременното проявяване и действие на благодатта и свободата, в свободното приемане на Божия дар и благодат, с които вярващият се укрепва, използвайки ги като средство за преуспяване в борбата за добродетелите, за да може по този начин да се о-истини в християнския живот и да постигне обожение; Божий дар и благодат, с които се придобива и формира свободата.

Духовността притежава динамичен характер, защото богоуподобяването е свободна „придобивка”, свободен човешки отговор на Божия призив. Ние сме призвани „към свобода” (Гал. 5:13) и нейното отричане е идентично с покваряването и отхвърлянето на нашето съществуване: "Защото ни отне самостойността и нито ще бъдем образ Божи, нито разумна и мислеща душа, и действително естеството ще се повреди, понеже не е онова, което то трябваше да бъде"[3].Истинскaта свобода не е някаква дилема или избор, а най-автентичният начин на живот, истинският ни етос, естественото ни движение, което завършва у Бога. В духовния живот не съществуват императиви и абсолютно предопределение от страна на Бога. Бог никога не насилва човека, не го принуждава, дори когато той чрез своето упорство става Негов противник или враг. Бог не налага Своята воля на човека, защото, бидейки верен на Своите обещания и дарове, Той зачита напълно човешката свобода. "Защото Духът не поражда решение против волята (ни), но желано, което преобразява към обожествяване"[4].
 
Християнската духовност е етос „в благодатта и свободата”, при което свободата се разбира не като психологически склонност или импулс, а като светотайнствена функция в кинонийното отношение с Бога, защото „Бог  не е враг на човека, а неговата безкрайна свобода”[5]. Ние сме свободни не в нашето произволие или независимост, които са потенциал на смъртта, заблуда в мрака на страстите и реално непознаване на самите нас[6], а в благодатта, в нашето любящо единение с Бога, защото благодатта не унищожава свободата, нито се съревновава с нея. В Християнството е заличено всяко трагично противопоставяне между свободата и благодатта, а благодатта се приема не като власт или насилие, а като призив и любов. В Православието приемаме „благодатта или божествената свобода като извор за сила на човешката свобода, точно както свободата на духовния човек укрепва другия в неговата свобода”[7].

Благодатта е потенциал, който открива нашата свобода. Потенциал, която я изцелява, възпълва, преобразява я в напълно свободна и реална свобода, свобода, която се утвърждава само в доброто и милосърдието, в любовта и чрез любовта. Нашата духовност не се изчерпва в моралистичните норми и юридическите пояснения, нито им робува. Тя е етосът на свободата и любовта, чужд на всяка имагинерност, произволност и индивидуализъм; свободен и благодатен етос, истински смирен и творчески, разпнат  и доксологичен етос, който съставя пълнотата на свободата. Тази пълнота е отрицание на така наречената индивидуална свобода и пробив в нея, преодоляване на изкушението и преобразяване на индивидуалните свободи на хората, които в тесния обръч на индивидуализма и изолирането, на егоцентризма и самодостатъчността търсят права и постоянно имат претенции. С преодоляването на индивидуалната свобода се придобива лична свобода, която е свободата да бъдеш с Бога и която се проявява в любовта към ближния. Няма свобода без любовта, която конституира истинската динамика на свободата.

Трябва да отбележим, че човешкото вдъхновение и творческа способност откриват своя смисъл и изражение именно в синергията на благодатта и свободата, а също така тази синергия (единодействие - б. р.) свидетелства за безкрайните възможности на човешката свобода в благодатта. Тя конкретно разкрива антропологичния характер на православната духовност сред необятните възможности на нейната богочовешка пълнота: "Всяко духовно действие, видимо или умствено, се предшества от собствено намерение и усърдно желание, осъществявани с Божие съдействие; защото, ако не се направи първото, то и второто няма да последва."[8].

Богочовешката синергия

В Евангелието се говори за етиката на Божиите приятели, която се определя от свободата на Божиите чеда. (10 срв. Римл. 8:9) Това е етика на богозаконието, етика на богочовешката синергия. Ние следваме тази етика, когато човешката воля и свобода преодолява и отхвърля всяко нейно автономно и хетерономно принизяване и подценяване, предава се на Божията воля и благодат,  като се съгласува с  нея – точно тогава тя става силна и творческа, истински свободна, изпълнена с добри дела. „Когато душата бодърства, завърне се от своето блуждаене и изостави своите желания, тогава я докосва Божия дух; и тя може да роди, защото е безплодна”[9]. Вярващият може  изцяло да се да отдаде на духовни подвизи единствено чрез непрестанната синергия на своята свобода с Божията сила и благодат. Човек принася своята свобода и подвиг, а Бог – Своята благодат и любов. Критерият за християнската персоналност и живот в святост се крие в тази синергия. Това е така, защото богочовешката синергия е основен белег на делата и творческа сила на християните в света. Християнинът е съработник на Бога, Който дарява, развива и усъвършенства всички елементи в човека (Срв. 1 Кор. 3:9).

Духовният опит ни учи, че „Бог работи и човек се поти”[10] и „когато ние се борим със злото, Божията благодат го надвива”[11]. Най-дълбокият смисъл на този опит е, че човек не е сам по пътя на подвига и духовната борба, на възрастването и преуспяването, на възпълването и обожението. Божията благодат, която е скрита в него, се отзовава на всяко усилие и борба, на всяка немощ и въздишка, на всеки копнеж и въодушевление за възрастване и усъвършенстване: "Благодатта таинствено се дарява на ония, които са се кръстили в Христос, а става действена според спазването на заповедите. И докато благодатта не престава да ни помага скрито, от нас зависи да вършим доброто според силите си"[12]. Той научава, че "е нужна работа от страна на човека, понеже душата на Божеството е общностна. Само Господ и човек работят на полето на душата"[13]. Всичко в Християнството е богочовешко, последица от синергията на благодатта и свободата: „Всеки от нас придобива спасението чрез божествената благодат и дара на Духа. Но до съвършена добродетел може да се стигне чрез вярата, любовта и подвига на свободата. За да наследим вечния живот, се изисква и благодат, и праведност. Човек става достоен за съвършено преуспяване единствено чрез божествената сила и благодат, но в този подвиг трябва да прибави и собствената си пот. Също така, ако Божията ръка не му помогне, той не може да стигне до съвършена свобода и чистота само чрез своите усилия”[14].

Много е важно да отбележим, че в тази синергия благодатта винаги има първата и последна дума. Това е така, защото без нея свободата и благоразположението на човека, желанието за добро и трудът за постигането на добродетелите и в най-добрият случай остават несъвършени и неосъществими в пространството на човешките ограничения и търсения. Истинската и царствена свобода е дар на благодатта и  спасително дело на Божията любов. Всичко принадлежи на Бога и идва от Бога, всичко се „обработва” от благодатта и е Божия благодат. Блажен е „онзи, който наистина знае, че Бог осъществява в нас, като Негови органи, всяко дело и теория, добродетел и знание, победа и мъдрост, благост и истина - дело, в което ние принасяме само вътрешното разположение, което желае доброто... Всички постижения на светците явно са били Божии дарования и те не са имали абсолютно нищо, освен доброто, което им е било дадено от Владиката и Бога и което се измерва в съответствие с благодарността и благоразпложението на този, който го приема...”[15]

Въплъщението дарява на човека възможност за възрастване и възпълване и чрез това напълно осветлява и обяснява тайната на богочовешката синергия. Защото в лицето на въплътилия се Син по неразривен и неизказан начин е била осъществена срещата и общението на божественото и човешкото,  Божието дело в човека и човешкото дело в Бога. Това общение и единение е спасението, което е Божий дар и благодат:"Ако Бог не беше ни дарил спасението, нямаше да го получим така сигурно. И ако човекът не беше се съединил с Бога, нямаше да може да участва в нетлението. Защото трябваше Посредникът между Бога и човеците чрез собствената Си причастност и към двете страни да събере двете в приятелство и единомислие. Така че Бога да подпомага човека, а хората да познаят Бога"[16]. Налага се да отхвърлим всяка идея за самооправдание и награда в спасението, което е Божия инициатива и правда, Божия любов и дело: „възможно е да изкореним греха и злото, което съществува заедно с него, само чрез божествената сила, защото е немислимо, че човек може да изкорени греха със собствени сили. На човека принадлежи да се противопоставя, да се съпротивлява, да нанася и понася удари, но изкореняването на злото е дело на Бога. Защото, ако ние можехме да направим това, каква е нуждата от идването на Господа? Без Иисус никой не може да се спаси или да влезе в небесното царство”[17]

 



[1] Ol. Clement, Η θεολογία μετά «τόν θάνατο του Θεου», σελ. 46.
[2] J. Mejendorff, Die Orthodoxe Kirche gestern und heute, ένθ. ανωτ. σ. 216.
[3] Μάξιμος ο Ομολογητής, Βλ. Αρχ. Βασιλειου, Εισοδικόν, σ. 69.
[4] Μάξιμος ο Ομολογητής, PG, 90, 280.
[5] Ol. Clement, ένθ. Ανωτ., σ. 5.
[6] Μ. Αντώνιος, Φιλοκαλία, τ. Α. σ. 5.
[7] Μάξιμου Ομολογητου, Μυσταγωγία, Αθήνα, 1973, σ. 57.
[8] Ι. Κλίμακος, Κλίμαξ, Λογος ΚΣΤ, 86.
[9] Αββα Κρονίου, Γεροντικόν, σ. 59.
[10] P. Evdokimov, Η πάλη μέ τόν Θεόν, σ. 193.
[11] Μάρκος ο Ασκητής, Φιλοκαλία, τ. Α. σ. 124
[12] Αυτοθί, σ. 113.
[13] Μακαριος ο Αιγύπτιος, PG, 34, 688B.
[14] Μακαριος ο Αιγύπτιος, Φιλοκαλία, τ. Γ., σ. 171.
[15] Μάξιμος ο Ομολογητής, Φιλοκαλία, τ. Β, σ. 131 εξ.
[16] Ειρηναίου, Ελεγχος ψευδωνύμου γνώσεως (αποσπάσματα) ΒΕΠΕΣ, τ. 5, σ. 149, PG 7, 957.
[17] Μακάριος ο Αιγύπτιος, PG 34, 469A.

От същия автор в Двери:
Догматите са врата и пътуване към пълнотата на истината
Човекът и евхаристията
Вижте също: Отец Михаил Кардамакис  един съвременник, свидетелстващ за красотата

Превод на текста: Константин Констатинов; на светоотеческите цитати: И. Ж. Д.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k9fq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.