Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)
Земенски манастирДуховникът - въпреки че е поставен да „пасе овците” на Христос (Йн 21:16) - не е „началник” и „властник”, а носител на литургичния дар.. Като имаме предвид, че „овците” са словесни, тоест те са личности, притежават разум, но са овци не на духовника, а на Христос, както е и самият духовник, тогава разбираме колко далече стои неговото служение от светското разбиране за властта. 

I. Църквата и енорията

 

1. В нашата църковна действителност енорията е най-малката клетка и сърце на Църквата. Всяка енория се явява евхаристийно събрание на верните във връзка с епископията, към която органично принадлежи като „съборна” Църква в конкретното място и време. Вярващият преживява тайната на Църквата в живота и делата на своята енория, в която извършва своя подвиг и се освещава, става едно с Христос и с братята си в Христос, като непрестанно актуализира своето съществуване в Христос и своята църковност. Следователно, когато говорим за енорията и нейния живот, всъщност говорим за самата Църква и нейното присъствие в света.

Църквата е „тяло Христово” (вж. 1 К 12 гл.), единство и единение на верните в Светия Дух в обожената човешка природа на Христос. Христос и Църквата съществуват в неразривно и неслитно единство. Според св. Йоан Златоуст тя е „един род, на Бога и човеците”. На Петдесетница прославената (неразделно и неслитно съединената с божествената същност)  човешка природа на Христос се връща отново в света след нейното възнасяне в „небесата” на трислънчевото Божество, за да продължи Христовото явяване сред верните (вж. Мт 28:20) по един различен начин – в Светия Дух. Христос се завръща в Светия Дух, за да стане място за срещата и единението на спасяваните чрез Него и в Него. Трябва  да обърнем малко повече внимание на тази основна за нашия църковен (енорийски) живот истина.

Христос дал на учениците Си на пръв поглед любопитни обещания: „И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз”; и след това: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас” (Йн 14:3, 18). В онзи ден учениците ще познаят, че Христос е „едно с Отца”, учениците са в Христос и Христос е „в тях”. С други думи казано, те ще придобият опит от присъствието на Христос в тях. Те ще виждат Христос и след Неговото Възнесение, защото Христос живее и те ще живеят заедно с Него (14:23). Всичко това ще стане в Светия Дух. Светият Дух, Утешителят, ще научи учениците  на „всичко” и ще им припомни всичко, което Христос им е казал (14:26). Но и в първосвещеническата молитва Господ освен всичко друго се моли на Отца: „Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде” (Йн 17:24). Това място, което се отнася към обожението, много често се използва в междухристиянските икуменически прояви в чисто социологически и политически смисъл, като напълно се пренебрегва неговото истинско, богословско-духовно съдържание.

Тези Христови слова се изпълнили на Петдесетница. Тогава Христос се завърнал в Духа, заедно с Духа и Отца, за да се вселят във верните, за да могат те да съзерцават нетварната слава и царство (нетварната светлина) на Света Троица. Прославената (=обожена) човешка природа на Христос става място за среща и обожение на всички, които обичат Бог-Отец.

Църквата не била основана на Петдесетница, тъй като вече съществувала със сътворението на ангелите „на небесата”
 
като тяхно общение с Бога, а само била „конституирана” в Светия Дух и открита като „тяло Христово”, защото човешката природа на Христос е станала факт и Христос е съединен с всеки член на Своето тяло, „разделяйки се неразделно в отделните”. Оттогава целият Христос живее неразделно и неслитно във всеки член, когато естествено съществуват необходимите предпоставки. Така ще бъде до свършека на века.

Това означава, че нашият „Еклисиаст” е Богочовекът, защото Той ни събира във всесветото Си тяло, както и Църквата, защото тя става място за нашето събрание (авторът изхожда от етимологията на думата еклисиаст, произлизаща от гръц. същ. еклисия=събрание - б. р.). Ето защо Църквата никога не може да съществува без (истинския) Христос, нито пък може да има за основа някаква (еретическа) идеология, макар и да се нарича „християнска”. Църквата  неразривно се преплита с личността на Бог-Слово, на въплътилото се Божие Слово, на Спасителя Христос. Църквата е Самият Христос, целият Христос (Глава и тяло), тя не е „тяло, сбор на християните”, а „тяло Христово”. Всички верни, които участват в Христовото тяло – духовенство и миряни, са в „тялото” и никога над тялото. Затова всяка идея за „върховен епископ” (папа) или „деспотизъм” не може да бъде част от живота на Църквата.

Едно литургично действие, което се извършва в края на светата литургия, изобразява и изразява, но и непрестанно актуализира тази христоцентрична реалност на църковното общение. Това е влагането на честните Дарове в светата чаша след причастяването (на свещениците). Служителят „влага” в св. чаша съдържанието на св. дискос без Агнеца, тоест частиците за света Богородица, ангелските чинове, светците, поменатите живи и починали членове на Христовото тяло, които са „съ-извършители” заедно с извършителя на светата литургия, начело с епископа, който, въпреки че не присъства, е мисленият видим център на светата евхаристия (невидимият е Самият Христос, „Който съприсъства с нас”) и поддържа единството на местната Църква. В св. чаша „индивидуалното тяло” на Христос става едно с Неговото "общностно” тяло. Така в нея е събрана цялата общност на верните в Христос. Става въпрос не само за вертикалното общение на всеки вярващ с Бога в Христос, но и за хоризонтално взаимно единение на всички членове в Христос. Църквата - Христос, Глава и тяло, е видима реалност. В този смисъл се разбира определението на св. Максим Изповедник за Църквата: "Светата Църква... е образ... на Бога, защото осъществява същото единство на вярващите с Бога".

2. Църквата се явява в историята като конкретна реалност на едно място, като общност във времето и пространството, видима и описуема по своята човешка страна. Когато и където се извършва света евхаристия, Църквата видимо се проявява като общност. При това светата евхаристия е епицентър на нейния живот, защото обхваща в себе си целия църковен живот, който се разпростира и след св. евхаристия  като „литургия след литургията”, тоест като непрестанна литургия в живота на верните.

Още в Новия Завет св. ап. Павел говори за „църквата” в даден град, например в Коринт, както и за „църквите” в някоя по-голяма област, например в Ахайя. Той различава поместното църковно-евхаристийно събрание от другите поместни църкви-събрания. В православното светоотеческо предание множественото число на думата „църкви” има логическия смисъл на цялото, представено от частите. Тъй като всяка поместна църква въплъщава съборната истина, Православието, тя е самата Църква въпреки географското разделение, както Христос е един, предлаган на всяка света трапеза като храна „за целия свят”. Според св. Игнатий Богоносец там, където е Христос, в пълнотата на Своята истина, там е и съборната (една и единствена) Църква (PG 5, 713). С други думи поместната църква е откриване в дадено място на едната и единствена съборна Църква, тоест поместните църкви приличат на наземни извори, които извират от една и съща неизменна подземна река.

Светата евхаристия гарантира единството на църковното тяло. Това е основната идея на онова място в Първото послание до коринтяни (10:15-17), в което едното тяло се отъждествява с единия евхаристиен хляб. „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб” (1 К 10:17). Приблизително половин век по-късно същият образ откриваме и в „Учение на 12-апостоли” (гл. 9-10). Мнозината стават не „в” локален смисъл, а „в” единия Господ в смисъл на посока (Г 3:28; нека си припомним влагането на честните Дарове в светата чаша). Това христоцентрично единство поддържа поместната църковна общност на първо място в епископоцентричната евхаристия. През първите векове събранието на верните наедно, наричано църква (домашна църква), се отъждествява с енорията. Същото единство се гарантира с появата на енорията в края на втори век, която била презвитеро-центрична, но функционирала в неразривна връзка с епископа без да губи своята епископоцентричност, а оттук и своята христоцентричност.

Енорията не замества древната епископоцентрична църква, която в по-късна епоха продължава в епископията. Епископията (епископът) винаги остава средоточие на църковния живот. Енорията не е някаква нова (друга) църква, така че да имам много (отделни) църкви във всяка църква-епископия. „Енориите, които се появили по практически причини, не се разглеждали като независимо евхаристийно единство в рамките на епископията, а зависели от епископо-центричната евхаристия като нейни органични клонове”[1]. Личното присъствие на епископа в евхаристийното събрание на енориите винаги ще бъде необходимо. Затова на всяка наша евхаристия (литургия) епископът се споменава веднага след освещаването на честните Дарове, сякаш телесно присъства в литургичното събрание.

Следователно със зараждането на (днешната) енория от втори век епископоцентрична евхаристия не се разпада, а се извършва по думите на академик Йоан Зизиулас (Пергамски митрополит)
 
„разпределяне на съпрестола на свещенството”[2] за посрещане на практическите нужди на числено увеличилото се църковно тяло

Енорията е "разпростиране" на евхаристията начело с епископа в географските граници на епископията, без с това да се създават нови центрове на евхаристийното единство.

3. Общението в Христос необратимо и оконачателно се отличава от всяко друго светско общество. Всички човешки общества са основани върху определени идеологически и други предпоставки, въз основа на които те се формират, особено в нашата епоха. Общността на Христовото тяло влиза в света като „нова твар” (Г 6:15). Църквата е тайна, „скривана от векове в Бога” (Еф 3:9) и "създадена по-рано, след това се ражда от Бога"(св. Атанасий Велики, PG 36, 1004). Тя влиза в Христос и чрез Христос в света като напълно нова величина в човешката история. Христовата личност, изключителното и единствено „ново”, което светът някога е познал, отличава по радикален начин Своята общност от всяка  човешка група, която претендира да се нарича „общност”. Христос е основател на единството на Своята общност.

Следователно, докато светът се бори да устрои своите общества, ние, християните, се подвизаваме, както всички светци, да влезем в „царството, приготвено вам от създание мира” (Мт 25:34), в благодатта и общението на Христовото тяло. Цялата ни борба се фокусира в това: в нашето истинско и пълно („напълно” Сол. 5:23) влизане в Христовата общност[3].

Влизането в Христовата общност и оттук в енорийско-църковния живот предполага един и единствен начин. Животът на Христос, влезлият в света с Неговото въплъщение „Христов живот” като нов начин на същестуваване, трябва да стане и наш живот. Това се постига, когато преобразим себе си и стигнем до състояние, при което не ние живеем, а „Христос живее в нас” (Г 2:20), да „се изобрази в нас Христос” (Г 4:19). Целият този процес в богословския език, в езика на Църквата се нарича път към обожение, тоест път към спасението. Човек влиза в живота на Църквата, за да се спаси, с други думи да се обожи. В древната Църква енорията е била и винаги трябва да бъде мястото за това. Ако тази цел бъде пренебрегната, тогава
 
енорийският живот се подменя и в този случай остава само на име енория, като изпада  в  ерес

която не спасява, а води до вечна гибел. Разбира се, за да „успокоим духовете”, бързаме да уточним, че в Православието тази пълна подмяна на енорията не е възможна. Дори и да има духовници, които гледат по светски на енорийския живот и „учат хората на подобни неща”, ние имаме нашите отци и учители в Христос, светите отци, които чрез богослужебните книги, песнопенията и молитвите са ни предали начина, по който можем да се спасим. Но когато пророческото, апостолско и светоотеческо слово замлъкне, тогава безвъзвратно губим правилната насока и цел на църковния живот.  

4. Формирането на енорийския църковен живот още през апостолската епоха е поучило напълно теократично-христократичен  характер. Разбира се, трябва да уточним, че теократичният характер на църковния живот няма нищо общо с папизма или мюсюлманската „теокрация”. Затова никога не може да се говори за клерикализъм и тиранично човековластие, а за  христокрация. Два литургични възгласа по неповторим начин изразяват същността на православно-византийската теокрация: а) „един свят, един Господ, Иисус Христос” и б) „сами себе и целия си живот на Христа Бога да предадем”. Ако свържем първото изречение с мястото на неговата поява - Римската държава, тогава ще осъзнаем неговия най-дълбок смисъл. Господ на Църквата не е някакъв светски владетел и верните – негови роби, а е вечният Владика Христос, Господ и Освободител на целия ни живот. Църквата никога не бива оставяна от Христос в ръцете и разположението на някакъв светски владетел или папа.

Следователно теокрацията на Църквата е трайното съзнание за живото присъствие на Христос, нашия Господ, в живота на Неговото тяло, съзнание за непрестанното пастирстване и управление на тялото на Църквата лично от Него в Светия Дух. По този начин ясно може да се разбере мястото на духовниците в църковното тяло. Въпреки фундаменталното и неизменно място на епископа в евхаристийното събрание и живота на (поместната) църква, той 

изобщо не е „заместник” и „представител” на Христос, сякаш заема мястото на отсъстващия Христос
 
(което е папизъм), но в неговото лице се явява винаги "невидимо съприсъстващият с нас" Христос.

Достатъчно е да си припомним няколко характерни светоотечески свидетелства по този въпрос. Според великия еклезиолог св. Йоан Златоуст[4] в светата евхаристия „принасящ” е не само служителят, а заедно с него и цялата общност. Освещението пък "не е постижение на човешката природа..., но благодатта на Духа, присъстваща и обитаваща над всички, извършва онази таинствена жертва" (PG 62, 204). На друго място, като говори за „човешкото разделение” на членовете на Църквата на „овци и пастири”, той отбелязва: "овци и пастири са според човешкото разделение, а според Христос всички са овци; защото и пастирите и пасомите се пасат от единия, Горния пастир"(PG 62, 204). Единството на тялото не допуска светското разграничение на властници и подчинени. "Тук (в Църквата) ги няма нито суетността на властниците, нито раболепието на подчинените, а има духовна началство, което при това има предимството, че търси повече трудове, а не изобилие на почести" (PG 61, 427-8). Тоест свети Йоан Златоуст вижда разликата между духовниците и миряните в големия труд и усилия, а не във високото положение.

Теоцентричната организация на църковния живот ни позволява да разберем, защо в Църквата не може да има длъжности и власти в светския смисъл на думата, а само служения и дякония. Всяко служение извира от Христос и е служение на Неговото тяло. Христос е един, но в тялото Му има много служения. Устройството на църковния живот не е измислица, идеологическо построение, последица от изискванията на някакъв рационално изработен устав. Те се раждат в живота в Христос и са дарове на Светия Дух, които се преобразяват в служения. Духовните „дарове” (Як 1:17; 1 К 12 и 14 гл.) се активират като служения, за да може тялото да функционира в Христос. Привеждането в действие на всеки дар е жизнен - в Светия Дух - опит, който след това може да се опише и очертае; но той не е човешко творение, а остава завинаги Божий дар.

Служенията в Църквата имат личностен характер. Те не са абстрактни длъжности и звания, каквито за съжаление са станалите различните офикии (протойерей, иконом и т. н.). Лицата, които въплъщават служенията, конституират църковния живот и йерархия. Достатъчно е да си припомним 1 К 12:28 - „И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици” (вж. Еф 4:11). Днес се приема, че тук под „пророци” се имат предвид лицата, които по-късно били наречени „епископи”[5].

До четвърти век епископът е имал само литурични, но не и административни задължения. „Пастирите и учителите” от 4 глава на Посланието до ефесяни са били днешните презвитери, които са били помощници на епископа в делата на управлението и са служели на църковното изпълнение като учители и катехизатори. Превъзходните учители на древната Църква са били презвитери (напр. Климент Александрийски, Ориген и др.). През трети век е имало редовни събрания в сряда и петък за молитва и поучение „без извършването на Тайните” под ръководството на презвитерите за катехизацията на вярващите.

В ересите, които секуларизират и отчуждават по този начин църковния живот, законите и длъжностите имат първостепенно значение, докато в Църквата най-голяма тежест има носителят на Божия дар - човешката личност. Не може да има църковни служения, диаконии, без носителите на духовните дарове. Достатъчен е примерът с основополагащата църковна институция на съборите, които не рядко ние, православните, разбираме в светски и юридически смисъл. Не може да има нито един събор – и естествено нито вселенски събор - без богоносните отци, просветени от Светия Дух. Живото присъствие на Христос на събора е възможно само, когато Той „в Светия Дух” присъства  в сърцата на участниците в събора. По това се различават истинските от псевдо-съборите - само когато  Христос е „в нас”, действа „сред нас” и „чрез нас”. Възможно е да има събрание от хора, които се занимават с Писанието и го изучават (напр. различните еретици), но без Христос да присъства, защото Той не е в техните сърца, а само в техните уста (срв. Мт 15:8).

5. Въз основа на всичко това става ясно, че духовникът - въпреки че е поставен да „пасе овците” на Христос (Йн 21:16) - не е „началник” и „властник”, а носител на литургичния дар, който той е призван да активира в духовно служение за израстването на неговото паство в Христос. Като имаме предвид, че „овците” са словесни, тоест те са личности, притежават разум, но са

овци не на духовника, а на Христос, както е и самият духовник

тогава разбираме колко далече стои неговото служение от светското разбиране за властта. Отново като имаме предвид, че миряните от църковното тяло получават дарове, които се привеждат в служения в тялото на Църквата, тогава става ясно, че развиването на даровете на миряните от страна на свещеника в енорията не само не означава благонамерен компромис, а най-просто казано е утвърждаване на автентичното функциониране на църковното тяло с участието на всички негови членове.

Освен това е налице една пара-традиция (и всъщност анти-традиция), която подобно на паразит е проникнала в нашия живот и впоследствие се е наложило погрешното впечатление, че в Църквата има прослойки на управници (князе) и на управлявани. Излишно е да споменаваме, че подобни разбирания, които имат  феодален характер, са последица от дългогодишни влияния, които сме приели от времето на латинското и турското робство и от които още страдаме. В нашата литургична практика можем да видим   практическата последица от това разбиране. Става въпрос за явното или скритото убеждение на мнозина, че в богослужението хората се делят на служещи (извършители) и на зрители (миряни). Така се формира съзнанието, че сякаш отиваме на театър, като езиковите формулировки („за ония, които проследяват тази свещена служба...”) допълнително спомагат да се  затвърдят тези разбирания. Въпросът е: как отново да придобием автентично църковно мислене, което ще ни върне съзнанието за тялото и неговото единство, въз основа на което не може да има „извършители” и „проследяващи (зрители)”, а само съ-извършители, съ-молители, съ-принасящи духовници и миряни.

Действително в светоотеческото предание – представено по изключителен начин от приснопаметния професор Йоан Кармирис в негово изследване -

няма никакво „чиново” разделение между клир и миряни
 
след като всички членове изпълняват своята роля и служение в тялото. При това и понятието „мирянин” (от грц. λαϊκός), който идва от „народ” (λαός), означава преди всичко човека, който принадлежи на „Божия народ”, на църковното тяло, което включва всички членове, духовници и миряни заедно, без никакво „чиново” разделение. Единственото допустимо различие между тях се отнася към служението, а не към някакво „чиновото” разделение. Това хармонично функциониране на цялото тяло крепи църковния организъм, за което намираме свидетелство в Първото послание на св. Климент Римски (+95 г.): "Защото на архиерея са дадени неговите функции и на свещениците е отредено тяхното място, и на левитите се падат техни служения; мирският човек е свързан с мирските повели" (40:5).

В тялото има дарове, служения, дяконии, но те са за всички. Като говори за Църквата от апостолската епоха, св. Никодим Светогорец отбелязва: „Онези християни, които се доверили на принципа на проповедта и се кръщавали, получавали Светия Дух. Тъй като Светият Дух по Своята природа е невидим, тези, които Го приемали, получавали видим и осезаем знак за Неговото действие. И оттук кръстените говорели на различни езици, пророчествували или вършели чудеса”. Това били дарове,  които изразявали присъствието на Светия Дух във вярващите, които по този начин ставали „храм” -жилище на Светия Дух. Отслабването на християнския живот в следващите векове ограничило даровете само до светците, които продължават да бъдат истински вярващи, „храм” на Светия Дух и действителни членове на църковното тяло.

Свещенството е харизматичен дар, който се активира в конкретно служение. Този дар е основополагащ за съществуването на Църквата, но това не изключва наличието на останалите харизмитични дарове и техните носители сред миряните. Според 1 Коринтяни всички, които принадлежали към Христовото тяло – Църквата, притежавали дарове, както по-горе казва св. Никодим. Само „невежите” и „неверните” (14:23), тоест тези, които още не били членове (оглашените), не притежавали дарове. Формализирането на християнството през вековете станало причина за ограничаването на харизматичните дарове до светците, тоест до обожените хора. Така се поставяло ударение главно върху свещенството - единствения харизматичен дар-служение, който останал в сила, въпреки че много от неговите носители не са на необходимата висота и не са нещо повече от „преносители” на харизматичния дар, който ни е бил даден „чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството” (1 Тм 4:14). Затова, когато ние, духовниците, осъзнаем, че в църковното тяло изпълняваме нашето служение и дякония като членове на тялото, тогава ще се сложи край на всяко феодално-деспотично схващане за свещенството, а в наше лице енорията ще преоткрие своя баща и пастир.

Следва: Животът на енорията

Превод: К. Константинов
старогр. текст: проф. Иван Димитров

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k4u6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.