„. . .защото те ще се наситят” (Мат. 5:6)
Човекът, който търси Бога и иска да има връзка с Него, наистина се насища от Божието присъствие, както казва Давид на едно място: „Аз пък ще гледам с правда на Твоето лице; кога се събуждам, с Твоя образ ще се насищам”(Пс. 16:15). Тоест той ще се насити, като вижда Неговото присъствие и вкусва Неговото битие. Защото опитно е доказано, че човекът, който има връзка с Бога, не чувства празноти в себе си. Божията благодат има чудно свойство - независимо дали някой е голям светец или е човек, който се подвизава, за да срещне Бога, той има познание и опит от благодатта, вкусва от нея, от Божието присъствие, от Божиите енергии. Независимо дали тази благодат е малко или много в човека, тя не му дава възможност или по-скоро не оставя в него чувството, че има някакъв вакуум. Човекът не чувства вакуум. Човекът, който живее заедно с Бога, чувства пълнота, абсолютна пълнота. Затова той не чувства никакво друго движение към нищо друго, от което по-рано е имал потребност, за да запълни своите празноти, време или интереси. Много пъти питаме, това нещо грях ли е? Например, грях ли е някой да пуши? Грях ли е някой да пие? Да ходи по дискотеките или знам ли къде сега ходят, грях ли е?
Казахме, че не можем да отговорим на този въпрос, защото той е погрешен. Затова, ако отговорим директно, отговорът също ще бъде погрешен. Можем обаче да кажем, че човекът, който има връзка с Бога, няма потребност да пуши, да пие, да скита по улиците, за да убие времето си. Той чувства равновесие в себе си, чувства пълнота, която го кара да стои в себе си и да бъде уравновесен и доволен. Много пъти сме склонни да тичаме, да запълваме живота си с хиляди неща. Има хора, които поради това, че имат празноти в себе си, имат мания да купуват разни неща. Не знам дали сте чували за това - хора, които имат проблеми, обикалят и купуват разни неща от магазините. Е, разбира се, това е добро, защото се раздвижва местната търговия. Но от друга страна, това е духовен проблем.
Църквата ни казва да бъдем самостоятелни хора, а дори в един по-духовен аспект говорим за нестяжанието –да не притежаваш нищо. Да не зависиш от нищо. Каквото имаш, това е. Други неща не са нужни. Нестяжанието се счита за основна добродетел, за основна предпоставка в монашеството - не можеш да притежаваш нищо. Защо ли? За да се научиш да не крепиш живота си върху патерици, върху чужди крака. Трябва да се научиш да стоиш прав, да стоиш и да съществуваш. Да не се мъчиш да запълниш празнотата с някакви низки неща и отпадъци или, както казваше старецът Паисий, да не събираш баластра в сърцето си, за да не търсиш след това цяла бригада, за да почисти баластрата, която си събрал в себе си. Веднъж занесли на стареца Паисий едно джезве. Той нямаше такива неща, не се занимаваше с готварство. Готварският му съд беше една метална кутия от мляко, която приспособи за готвене. Това беше неговата тенджера – и то когато имаше гости, а не всеки ден. Видели го, че приготвя чая в това нещо и му донесли едно джезве. Той попитал човека, който му го донесъл: „Защо ми донесе джезве, ама сега какво ще правя, ново е, трябва да го закача някъде, трябва да ми донесеш и полица, за да го сложа на стената. След това ще трябва и гвоздей, за да го прикова. След това ще трябва и препарат да го мия и знам ли още какво. . . Затова, вземи си джезвето, ще си готвя с кутията, която открай време си имам”.
Когато отидох при стареца Паисий, това, от което се удивих и ужасих едновременно, беше неговото голямо нестяжание. Той не притежаваше нищо. Не знам дали можете да го разберете: човек да живее на едно място без да притежава абсолютно нищо. Имаше една стая с няколко дървени касетки в нея, някъде ги беше намерил и отгоре беше сложил няколко стари одеяла. Имаше и някакви хартиени икони, залепени на стената. Представете си човек да живее в дом, в който няма абсолютно нищо. Когато почина и искаха да вземат по нещо от него, нямаше какво. Той нямаше нищо и можеше да се пренесе за един час. Когато сменяше мястото си, вземаше две торби и тръгваше. Когато една зима беше облякъл всичките си дрехи, защото му беше студено, казваше шеговито, че където отива, взема и нещата си и няма проблем да не се върне обратно, защото каквито дрехи имаше, ги носеше.
Веднъж някакъв човек отиде при него и му стана студено. Старецът му даде една дреха, а оня имаше блестящата идея да изреже копчетата, за да ги вземе като благословение. Така ги отнесе със себе си. След това старецът потърси копчета, но нямаше копчета. И какво направи? Отряза малки клончета и ги постави вместо копчета.
Велико нещо е, когато човек няма празноти в себе си. Те се създават от твърде много неща. От най-простото нещо, от това да попиташ и да не ти отговорят. Това е една празнота в душевния свят на човека. Човек не трябва да оставя нещата без отговор. Трябва да внимаваме, когато ни питат, да отговаряме. Особено когато децата ви питат, трябва да им отговаряте. Не подминавайте въпросите на малките деца без отговор. Отговаряйте им сериозно, а не със смешни или инфантилни отговори. Сериозно, но като на дете, за да разбере детето, отговорът да бъде сериозен и правилен. Когато няма отговор на всичко, което ни заобикаля, тогава в душевния ни свят се появяват празноти.
Но идва тази връзка с Бога, за която Христос говори в Евангелието, за тези, които гладуват и жадуват за Христос, които се насищат от връзката с Бога. Когато човек се насити с връзката от Бога, тогава наистина спират търсенията, които е имал в себе си. Тогава човек се пита, “Ама как преди съм правил тези неща, търчах наляво-надясно, ходих да се забавлявам, да мине времето, да се развличам, имах потребност от всички тези неща, да стоя един час пред огледалото, да стоя толкова часове тук и там?”, но не намира причината. Понякога това изглежда някак смешно. Както когато чакаме на светофарите, отстрани виждаме някакви фризьорски салони, гледаш ги клетите жени, от една страна ги съжалявам, от друга им идва да се засмея. Гледаш ги как търпят, носят едни фурни на главите си. Колко часа стоят вътре? И то начесто, а не да кажеш веднъж в годината. Има хора, които ходят там всеки ден или на два дена. Гледаш ги - мъка. Не казвам, че няма нужда от това, но това, което в общи черти искам да кажа, е че човекът не може да се насити с изкуствени храни. Нито с изкуствени храни, нито с детски храни. Дори и в духовните неща. Когато човек поотрасне, отхвърля това, на което благонамерено са го научили като дете, защото тези неща са били детински. С това той отхвърля и Църквата. Защото нещата, които е научил в редовното или в неделното училище - всичко това се отхвърля.
Човекът е стабилен, когато има твърда храна в себе си. Тази твърда храна е Божието присъствие. Наистина в това състояние той се чувства изпълнен, истински наситен и щастлив. Само тогава той може да почувства истинско щастие и свобода във величието на своя човешки живот, както и да се радва на самия себе си. Не знам дали някога сте почувствали това – да гледате себе си и да се радвате на вашето съществуване - не по самовлюбен начин, не да бъдем нарциси, уж колко сме красиви, не такива неща. Нито егоистично или користолюбиво, а виждайки с каква мъдрост и изящество Бог е сътворил света и човека - всеки един от нас и самите нас. В това състояние човек върви към Бога с голяма благодарност, а като чувства тази пълнота, тогава той не върши болни неща. Той не чувства онези болни неща, които всички чувстваме – ревност, завист, страхове, подозрения, несъвършенства, знам ли какво – „Тя ми каза”, „Той ми причини”, „Тя ме ощети”, „Той ме подреди”. Всички тези неща, които обективно може да са така, но в душевния ни свят не оставят празноти, защото не значат нищо за нас. Това, което има значение, е че в себе си имаме пълнота от връзката с Бога. Следователно, Христовите думи се прилагат напълно. Човек е най-наситен, пълен, запълнен в Божието присъствие.
Когато чувстваме потребност да направим други неща, трябва да се запитаме защо ги правим. Защо например имаме потребност от дадено нещо? За да запълним нашите празноти? За да придадем смисъл на живота си? За да утвърдим нашето съществуване? Или се подчиняваме на външни потребности, защото връзката ни с Бога не е онази, която трябва да бъде. Защото, деца, ако анализираме всички тези проблеми - социални, семейни, лични, ако човек се задълбае в тях и порови, накрая ще стигне до самия себе си. Стига до себе си и ако продължи по-нататък, ще види откъде започват тези неща - от липсата на връзка с Бога. Оттам тръгват на зле всички останали неща и става това, което става. Външните проблеми в света са само последици – войните, гладът, нещастията, престъпленията, наркотиците – това са плодове на дървото. Проблемът за човека, който взема наркотици, е не само, че взема наркотици – това е плодът. Зад наркотиците се крият хиляди други неща, цяла една история. Защо този човек взема наркотици? Как е стигнал дотам? Защо има потребност от тях? Ако имаше вътрешна пълнота, щеше ли да стигне дотам? Когато той падне и се пороби, се отнема свободата от неговия живот и вече става роб на наркотиците. Така е с всяка страст. Говорим за „борба против страстите” или казваме, че това нещо е страст или се питаме, ама защо е лошо? Макар и страст, кое е лошото? Лошото е по-дълбоко, че за да си роб на дадена страст и да работиш за нея, да имаш потребност от нея и да не можеш да живееш без нея означава, че вътре в себе си не си подредил нещата така, че да функционират съвършено. Означава, че имаш празноти, пропуски в себе си и имаш нужда от други заместители, за да заситиш глада си. Означава, че имаш богословски проблем – проблемът на връзката със Самия Бог.
Следва
