Продължение: Старчеството в църковната традиция. 5.
Почти всички от древните паметници на аскетическата писменост, посветени на практиката на старчеството, отделят голямо внимание на действията и настроенията на ученика. Дори цитираното вече наставление на Ориген е обърнато, преди всичко, към потенциалния последовател на духовния ръководител, като описва именно неговите действия. Тези действия преминават през два основни етапа. И тук всички отци-аскети, които по един или друг начин са се докосвали до темата за духовното ръководство, са единодушни. Същността на първия етап се заключава в търсенето на стареца, понякога продължаващо дълго и трудно, при пълно съзнание за отговорността на извършвания избор. След като пък изборът е направен, започва вторият етап. Този етап се заключава в пълно послушание спрямо избрания наставник, послушание „дори до смърт”.[1] При това, на първия етап за ученика е важно да намери такъв старец, който да е опитен в лекуването на неговите (на ученика) страсти. Може да се каже, че от ученика се очаква да улови и със своя избор да изяви родството на своето вътрешно устроение с това на стареца. Това показва и цитираният по-горе преп. Йоан Лествичник:
„Според вида на нашите страсти трябва да се отсъжда, на какъв ръководител да отдаваме послушанието си… Трябва да търсим… ръководители…, които и по нрав, и по местопребиваване да приличат на нашите недъзи”.[2]
Разбираемо е, че този избор често не е рационален. В идеалния случай (макар и не винаги) бъдещият ученик търси указания свише и получава своя ръководител като дар от Бога, в отговор на своето духовно и душевно усилие. Това изначално вътрешно родство между ръководителя и ученика предполага едно безкрайно многообразие от възможни взаимни отношения. Те могат да бъдат сурови или благостни, спокойни или напрегнати, прости и изтънчени… Както казва основателят на зосимовата традиция на старчеството, преподобният Герман (Гомзин), „Трябва да се отнасяме към тях (т.е. към духовните деца) различно – за едно и също нещо един трябва да бъде наказан строго, друг по-слабо, на трети само да му бъде поговорено, а друг, може би, да бъде покрит с любов. Защото хората са различни”.[3]
Разбираемо е, че този избор често не е рационален. В идеалния случай (макар и не винаги) бъдещият ученик търси указания свише и получава своя ръководител като дар от Бога, в отговор на своето духовно и душевно усилие. Това изначално вътрешно родство между ръководителя и ученика предполага едно безкрайно многообразие от възможни взаимни отношения. Те могат да бъдат сурови или благостни, спокойни или напрегнати, прости и изтънчени… Както казва основателят на зосимовата традиция на старчеството, преподобният Герман (Гомзин), „Трябва да се отнасяме към тях (т.е. към духовните деца) различно – за едно и също нещо един трябва да бъде наказан строго, друг по-слабо, на трети само да му бъде поговорено, а друг, може би, да бъде покрит с любов. Защото хората са различни”.[3]
Виждаме, че старческото ръководство – това са двустранни, сугубо индивидуални отношения. Крайният резултат от това ръководство зависи както от стареца, така и от послушника. Ръководството и послушанието се сливат в едно, така че понякога дори не могат да бъдат разделени.
С какви средства обаче разполага старецът за възпитаване на своя послушник? Преди всичко това е всекидневното, а, когато това е възможно, и ежечасно изповядване на помислите пред стареца. Под помисли (λογισμοί) се разбират не само собствените греховни мисли и преживявания, но и всякакви, в това число и добрите, и неутралните – образи, чувства, идеи, които се появяват на мисловния хоризонт на подвижника. Те всички трябва да бъдат принесени на съд пред духовния ръководител. Именно в това безпрекословно поверяване на всички свои душевни и мислени движения на мнението на стареца се заключава и същността на послушничеството. Послушанието се състои тъкмо в тази вътрешна работа над себе си, а съвсем не в изпълняването на някакви екстремни, странни указания на старците, с които изобилстват патеричните разкази.[4] Изпълняването на подобни указания (като поливането на сухо дърво, търкалянето на огромен камък, хвърлянето на дете във вода и др.) служи само за проверка и изява на вече достигната степен на послушание.
Не по-маловажно от постоянното изповядване на помислите е непосредственото въздействие, което живият образ на по-опитния в духовния живот ръководител оказва върху ученика. Това е проницателно посочено от Василий Екземплярски:
„Основното поучение (…) е, може би, не толкова в словата или в наставленията на стареца, колкото в неговите дела, във влиянието на живата личност”.[5]
Ето защо, според киевския изследовател, задължителна черта на старческото ръководство е съвместното съжителство на наставника и ученика в една или в съседни килии. Поради тази причина броят на учениците на древните старци не е бил голям и обикновено не е превишавал двама или трима.[6]
Така, съзерцаването на стареца като образец за християнски живот, постоянното откриване на помислите, приучващо към възприемане на указанията на ръководителя като глас на собствената съвест – всичко това води към задълбочаване на изначалното вътрешно родство на душите на учител и ученик. За това родство проникновено пише монахиня Игнатия.[7] Като най-голяма ценност това родство е било осъзнато и от всички изтъкнати школи на руското старчество. Особено ярко то се изразява в онези ласкави имена, които учениците на старците не са се стеснявали да употребяват по отношение на своите ръководители, а понякога и самите наставници – по отношение на своите ученици. Така, в кръга на стареца Адриан (Югски) са наричали своя „опитен и духовен ръководител” нянюшка.[8] Да бъде майка за братята зове своя гост-игумен преподобният Серафим. Майка или мамаша след него именува стареца цялата зосимова традиция.[9] С времето правилните отношения между старец и ученик превръщат двамата в духовно семейство, което е невъзможно да бъде разрушено нито в този век, нито в бъдещия.[10]
Превод: Борис Маринов
Следва
[3] Варфоломей (Ремов), архиепископ Слово в 4-ю годовщину по кончине старца схи-игумена Германа, подготовка текста, публикация, вступительная статья и примечания А. Л. Беглова – В: Альфа и Омега, 4(18)/1998, с. 130.
[9] Сказания о жизни и подвигах старца Адриана, иеромонаха Югской Дорофеевой общежительной пустыни, с. 94; Летопись Серафимо-Дивеевскаго монастыря Нижегородской губернии Ардатовскаго уезда с жизнеописанием основателей ея: преподобнаго Серафима и схимонахини Александры, урожденной А. С. Мельгуновой, сост. Архимандрит Серафим (Чичагов), СПб., 1903, с. 380. Срв.: Пак там, с. 335; Варфоломей (Ремов), архиепископ Слово в 4-ю годовщину по кончине старца схи-игумена Германа. С. 131; Игнатий (Лебедев), схиархимандрит Письма из заключения – В: Монахиня Игнатия Старчество на Руси, с. 239 сл. Тук трябва да отбележим, че духовното ръководство е било осмисляно като духовно майчинство още в Новия Завет (виж Иоан 3:3-7; Гал. 4:19: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос!” и др.).
[10] Срв. текстът на „завета” на преподобния Зосим (Верховски) с духовните му дъщери: „Ако не съм усърден пред Бога за вас от цялото си сърце и душа до там, че дори и в Царството Божие да не искам да вляза без вас, то да бъда лишен от него вовеки. (…) Също така и ние (…) твоите духовни дъщери – в потвърждение на нашето, от вечността свързано, духовно дружелюбие с теб и помежду ни – говорим пред Самия Бог така: Ако някоя от нас няма такива усърднолюбни чувства било към теб, нашия духовен отец, било към сестрите, че дори Царството Божие да не желае да наследи без останалите, или пък някоя от нас не бъде откровена във всичко към теб, или не желае винаги да ти се покорява, (…) такава – като не стояща в истината и отпаднала, и потъпкала този наш завет, направен пред Бога – да бъде заличена от него и лишена от нашия съюз. И повече да не се числи сред нас в единодушното ни, вечно неразторгаемо съдружество”. Виж: Страницы русского старчества XIX века: преподобный Зосима (Верховский) и его духовная семья в 1818-1825 гг. – В: Альфа и Омега, 3(29)/2001, с. 210-212; Женская Зосимова пустынь: Исторический очерк, сост. монахиня Зосима (Верховская), М., 2008, с. 66-69.