Новото в Новия Завет е също и в това, че хората получават ново разбиране за Бога: това не е храмовото ритуално божество. Той е редом с нас във всекидневието, например на сватбата в Кана Галилейска.
Тази мисъл е тежка. Много по-просто е да отдадеш на Бога дължимото като отидеш в храма, а след това да живееш, както дойде, макар че Св. Писание ни най-малко не дава основание за това. Все по-често православните възприемат Бога като храмово божество, а богообщението като храмово благочестие.
Богообщението е „скромна“, ненатрапчива, всекидневна „двустранност“ в отношенията между човека и Бога, подобна на тази, която всеки човек познава в общението с любимите си хора. Главното е взаимната устременост един към другиго. Човек се обръща към Бога в своята душа: „Господи, аз съм тук“. И веднага в отговор чувства, усеща, че Господ говори: „И аз съм тук“…
Първият и най-важен критерий за досег с истинския Бог е тогава, когато човек престане да осъжда другите. Когато той с цялото си същество усети, че е немощно паднало създание, но Бог го обича и го уважава. Следователно Господ и с другите се отнася по същия начин. Тогава как можеш да осъждаш когото и да било?
Що се отнася до самоосъждането, в очите на храмовото божество ние сме виновни винаги: не четем, не ходим, не изпълняваме, след това се терзаем за това, изучаваме чувството си за вина под микроскоп. Това вече е от областта на психологията, няма отношение към Бога. Когато е с истинския Бог, човек по принцип твърде малко мисли за себе си. Той единствено знае, че извършвайки грях се лишава от благодатта на двустранното богообщение и животът му е отнет. Човекът е толкова слаб, че е жив само благодарение на своята връзка с Бога. Той осъзнава тази си слабост всяка секунда и затова няма нужда да се самобичува, нито да се самосъжалява.
С възрастта се научих да отказвам. От 1995 г. в енорията работя със социално неблагополучни хора. Много години не можех да разбера къде е границата, след която състраданието преминава в насърчение на наркоманията и пиянството. Например, имахме работник, добро момче, но алкохолик. Той деградира и деградира все повече, наложи се да се разделим с него. Наскоро дойде пак и устрои спектакъл. Пада на колене, казва: „В името на Христа Бога те моля, отче, не може да пренебрегнете Христовото име. Вземете ме обратно“. Такива хора са добри артисти и психолози, играят с твоето чувство за вина. Слушаш ги: те се прекрасни, чудесни, целият свят е против тях, жената му взела апартамента, откраднали му паспорта… Ще чуеш, че ако не ги приемеш, си прогонил Самия Христос. Но не, няма да взема такъв човек, всичко съм опитал с него, а трябва да мисля и за общото благо. В този смисъл съм станал с годините по-строг.
Но ето, Бог сега ми даде да осъждам много по-малко хората, отколкото в началото на моя църковен живот. Тогава всички бяха недостатъчно благочестиви за мене – свещеници, архиереи. На никого не прощавах и най-малката „църковна слабост“. Слава Богу, това премина, а снизходителността и състраданието се увеличиха.
Превод: Златина Иванова
Откъси от интервю за портала Правмир