4.9897959183673 1 1 1 1 1 Rating 4.99 (98 Votes)

heart-door„Когато жените ни обичат, те ни прощават всичко, дори и недостатъците. Когато не ни обичат, те не прощават нищо, дори достойнствата ни“

Оноре дьо Балзак

Трябва да простя. Искам да простя. Старая се да простя. И чувствам, че не мога. Уговарям себе си, осъзнавам цялата важност на прошката, знам думите на Христос за опрощението „до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:22) и, което е още по-страшно, за това, че „… и кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви. Ако ли вие не прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви“ (Марк 11:25-26), и изстисквам от себе си прошката, но чудото не се случва.

На Прошка обаче задължително ще трябва да простя. С усмивка казвам: „Бог прощава и аз ще простя“, и вече почти си вярвам, но дълбоко в себе си знам, че тъкмо на този човек, тъкмо тази постъпка не мога да простя. На други хора може и да мога, ама на този негодник – никога, толкова голямо зло ми е причинил, толкова дълбоко ме е наранил и толкова ме боли и досега – не, не мога! Може би вече не му желая злото и не го проклинам (което е някакъв напредък), но не мога да му простя.

Понякога дори най-искрено си мисля, че такива неща не могат да се прощават и че е справедливо – и мнозина ме подкрепят, тъй като в живота има въпиещо зло, обективно това е така.

А понякога искрено искам да простя и дори се моля за това, моля да ми се даде дарът на прошката – и чудото пак не се случва. Защо?

Днес, когато Църквата по един специален начин ни призовава към опрощение, към примирение, към освобождение, преди да навлезем във Великия пост, ми се ще да кажа няколко думи за митовете, свързани с прошката, а също да споделя някои размисли.

1. Прошката не е моментен акт и не е волево решение

Невъзможно е просто да свиеш волята си в юмрук и изведнъж да простиш на всички. Може би при някого се е получило, може би има такива хора (макар че аз поне не съм срещала), които щом са решили, че трябва да простят на някого, веднага са го направили и с чисто сърце могат да кажат: в момента, в който поисках да простя, аз простих. И тези хора сигурно могат да ни кажат с укор: „А ти защо досега не си простил? Защо носиш обидата в себе си? Тя те разяжда, носи физически болести, измъчва те, прости и продължи нататък“ (прави като мен, гледай ме, както се пее в една песен). И като чуваме нещо такова, ни изпълва още по-голямо чувство за вина и това не ни приближава към опрощението. По-нататък ще стане ясно защо.

Като начало се успокойте и не се опитвайте да изстискате от себе си това, което сега го няма – това е пътят на лицемерието, насила няма как да извадиш доброто от себе си.

По-добре просто спокойно да признаем и по възможност да приемем факта, че „сега аз тая обида към някого, засега още не съм простил, засега е така“. И това е нормално, защото много рани не заздравяват дълго и болят с години, не всички болести се лекуват както острата дихателна инфекция или грипа, не всичко минава бързо и най-важното – не всичко е по силите ни.

Не искам да кажа, че трябва да зарежем всичко и да плуваме по течението (то само ще се излекува и ще отмине), но искам да подчертая, че е важно като начало честно да констатираме нещата такива, каквито са, без истерия и самоизяждане с нездраво чувство за вина.

2. Истината за нашето безсилие

Често се срещаме с мита за всемогъществото на човека, че само трябва да поискаш и всичко ще ти се получи. И в Църквата нерядко се срещаме с него. Никога повече не бива да греша, трябва да обичам всички, на всички трябва да простя и пр.

Щом си длъжен, значи можеш: другояче не е възможно да си длъжен да направиш онова, което не можеш.

И ето тези изисквания към нас ни докарват до невротичното чувство за вина (т. е. преживяване на чувство за вина там, където няма обективна вина), до преживяване на собствената „лошавост“, ненужност, негодност и т. н. И тези преживявания по един удивителен начин нямат нищо общо със смирението (познаването на собствената мяра) и поначало изобщо не ни доближават до Бога.

Така че е важно да признаем истината за себе си и тя може да бъде дори по-болезнена, отколкото преживяването на безкрайната виновност по повод и без повод. Истината за собственото ни безсилие, нищожност, безпомощност, слабост. Истината за това, че съм направил всичко възможно, но сърцето ми така и не стана по-меко, по-добро, в него така и не се добави любов, макар да съм правил много неща с любов, да съм извършвал милосърдни дела, да съм помагал и служил на ближния, а вътре в себе си така и нищо не съм успял да променя. И може би – о, ужас! – никога няма да мога. Няма да мога да добавя любов в себе си, и, заедно с нея, опрощение, както няма да прибавя и един лакът към ръста си (Мат. 6:27).

Толкова е важно да можем да приемем това, че може би никога няма да успеем да променим себе си, че колкото и да се стараем – нищо не излиза. И е възможно никога да не се получи… И в тази точка на невъзможност, в тази точка на безсилие и безпомощност е важно да си зададем въпроса: а защо толкова се опитвам да се променя? Каква е целта? Каква е мотивацията на моята работа над себе си? И какво ще стане, ако никога не се променя, ако си остана такъв, какъвто съм?

И още: може би в тази точка на безсилие и безпомощност най-сетне истински ще усетя нуждата от Бога и тогава отпуснатите ръце ще се издигнат към Небесата. Но с каква молба ще се издигнат те? И за какво ще ми бъде нужен Бог? За да ми даде дара на опрощението? За да ме издигне и да ме промени, защото аз сам не мога? За да мога най-сетне да стана добър и достоен за Царството небесно, да бъда достоен за срещата с Бога? Или може би в тази точка на отчаяние най-накрая ще започна да се нуждая от такъв Бог, който просто да ме обича.

Безумно трудно ни е да повярваме, че Бог вече ни обича, сега, и че още вчера ни е обичал, и че Неговата Любов е безусловна, не зависи от нашите дела. Ще се върнем към това.

3. За какво ми е това?

Има още един важен въпрос, когато говорим за прошката и искаме да простим на някого. А каква е мотивацията? Защо ми е толкова важно да простя? Защо искам да простя? Понякога вярващият човек е мотивиран от страха, разсъждава горе-долу така: „Ако не простя, ще отида в ада. Затова трябва да простя. И – о, ужас! – аз не мога да простя! Бог няма да ми прости и значи ще загина във вечността“. Поначало страхът не е най-добрата мотивация. За много неща, включително и за истинското развитие, израстване, изграждане на личността, преобразяването. И в педагогиката, и в духовния живот.

Страхът от наказание може добре да влияе върху външното поведение (няма да правя нищо лошо, за да не забележи никой и да не ме накаже), но не помага за израстването.

Със страха далеч няма да стигнеш. Мнозина могат да спорят с мен, но това е тема за отделен разговор.

Ще кажа само едно: нима вие наистина мислите, че ако човек иска да прости, осъзнава в себе си този проблем, покайва се, старае се и не му се получава, нима Любещият Отец ще го погледне и ще каже: не, този човек не може да бъде простен, мястото му е в ада, защото той не е простил на своите ближни, както Аз му заповядах. Простете ми за такова изказване от името на Бога, но това, което искам да покажа е, че нашите представи за Него като за някаква наказателна инстанция са по-скоро изкривен образ за Бога, Който е Любов, с Която ни е толкова трудно да се срещнем.

Освен страха да попаднем в ада, мотивацията да простим е свързана може би с това да бъдем добри и да заслужим прошка. Страхуваме се да застанем пред Бога такива, каквито сме, с нашето неопрощаване в сърцето и с нашето безсилие. С други думи, случва се да искаме да повлияем на отношението на Бога към нас. Или ни се струва, че трябва първо да станем по-добри, а после да отидем при Бога (не бива да ходим при Него така невчесани).

Тази логика е твърде разбираема в отношенията между хората. И ние съдим за другите по себе си, също както и за Бога мислим, че можем (а може би дори сме длъжни) да повлияем на Неговото отношение към нас. Ще рече, отново и отново – не можем да повярваме, че Той вече ни обича. И не просто „нас“, а мен конкретно, мен, такъв, какъвто съм сега, такъв крив и несъвършен, дори тогава – няма да повярвате – когато аз не прощавам.

4. Смяната на парадигмата – разрушаване на мита за всемогъществото

Както се отнасяме към себе си, така се отнасяме и към другите, и по същия модел се изграждат и нашите отношения с Бога. Ако аз смятам, че мога да се взема в ръце и изведнъж да се поправя (митът за всемогъществото), то аз ще очаквам същото и от другите и съответно ще ги осъждам (а себе си ще обвинявам). Моята любов на този етап е условна, т. е. зависи от условия, а също така е изискваща, трудно ще я наречем приемаща (аз съм длъжен, той е длъжен, всички са длъжни нещо един на друг, а дали могат – не е важно). Подобно отношение към себе си и към другите засега не ни приближава към смирението и към прошката, затова пък идеално ни вкарва в състояние на невроза.

Ако аз разбирам, че реално съм способен на твърде малко, а може даже нищо да не мога да направя сам, тогава разбирам, че и другият, също като мен може да стори съвсем малко или пък почти нищо.

И тогава преставам да го осъждам. И мога да видя, че аз и той сме в една лодка. Това ме доближава до прошката, защото започвам да прозирам, че най-вероятно онзи, който ме е наранил, не го е направил нарочно, от злоба, и най-вероятно в този момент той просто не е могъл да постъпи другояче по някакви свои причини, които аз засега явно не разбирам.

Да приемем обаче собственото си безсилие е много, много трудно. Почти сред всяка аудитория, пред която аз и моите колеги започваме да говорим на тази тема, се разпалват горещи спорове за това, че всъщност ние можем да повлияем, например, върху появата на своите емоции и конкретно на чувството на обида.

5. Алтернативният път – първо да приема опрощението от Бога и Неговата Любов към мене, грешния

Колко важно е първо да простиш на себе си, да позволиш на собственото си сърце да омекне под Светлината на божествената Любов, в Неговите ръце! Да дадеш на Бога да направи онова, което Той толкова много иска – да Му дадеш възможността да те обича! И чрез това да Му дадеш възможността да те промени така, както Той (а не ти) иска. Да Му отдадеш своето наранено, закоравяло, безчувствено сърце („Синко, дай си мен сърцето“), за да може то постепенно да се отпусне, да се затопли. Не аз ще го променям със собствените си ръце, а ще го дам в ръцете на Бога, за да може Любовта да го преобрази, за да може Бог да го поеме в Своето милосърдие.

Може да се помоля ето така: просто ще застана (или ще седна, няма значение) пред Бога, ще усетя Неговото присъствие, както ни призовава владика Антоний, и просто ще замълча пред Него. И после честно ще кажа:

„Господи, ето ме. Такъв, какъвто съм. Нося в себе си обида и раздразнение, суета и тревога, болка и страх. Страхувам се от Тебе, не вярвам вътрешно в Твоята безусловна Любов, искам да заслужа Твоето опрощение и Любов… Ти виждаш как се опитвам да простя и не мога, как се старая и пак падам, но аз Те моля, ела Ти Самият и направи нещо, защото аз сам не мога!“.

И може честно да си поплача пред Бога, да Му разкажа всичко: и за онзи негодник, който ме е обидил, и за моята болка, и за моето безсилие. И в някакъв момент може просто да замълча и да не се опитвам да правя нищо. Просто ще бъда. Ще бъда с Него. Ще позволя на Бог да ме обича, ще бъда открит за Неговата любов, ще Му дам възможност да действа. Та нали в молитвата най-важното не е какво правим ние (Бог и без това знае всичко за нас), а онова, което Той прави в нас.

Превод: Анна Георгиева

* Източник: Православие и мир

Авторката е известен в Русия православен психотерапевт и психолог