Монахиня Мария Скобцова (1891-1945) е родена в Рига. Тя е първата жена, завършила Санкт-Петербургската духовна академия. През 1917 г е кмет на гр. Анапа. Била близка с Ал. Блок, Николай Бердяев и други известни личности на епохата. През 1921 г. емигрира във Франция и през 1932 г. приема монашество. Основава благотворителна организация "Православно дело" в помощ на руската емиграция. Нейно дело са множество приюти за деца, болни, възрастни хора и душевно болни, които тя самата обгрижвала. По време на фашиската окупация участва във френската съпротива и спасява много евреи. Загива в газова камера на 31 март 1945 г.
Канонизирана за светица през 2004.
Какъв е нравственият облик на законника? Какво е неговото духовно съдържание? Най-съкровената му ж а ж д а е жаждата за абсолютна духовна устроеност, пълно подчинение на вътрешния живот на външен, разработен до най-малките детайли ритъм. Външният ритъм обхваща всичко. В храма той знае духовния смисъл на всички битови подробности, той спазва постите, той живее ден след ден според кръга на църковното богослужение. Той пали кандилото, когато трябва, той правилно поставя кръстното знамение. В църквата той не допуска никакъв порив, никакво нарушаване на веднъж установените жестове – в определен момент от богослужението той застава на колене, той знае колко пъти в годината трябва да се изповяда, и най-важното: той е изучил до най-големите тънкости църковния устав, той се сърди и негодува, ако нещо се пропусне по време на службата, защото това не е редно. В същото време обаче на него му е почти безразлично, дали четеното е понятно, или се чете като скоропоговорка. Той не е човек, който предпочита молебените, акатистите пред другите служби. Не, неговите любими служби са най-редките и най-вече - великопостните. Духовният живот на такъв човек е разграфен до най-малките подробности. Той е усвоил особената техника да привежда себе си в определени духовни състояния. Той може да научи, как трябва да се диша, в какво положение трябва да е тялото при молитва, краката топли ли трябва да бъдат или студени.
Ако размислите над това особено явление, ще почувствате своеобразен дервишизъм, отзвук от индуизма, но най-главното, страстна вяра в магията на думите, в съчетанието на думи, жест и ритъм на жеста. Несъмнено тази вяра в магията има реални корени. По този път действително можеш да постигнеш много – огромна вътрешна дисциплина, огромна власт над себе си, над целия хаос в човешката душа, даже власт над другите, пълна устроеност и завършеност на своя външен и вътрешен живот, даже своеобразно “подзаконово” вдъхновение. Единственото, което не се придобива по този път, е любовта, разбира се. Тук може да говорят на човешки и ангелски езици, но любов няма. Правдата, делата на любовта и благотворителносттта влизат в общия ритъм на законническия живот. Законникът знае, че трябва да даде милостиня, особено по време на пост, той ще прати храна на затворниците, дори благотворително мероприятие може да организира – да устройва обеди за бедни братя, но с основния мотив, че така е предписано, че това влиза в общия ритъм на неговия живот.
В този смисъл у него е силно развито чувството за дълг, послушанието. И отношението му към човека се определя според взетото послушание, а не поради непосредствена любов към него. Този тип благочестие се разраства и ще се разпространява. И това е лесно обяснимо, ако отчетем безпризорността, изтерзаността и объркаността на съвременната човешка душа. Тя се страхува от подвига, тя се бои от неговата непосилна тежест, тя не може нито да иска, нито да се разочарова. Суровият и разреден въздух на жертвената любов не й е по силите. Животът не й е дал никаква външна устойчивост и тя с особена жажда се стреми към вътрешно благополучие, към пълна определеност и подзаконност. Тя облича хаоса с здравото наметало на установеното и позволеното, и хаосът престава да я терзае. Тя знае силата на магическите заклинания, често изразени в непонятни слова. Тя, като дервиш, знае силата на жеста и позата. Тя е оградена и спокойна.
Тези особености на законническото благочестие определят неговия възход в наши дни. Най-вероятно му предстои дълъг период на разцвет.
От най-стари времена законничеството противостои на пророчеството и съзиданието. Неговото дело е да пази и повтаря, а не да руши и строи. Ако то победи, това означава за десетилетия замиране на творческия дух и свобода в Църквата.
Но главния въпрос, който трябва да зададем на законничеството е, как то отговаря на двете заповеди за любов към Бога и любов към хората? Ако предположим, че у него все пак се изразявав някаква своеобразна любов към Бога, то трудно може да видим, какво място е отредило на любовта към хората. Христос, Който се е отвръщал от книжниците и фарисеите, Който е вървял с грешниците, блудниците и митарите, едва ли е Той е Учителят на тези, които се страхуват от всяко петънце по белите си ризи, които са така предани на буквата, които пазят само устава и целият си живот съизмерват с него. Те се чувстват духовно здрави, защото изпълняват всички предписания на духовната хигиена. А Христос ни каза, че не здравите имат нужда от лекар, а болните.
Днес има две цитадели на този дух – Атон и Валаам. Свят на отказалите се от нашите суети и грехове, свят на верните слуги Христови, свят на Боговедение и съзерцание. За какво более този свят сега? Как гледа той на раздиращите ни съвременни беди – на новите учения, на ересите, на гонението на вярата по целия свят, на оскъдняването на любовта? Какво тревожи повече от всичко тези острови на избраните, тези върхове на православния дух? Пред тях, като най-главно, насъщно, най-злободневно стои въпросът за новия и стария стил в богослужението. Това е, което ги разделя на партии, това е, което ги кара да проклинат инакомислещите, това е мярката им за нещата. Трудно е да се говори в този случай за любовта – тя е някак си вън от новия и стария стил. Но може, разбира се да кажем, че Синът Човешки бе Господар на съботата и наруши съботата именно в името на любовта. А там, където не могат да я нарушат – не могат да го направят, понеже там липсва “в името на”, липсва любовта. Законничеството е робство на съботата, а не е пътят на Сина Човешки. Има нещо страшно и зловещо в това, че именно на Атон и Валаам, в тези вековни центрове на православната истинска духовност, днес човек може да чуе отговор само на един въпрос: по стария или по новия стил трябва да живее Църквата. Вместо живия Бог, вместо Христа Разпнатия и Възкрасналия, нямаме ли тук нов идол, който в новото езичество се разкрива в споровете за стиловете, уставите, правилата, забраните, една събота – тържествуваща над Сина Човешки? Страшно е идолопоклонството на света, който предава Христос в името на държавата, нацията , социалните идеи, дребния буржоазен комфорт и благополучие. Но още по-страшно е идолопоклонството в Църквата, когато любовта Христова се подменя с пазене на съботата."
Превод: Златина Иванова