Продължение на проповедта "Глад за Бога"
Когато човек пожелае наново да съгради себе си, той допуска една грешка, която правеха в миналото дори в богословските кръгове и неделни училища, проповядвайки морализъм. С други думи, когато някой доближаваше Църквата, тези християни му казваха: „Внимавай да не вършиш лоши неща, не ходи на лоши места, не говори лоши думи” - с това се занимаваха. Целият този морализъм обаче е болен, той е едно анти-нравствено неправославно разбиране, пуританизъм, пиетизъм, който гледа само на привидния резултат на нещата. В Църквата отците не са се занимавали с подобни неща, а са гледали в дълбочина. Когато някой човек с много проблеми и грехове отивал при тях, те не започвали да му говорят само за външните неща - и за тях, разбира се, - но главно за връзката с Бога. Затова в Евангелието Христос казва, че първата и най-важната Божия заповед не е да не крадеш или да не прелюбодействаш - това са последващи неща - а връзката с Бога, това да възлюбиш Бога. Ако възлюбиш Бога и имаш здрава и жива любов към Него, тогава останалите неща идват от само себе си. Иначе можеш да правиш всички други неща, без да напреднеш във връзката с Бога.
По този начин наистина ще станеш добър човек, даже изключителен човек, но съвсем не и човек, който има връзка с Бога. Затова съвременните християни или тези на моята възраст, се учудват и не разбират основни неща в Църквата. Казват: „Не е ли достатъчно, че правя всички тези неща? Какво още искаш?”. Те не могат да разберат съвременния свят, не могат да разберат например монашеството, казват ти: „Защо да ставаш монах? Не можеш ли да отидеш в рая, подвизавайки се в света?”. Отговорът е, разбира се, че можеш да отидеш в рая. Ама не ставаме монаси, за да отидем в рая. Ще отидем ли в рая? Възможно ли е? Ще останем ли отвън? Имаше един старец на Света Гора – старец Арсений от Кавказ, простодушен човек, който не говореше много гръцки, а знаеше повече турски. Когато беше на 75 години, се оплакваше, че старец Йосиф не го е прибрал при себе си и казваше, че старецът му обещал, че ще го вземе, а още не го е взел. Казваха му:
- Дядо, не се ли страхуваш, че ще умреш?
- Не, не се страхувам.
- Добре, а ако отидеш в ада?
- Да не съм глупав да отида в ада!
С други думи, зависеше от него. Нашата връзка с Бога е въпрос на любов. Не е въпрос на дълг – да ходя на църква, да спазвам тези неща, да изпълнявам заповедите и да бъда добър човек. Връзката с Бога не е връзка по задължение, а връзка на любов. Както влюбеният няма разум, взема една китара и отива пред дома на любимата ... в миналото правеха така ... и пее цяла нощ, за да му мине любовната мъка, пък тя вземе, та му метне една саксия – ей такива неща, които гледахме по филмите. Сега не знам какво правят - изпращат имейли... Промениха се и тези неща, всичко днес е консерва. Дори и отношенията на хората. Връзката с Бога е любовна връзка, в която любовта няма граница. Тя не влиза в схеми, нито в програми, нито може да спре. Тя е огън, пламък, който се разгаря в съществото на човека, възпламенява го и той не може да влезе в схеми, за да изрази любовта си. Той не зависи от външни неща, дори не ги поглежда. Онзи, който гледа външните неща, сигурно прави това и в семейните отношения и разрушава семейството си, защото казва: „Не съм ли добър съпруг? Как да не съм? След като ти давам пари? Всеки ден ти давам 10 лири да пазаруваш от магазина! Не си ли идвам всеки ден вкъщи 30 минути веднага щом свърша работа и мина през кафето? Нямам връзки с други жени! Нима те наскърбих или набих? Не те ли водя на круизи всяко лято? Не те ли водя навън всеки уикенд?” С други думи, един списък от няколко неща, и след като ги правя, значи съм добър. И накрая, когато открият, че в един момент домът им се руши, че единият бива пренебрегван от другия или половинката отсреща има друга връзка, тогава тези хора се съкрушават и се питат: „Ама защо?”. Не разбират, че тези връзки не стават с рецепта от лекаря или от аптеката. Нито пък с някакъв списък - ако правиш тези неща, значи си добър. Може да ги направиш всички, и пак да си безполезен. Както фарисеят изпълнявал всичко, което пише в Закона, но бил отхвърлен от Бога, а митарят, който не направил нищо, което пише в Закона, бил приет от Бога. Следователно, въпросът е как човек върви към Бога, с какъв ум стои пред Бога и дали съществува тази жива връзка, която превъзмогва закона и външните неща.
Някой може да каже: „Ако искаш да вървиш след Бога, трябва да правиш това и това”. И слушаме неща, от които ти настръхват косите, казват ги особено на младите: „За да си църковен човек, Божий човек, добър човек, трябва всяка неделя да ходиш на църква, да не вършиш нередности, да не правиш това и това, да се причастяваш 3-4 в годината и да се изповядваш четири пъти”. И с това всичко приключва.
Нещата не стоят така. Това е грешка. Трябва да открием връзката на нашето битие с Бога, която да бъде жива връзка, както обичаш другия човек и го обичаш без схеми, предначертания и рецепти. Както връзката между тебе и другия човек е жива, така става и при връзката с Бога. Само по този начин можеш истински да почувстваш тази пълнота, за която говори Евангелието. Затова преди казахме, че не гледаме само външните неща, проникваме по-дълбоко, за да видим причината за тези неща и за празнотата вътре в нас. Защо има потребност от останалите неща? Когато открием причината, най-малкото имаме някакво смирение, защото, ако наистина обичахме Бога толкова много, нямаше да има нужда, за да ми мине мъката, да отида да изпия една бутилка вино. Когато човек знае това, най-малкото гледа правилно на нещата и започва да се изцелява в зависимост от проблема, който има.
Не знам дали тези неща ви изморяват. Понякога се питам дали това, което казвам, наистина ви интересува. Вярвам обаче и мисля, че това са основни неща и не ми харесва в Църквата или от църковни хора да слушаме други неща, които понякога са нужни, напр. да чуем за клонирането, за глобализацията. Всички тези неща са необходими и трябва да се чува мнението на Църквата, но вие слушате тези неща всеки ден и ги знаете по-добре от мене. От нас и от Църквата трябва да чувате това, което не можете да чуете на друго място.
Веднага след блаженството „блажени гладните и жадните за правда, защото те ще наситят”(Мат. 5:6), Христос се изкачва още едно стъпало и говори за милостивия човек: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани” (Мат. 5:7). Когато кажем милостив, на ум ни идва милостинята. Идва някой и ти иска една лира, даваш му две - това, разбира се, е милостиня. Също и участието в различни социални дела, както и облекчаването на болката на нуждаещите се. Всичко това е добро и необходимо за поддържането на социалния живот. Тук обаче Христос не говори само за това, защото, както видяхме във всички Евангелия, в Христовите думи има дълбочина - Той не остава на нивото на повърхностното, външно спазване на нещата. Когато чуем думата милостив, умът ни се насочва към Самия Бог. Какво казваме в Църквата: „Защото Ти си милостив и човеколюбив Бог”. Сам Христос, като говори за Себе Си в Стария Завет, се нарича милостив; казваме „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, както и „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост”. Бог е милостив и всемилостив. Затова милостив е епитет за Бога, а човекът е милостив по подражание на милостивия Бог. У свети Исаак Сириец има едно хубаво място за тази милост на човека. Той е сирийски подвижник, който живял през 5 век, когато сирийците не били араби, а ромеи, които след това станали пленници на арабите, загубили езика си и говорят арабски, но са православни. Мюсюлманите имат по-голяма историческа памет и затова ги наричат рум ортодокс, а ние ги наричаме мюсюлмани. Авва Исаак Сириец е написал чудесна книга – много красиви подвижнически слова, в които казва: „Що е милостиво сърце? Горене на сърцето в човека за цялото творение, за всички човеци, за птиците, за животните, за демоните и за всяка твар, тъй че кога човек ги вижда или си спомня за тях, от очите му бликват сълзи”.
Защо е така ли? Защото Бог е Такъв. Бог обича всички без разлика и без изключение по един и същ начин – това е основна истина на Църквата – няма ни най-малка промяна в любовта на Бога към което и да е творение. Както Той обича нас, така обича и демоните. Обича 100 % човека, обича 100 % света Богородица и 100 % дявола, по един и същ начин, без да обича някого повече, а друг по-малко. Защото, ако Бог обича някого малко, а друг повече, означава, че Той има мяра в любовта Си, че има страсти, има изменения в Себе Си, че не е съвършен, че не е абсолютен. Това, което става, е, че ние сме тези, които не обичаме Бога по един същ начин. Дяволът изобщо не обича Бога, а света Богородица Го обича изцяло. Един от нас Го обича 10 %, друг 20 %, трети 100 % и така нашата връзка с Бога има различна мяра в зависимост от човека, а не от Бога. Това е основно нещо, което трябва да знаем, за да не приписваме на Бога обвинения, че Той обича другия повече, а мене по-малко или че Бог се разгневил на някого, а на друг по-малко. Затова, когато знаем кой е нашият Първообраз – Бога, тогава можем да разберем и човека. Ще научим, че в крайна сметка не можем да обичаме едни повече, а други по-малко, както и че не трябва да се изразяваме грубо за хора, които например са престъпници, или са в затруднено положение. Не можем. Не може в душата ни да има лошо разположение. Това има отзвук в социалния живот. Доколкото сме социални същества, има отзвук. Трябва да чувстваш тази любов към всички без изключение. Разбира се, притежаваме ли тази мяра на съвършената любов? Не. Стоим по-ниско. Всеки с мярата си. Ако бяхме онези велики светци, добре. Щяхме да имаме съвършена любов. Имаме по-малка любов, но говорим за съвършеното, за да видим докъде трябва да стигнем. Съвършеното е, когато се отнасяш към човека с абсолютна любов. Любовта не означава задоволяване на собствените желания, нито да бъдеш глупав. Не означава, че съм глупак и какво още ... че съм заспал, че не знам какво става и виждам всичко в розово. Не. Божият човек не е безумен, нито малоумен. Както в миналото казваха, че, ако си в Църквата, си малоумен. Сега какво казват - че си изостанал. Не е така. Какво всъщност става? Просто от душата на човека се премахва страстта – той вижда нещата, знае ги, знае злото, знае лукавостта, вижда я, вижда всички сплетни, разбира ги много добре, просто не се движи със страст спрямо другите човеци. Може да поправи нещата по един мирен, безстрастен начин, доколкото това е възможно. Защо? Защото човекът има абсолютна любов. Това е много важно, защото, ако нямаме тази любов, в живота си ще теглим, ще теглим много, когато всеки ден виждаме и срещаме човешката злоба - дребнавостта, затрудненията, и ние ставаме лоши към другите, независимо дали го искаме или не. Това е човешкото несъвършенство.
Ако нямаш великодушие спрямо тези неща и ти ще станеш същия, ще влезеш в същата мелница и ти ще мелиш, и тебе ще те смелят, няма да можеш да понесеш нито едно затруднение в живота си дори от страна на най-любимите си лица - когато дойде час и най-любимият може би те предаде или няма да е в състояние да отговори на това, което ти искаш, няма да може да отговори на 100 %. Или ще дойде час, когато няма да го има. Така е в живота. Е, тогава, как се отнасяме към всичко това, главно към това, което става не по наше желание? Ако нямаме милостиво сърце, тогава и ние ще влезем в тази мелница, която ще ни смели сред теготите, разочарованието, горчивината, защото сърцето ни не се е научило да има това духовно благородство, което се поражда от състраданието на милостивото сърце спрямо всеки човек. Защото, само когато почувстваш другия човек, тогава можеш да го разбереш. До такава степен трябва да бъде чувствително твоето сърце: чувствително в смисъл, че усеща мислите и движенията на другите хора. Как обаче ще ги схванеш, когато имаш коравосърдечие? Когато сърцето се е вкаменило от страстите, греха и користолюбието, не разбираш нищо от това, или правиш още по-лоши неща: може да убиеш другия и да се смееш. Да гледаш как убиват другия и това да не те интересува. Човекът е от желязото до памука. Огромно разстояние дели двете неща. Има хора, които се радват, когато измъчват другия, има и други, които скърбят само, защото са чули или помислили нещо. Нямам предвид болни неща, а онази простота и чувствителност на сърцето, която се поражда от духовния труд на човека, която няма нищо общо с депресията. Това нещо не е депресия, не е някаква болна безнадеждност, а великодушното съзнание за събитията около нас такива, каквито са. Човек започва от прости неща. От начина, по който говориш на другия, от начина, по който ще му помогнеш, и тази милостиня, която даваме - да дадеш на някого 1 лира, какво означава? Защо Христос ни е казал да бъдем милостиви? Нима, за да направя бедните богати? Или богатите бедни? Не, разбира се, а за да общуваме с другия човек. Причината за милостинята в Евангелието не е социална, а духовна - да те накара да общуваш с брата си, със скръбта на брата си, с нуждата му, да се научиш ти да се лишаваш, за да съществува другият, ти да умреш, за да живее другият. Според силите си, разбира се. Както Сам Христос Сам умря, за да живеем ние.
Превод: К. Константинов
Ако нямаш великодушие спрямо тези неща и ти ще станеш същия, ще влезеш в същата мелница и ти ще мелиш, и тебе ще те смелят, няма да можеш да понесеш нито едно затруднение в живота си дори от страна на най-любимите си лица - когато дойде час и най-любимият може би те предаде или няма да е в състояние да отговори на това, което ти искаш, няма да може да отговори на 100 %. Или ще дойде час, когато няма да го има. Така е в живота. Е, тогава, как се отнасяме към всичко това, главно към това, което става не по наше желание? Ако нямаме милостиво сърце, тогава и ние ще влезем в тази мелница, която ще ни смели сред теготите, разочарованието, горчивината, защото сърцето ни не се е научило да има това духовно благородство, което се поражда от състраданието на милостивото сърце спрямо всеки човек. Защото, само когато почувстваш другия човек, тогава можеш да го разбереш. До такава степен трябва да бъде чувствително твоето сърце: чувствително в смисъл, че усеща мислите и движенията на другите хора. Как обаче ще ги схванеш, когато имаш коравосърдечие? Когато сърцето се е вкаменило от страстите, греха и користолюбието, не разбираш нищо от това, или правиш още по-лоши неща: може да убиеш другия и да се смееш. Да гледаш как убиват другия и това да не те интересува. Човекът е от желязото до памука. Огромно разстояние дели двете неща. Има хора, които се радват, когато измъчват другия, има и други, които скърбят само, защото са чули или помислили нещо. Нямам предвид болни неща, а онази простота и чувствителност на сърцето, която се поражда от духовния труд на човека, която няма нищо общо с депресията. Това нещо не е депресия, не е някаква болна безнадеждност, а великодушното съзнание за събитията около нас такива, каквито са. Човек започва от прости неща. От начина, по който говориш на другия, от начина, по който ще му помогнеш, и тази милостиня, която даваме - да дадеш на някого 1 лира, какво означава? Защо Христос ни е казал да бъдем милостиви? Нима, за да направя бедните богати? Или богатите бедни? Не, разбира се, а за да общуваме с другия човек. Причината за милостинята в Евангелието не е социална, а духовна - да те накара да общуваш с брата си, със скръбта на брата си, с нуждата му, да се научиш ти да се лишаваш, за да съществува другият, ти да умреш, за да живее другият. Според силите си, разбира се. Както Сам Христос Сам умря, за да живеем ние.
Превод: К. Константинов
