Неотдавна на сайта Богослов.ру беше публикувана статия на прот. Ростислав Снигирев, преподавател в Калужската духовна семинария, посветена на винаги актуалната тема за съвременните преводи на Св. Писание.

В качеството си на руски национален превод на Библията синодният превод е текст, който генетично принадлежи към един особен вид библейски преводи – т. нар. национални Библии, появили се през 16 в. и притежаващи редица свойства, които ги сближават.

На първо място, по функционалното си предназначение националните Библии съвместяват функциите на богослужебните и учебните преводи. Изначално заявената цел на създаването на синодния превод е необходимостта от съществуването на учебен текст на Библията на разбираем език. По-късно в протестантските деноминации типът на синодния превод придобива също и характер на богослужебен текст.

или проклятие ли е анатемата?

Най-често историята ни служи за оправдаване на собствените ни грешки и почти никога за поука

В последните няколко години думата „анатема“ отбеляза сериозно присъствие в аргументацията на един митрополит и на няколко свещеници в диалога им с отдавна секуларизираното ни общество. Особено интересен беше един от последните призиви за „анатема“, отправен към политик, за когото не е известно дали въобще е член на Църквата. Объркването идва от това, че мнозина смятат, че отлъчването и „анатемата“ са две различни наказания и, докато отлъчването е канонично наказание, приложимо вътре в Църквата и за нейните членове, то „анатемата“ е църковно проклятие, употребявано преди всичко срещу нехристияни, т. е. това е един вид тайнствено църковно оръжие, което се употребява тогава, когато противникът е непримирим и е последен аргумент, който трябва да го накара да отстъпи, ако не иска да понесе последиците от това проклятие. Проклятие ли е в действителност „анатемата“? Може ли да бъде използвана спрямо нехристияни? Какво представлява всъщност анатемата?

„Бог не допуска злото, Той изправя злото“

Св. Исаак Сирийски

„Любовта не може да понесе това“

Св. Силуан Атонски

Има въпроси, на които с нашето ниво на познание не сме в състояние да отговорим, но независимо от това колко невъзможни за отговор са те, ние сме длъжни да ги задаваме. Поглеждайки отвъд прага на смъртта, ние питаме: Как душата може да съществува без тялото? Каква е природата на нашето безтелесно съзнание между смъртта и окончателното възкресение? Какво точно е взаимоотношението между тялото ни сега и „духовното тяло“ (1 Кор. 15:44), което праведниците ще получат в идващия век? И накрая, но не на последно място, ние питаме: Смеем ли да се надяваме за спасението на всички? Върху този последен въпрос желая да фокусирам вниманието си. Възможен или не за отговор, това е въпрос, който критично засяга нашето цялостно разбиране за Божието отношение към света. Във финалния завършек на историята на спасението ще има ли всеобхватно помирение? Ще намери ли накрая всяко сътворено същество място в Тринитарния перихорисис (взаимопроникване), в движението на взаимната любов, протичаща вечно между Отца, и Сина, и Светия Дух?

Цветница е празник на спонтанно избликнала духовна радост, на зелени върбови клонки и свежи пролетни цветя, с които вярващите приветстват своя Бог и Спасител.

Със завладяваща естественост в св. Евангелие се разкрива картината на празничния „Вход Господен в Йерусалим“:

Господ Иисус влиза тържествено в свещения град. Пътят е застлан с одежди, цветя и зеленина. Приветстват Идващия в името Господне с палмови клонки и възторжени викове: „Осана на Сина Давидов!“. А „Осана“ означава: „Спаси!“ или „Бъди спасен!“. Това е поздрав-възклицание при израилтяните. Той отговаря донякъде по смисъл на нашето: „Слава!“ или „Ура!“.