Езическа философия и християнско богословие
Разразилите се през 4 в. триадологически и последвалите ги христологически спорове освен всичко друго са водели след себе си и една неподозирана опасност, която дебне християнина до ден днешен: ортодоксията да се откъсне от ортопраксията.[1] Големите кападокийци[2] ясно са видели опасността за Църквата. Св. Василий Велики поставя в центъра на своето учение въпроса за спасението на човека. Но необходимостта да се изясни терминологията във връзка с богословските спорове отново насочва богословите към областта на езическата философия и по-специално към неоплатонизма, който е разполагал с ясна и добре разработена система от понятия, отнасящи се до природите и енергиите.
Налагало се е обаче да се избегнат схващанията за предсъществуване на душите, за тялото – като затвор на душата, и, най-важното – за Бога, Който, веднъж еманирал творението, нямал каквото и да е отношение към съществуването му,[3] тъй като инкарнирането в тела (въплъщаването) според неоплатониците било по същество божествено наказание на душите, които, като съзерцават божествената истина, се пренасищат от тази плирома (пълнота) и от състояние на покой се раздвижват и отпадат в материалното.