Една от книгите, които прочетох през юношеските си години и ме впечатли, беше романизираната биография на св. Йоан Златоуст, написана от покойния вече о. Йоан Алексиу, може би най-добрата книга на този изявен клирик, писател и мой духовен отец, сред петдесет и пет други книги с различно религиозно съдържание, които той издаде. Помня, че онази част, която ме трогна особено, бяха страданията на светеца, когото днес честваме, по време на последното му изгнаничество и умишленото му подлагане на мъчения, които в крайна сметка го довеждат насилствено до края на живота му, така че със своята смърт да „освободи“ от товара на присъствието си своите гонители – представители не само на светската, но и на духовната власт, която, в лицето на Теофил Александрийски, с интриги и машинации се е опитала да го неутрализира.

На 14 септември 407 г. измъченият Йоан Златоуст оставя последния си дъх в с. Комана, провинция Понт, Мала Азия, на около петдесет и седем годишна възраст, на път за най-отдалечените граници на империята, в Кавказ, където е бил заточен. Като юноша бях особено развълнуван от описанието на потресаващия момент, когато светската, а и църковната власт, среща „непоносимото“ духовно излъчване на светостта, която божествената благодат изявява и въздига човешката личност до стойност, дадена му от Богочовека Христос.

Да си спомним за жените мироносици, Йосиф Ариматейски и Никодим – хора, които се споменават мимоходом в Евангелието, но които доказват себе си като верни и смели хора, когато Христос е привидно победен, когато смъртта, отхвърлянето, предателството и омразата са надделели. Тогава те проявяват вярност и смелост, които може да породи само любовта.

В момента на разпятието всички апостоли се разбягали. С изключение на един – Йоан, който бил в подножието на Кръста с Божията майка. Всички други изоставили Христос. Само малка група жени стоели недалеч от Кръста и когато Той издъхнал, дошли да помажат тялото Му, което Йосиф Ариматейски измолил от Пилат, без да се страхува, че ще бъде разпознат като ученик. Защото в живота и смъртта, любовта и верността са победили.

Нека се замислим над това. Лесно е да сме Христови ученици, когато сме на гребена на вълната, сред сигурността на държави, в които няма преследване, в които не сме отхвърлени, където никое предателство не може да ни доведе до мъченичество или до това да станем жертви на подигравки и неприемане.

Нека помислим за себе си не само по отношение на Христос, но и по отношение един на друг, защото Христос е казал, че каквото сме направили на един от нас, на най-малкия, на най-незначителния, това сме сторили на Него.