1. Песен с музикален съпровод на Давид.
Каза Господ на моя Господ: седни от дясната Ми страна докато не поставя враговете ти като стол за нозете ти.2. Жезълът на твоята власт да ти прати Господ от Сион и царувай в средата на враговете ти.3. Твоят народ доброволно ще ти[2] служи в деня на силата ти на светата ти планина преди утринната зора, те родих като роса.4. Закле се Господ и не ще се разкае, ти си свещеник навеки заради Мелхиседек.5. Господ е от дясната ти страна, Той в деня на гнева Си ще разбие царете.6. Той ще съди народите (долините) ще се изпълнят с тела, ще разбие главата на голямата земя.7. От потока на пътя ще пие, заради това ще вдигне главата си.
Псаломът е написан, за да се изпълнява в музикален съпровод, но не се уточнява какъв точно трябва да бъде той. По този начин вниманието на слушателя, респ. на читателя на Псалома, се обръща към пророческата формула „каза Господ” (ne!um JHWH), която се използва за известяване на Божиите решения. Пророците използват тази формула, за да изтъкнат, че казаното чрез тях слово не е тяхно собствено, а е от Бога, следователно то е истинно и непременно ще се сбъдне.
Господ се обръща с думите „седни от дясната Ми страна”. Тези думи са отправени към царя, към един наследник на Давидовата династия, чието име не се споменава. Трябва да отбележим, че думата, която се използва за означаване на царя е !adohaj. Последната може да се преведе както с думата „господар”, така и като Господ (подобен е случая и в гръцкия език с думата Kurios – господар, Господ). Думата „Господ” освен за Бога може да се употреби и за високопоставени човеци като царе, съдии (срв. Пс. 57:2). Моисей е наречен Бог по отношение на брат си Аарон и по отношение на фараона (Изх. 7:1). Тази дума, употребена по отношение на хора, изразява единствено достойнството и отговорността на царското служение, а не божествеността на земните царе.
Царят е удостоен от Господ (JHWH) с възможността и честта да седне от дясната Му страна. Дясната страна (jamjn) e почетно място. Не случайно от дясната страна на храма се е намирал дворецът на цар Соломон. Царят е удостоен да седне, т. е. удостоен е с чест и достойнство от седящия на трон Господ.
Но царят не може да бъде в истинския смисъл на думата равночестен и равнодостоен с Бога. Както споменахме думата adohaj, с която се означава царя, може да се преведе и с думата „Господ” и тогава преводът е: „каза Господ на моя Господ”...
Думите на псалмопевеца „каза Господ на моя Господ” цитира Сам Господ Иисус Христос и ги отнася към Себе Си, когато изяснява на насъбралите се садукеи, фарисеи, книжници[3] и народ, че обещаният Избавител – Помазаник (masjah) не е обикновен човек, а Син Божи. На неразбиращите Неговото изяснение, че Месия е Синът Божи, Спасителят задава логичния въпрос: „И тъй, Давид Го нарича Господ; как тогава Той му е син?” (Лук. 20:44). От тук следва, че думите на Псалома „каза Господ на моя Господ” са думи на Бог Отец, отправени към Неговия Син по естество Господ Иисус Христос.
Св. ап. Павел, верен на изяснението на Своя божествен Учител, също тълкува думите „каза Господ на моя Господ” като думи на Бог Отец, отправени към Неговия Син (вж. Евр. 1 гл.), Който е обещаният Помазаник (Hristos – библ. гр.).
В проповедта си пред събралото се множество на Петдесетница св. ап. Петър аргументира божественото достойнство на Иисус Христос именно с тези псаломски думи (Деян. 2:34-35) и обръщайки се към него заключава: „Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте. Бог направи Господ и Христос” (Деян. 2:36). Изходът, който сочи св. апостол за разпъналите Господа е един – истинско покаяние (Деян. 2:38).
Ясно е, че тези думи на Псалома още по време на земната проповед на Спасителя се приемат от св. апостоли като отнасящи се до техния Учител. На Петдесетница, когато Св. Дух ги обдари със Своите дарове (Деян. 2 гл.), всички намиращи се в горницата разбраха истинското значение на тези думи, както и фактът, че техният Учител освен истински Човек е Месия и Бог.
По-късно и някои от св. отци се основават на тези думи, когато изясняват отношенията между двете Лица на Св. Троица – Бог Отец и Бог Син. Бог Отец говори на Своя единороден Син: „седни от дясната Ми страна”, което е ясно и недвусмислено указание за това, че Синът Божи е истински Бог.
Бог Син, като истински Бог никога не е преставал да бъде равнодостоен и равночестен на Своя Отец, от Когото Син се ражда (вж. Иоан 10:30; 14:9) и в този смисъл Той винаги е седял от дясната Му страна. Но Бог Слово сам понизи Себе Си (kenosis – библ. гр.) и без да престане да бъде истински Бог, се въплъти и стана истински Човек, във всичко подобен на нас освен в греха (Евр. 4:15). Господ Иисус Христос по време на земното Си служение извърши Своите чудеса, учение, кръстни страдания и смърт заради нашето изкупление и спасение. Той възкръсна от смъртта като истински Бог, с което Възкресение ни съвъзкреси (вж. Кол. 2:13). Със своето възнесение той възнесе и Своето човешко естество и с което и седна отдясно на Своя Отец. Сядането от дясната страна на Бог Отец следователно е пророчество за Възнесението на Господ Иисус Христос, когато Той възнесе възприетото човешко естество и така го прослави, а прославяйки Своето човешко естество, той прослави цялото човешко естество и даде възможност на всеки човек лично не само да победи страстите и похотите си, но и да бъде прославен от Бога и да седне от дясната Му страна (срв. Лук. 22:30).
Бог чрез пророческо слово обещава на царя че ще постави неговите врагове като столче за нозете му. Това обещание означава, че враговете на царя ще станат толкова нищожни и ще бъдат така победени, че ще са като удобна поставка за неговите нозе – израз на тяхното унижение (срв. Иак. 2:3).[4]
Свещеното Писание свидетелства, че в края на човешката история, неповярвалите в Христос, предвождани от Антихриста ще се съберат да воюват със Спасителя и с Неговата Църква (вж. Зах. 14:1,14; Откр. 20:7-8), но те, понеже докрай са се противили на Бога и Неговите заповеди ще бъдат осъдени на вечни мъки в огненото езеро (Зах. 14:12-13; Откр. 20:10,15).
Давид отначало е помазан за цар само над Юдиното коляно и царува само над него в продължение на седем години и половина (2 Царств.). Той царува в Хеврон докато Авенир, началникът на войската на цар Саул помазва сина на Саул – Йевостей за цар и го възцарява в Маханаим. Там Йевостей царува „над Галаад, Ашур и Изреел, над Ефрема и Вениамина и над цял Израил” (вж. 2 Царств. 2:3-10 и сл.). Едва след смъртта на Йевостей северните колена се присъединяват към Давид и го помазват за цар (2 Царств. 5:1-5) като сключват договор (berit). Така Давид започва да царува както над Юда така и над десет северни колена (Израил). При царуването на Соломон този договор между баща му Давид и северните колена е продължен. Но този съюз е персонален и живеещите на север родове са се присъединявали към Давид и Соломон защото са виждали, че те са добри военни стратези (Давид), мъдри управници (Соломон) и че под тяхно ръководство държавата е в своя икономически, културен и духовен разцвет.
След смъртта на Соломон когато на трона го наследява неговият син Ровоам, северните колена му поставят едно условие за да продължат сключените договорни отношения. Това условие е Ровоам да намали наложените дотогава данъци (3 Царств.). Ровоам обаче, вместо да се вслуша в съвета на стареите и да намали данъчното бреме, казал на събралите се представители на десетте колена: „баща ми ви наложи тежко иго, аз пък ще увелича вашето иго; баща ми ви наказваше с бичове, аз пък ще ви наказвам със скорпии” (3 Царств. 12:14). Този недалновиден държавнически ход станал повод за скъсване на договорните отношения между южните и северните колена. Последните си казали: „какъв дял имаме у Давида? За нас няма дял у сина Иесеев; по шатрите си, Израилю! Сега знай своя дом, Давиде! И Израил се разотиде по шатрите си” (3 Царств. 12:16). Съюзните отношения между севера и юга не се продължават и така се стига до съществуването на две царства – Северно и Южно.
Бог обещава на царя, че неговото царуване ще бъде прието доброволно от жителите на целия Израил, но през 721 г. пр. Хр. Северното царство престава да след като Саргон ІІ завзема столицата Самария. Същата участ постига и Южното царство през 587 г. пр. Хр. когато Навуходоносор ІІ за втори път превзима столицата Йерусалим. След Вавилонския плен Израил няма самостоятелен цар. Пророчеството на Исаия обаче визира един необикновен цар, цар на когото всички желаят да се покоряват доброволно. Именно в лицето на този цар пророчеството намира своето изпълнение. Този Цар е Месия – Господ Иисус Христос.Царството на Христос е Църквата на която Той е Глава (Еф. 1:22б-23), а небесното Му царство ще се яви в края на дните след Христовия съд.
Народът ще служи на царя на светата планина. Света планина в Свещеното Писание се нарича хълмът Сион /sjon/ на който хълм цар Соломон построява храм /в Свещеното Писание под думата „планина” се разбира и хълм, възвишение/ на Господ. Царят е могъщ и крепък, но той не упражнява тази си сила за да привлича народа да му служи. Народът сам ще се стича за да служи на царя не в царския дворец, а на планина Сион, т. е. ще отива в храма. Това необикновено служене на царя не в двореца, а на храмовото възвишение дава основание на св. Йоан Златоуст и на други отци да изяснят хълма на Сион (както и град Йерусалим) като предобраз на Църквата Христова, където вярващите се стичат за да се подчинят доброволно на Царя – Иисус Христос като доброволното си подчинение те ще засвидетелстват с постоянно и неотклонно изпълнение на Неговите заповеди (Йоан 14:21).
Клетвата (saba) в Израил се употребява за потвърждаване на истинността на казаното или обещаното. Така с клетва се сключват политически и мирни договори и съюзи (срв. 1 Царств. 20:17; Неем. 6:18; Бит. 21:23; 26:31; 31:53; 2 Царств. 21:2 и др.). Често клетвата, която се дава при сключване на договори е съпроводена с тържествени събития. Дадената клетва, дори и лекомислено дадената такава (Лев. 5:4) трябва да се изпълни понеже тя е дадена пред единия и истинния Бог и в Негово име.
Особено интересен е случаят когато в Свещеното Писание са казва за Господ, че Той Се е заклел в Себе Си да стори нещо (Изразът „Бог се закле в Себе Си” е антропоморфизъм). Най-често, това за което се е заклел Господ в Себе Си, че ще стори е благодеяние (вж. Бит. 22:2; Втор. 28:9; 29:12; Ис. 54:10 и др.). Но с клетва Бог може да обещае и допускането от Него на временни беди и нещастия, целящи осъзнаването на Израил или на други народи и обръщането им към Него.
Бог се кълне в Себе Си защото няма по-горен от Него в когото Бог би се заклел и защото Бог бидейки неизменяем не може да измени и обещанието, което е дал (Евр. 6:16-18).
Господ (в разглеждания ст. 3) е обещал на царя (за когото се говори в предишните стихове), че той ще бъде както цар, така и свещеник. Обещанието за това двояко служение непременно ще се сбъдне, то не може да се отмени. От историята на древния Изток знаем, че свещенически функции имат царете в древна Месопотамия и в Египет. В Израил обаче подобно съчетаване на свещеническо и царско служение няма. Наистина, след Вавилонския плен (538 г. пр. Хр.) първосвещеникът е и върховният представител на светската власт, но той не е самостоятелен цар. Дори представителите на Макавейската династия (166-37 г. пр. Хр.) като напр. Симон Макавей (143-134 г. пр. Хр.), Йоан Хиркан І (134-104 г. пр. Хр.), и Александър Яней (103-76 г. пр. Хр.) са първосвещеници и етнарси, но не са самостоятелни царе.
Божието обещание, че ще се яви цар, който ще е същевременно и свещеник се възвестява и от пророк Захария. Светият пророк описва идването на един мъж – младочката (semah), който ще създаде храма Господен, ще получи слава, ще седне на престола си и ще бъде владетел и свещеник на престола си (вж. Зах. 6:12-13).
Думата „младочка” (филиз) е термин с когото пророците описват идващият Месия – Царят, Който ще произлезе от Давид (Ис. 4:2; 11:1; Иер. 23:5; 33:15). Тази дума е една от месианските титли за което свидетелства фактът, че на някои места тя се заменя с думатаmasjah– Месия (вж. Забележка b към Иер 23:5 - Biblia Hebraica, Kittel, R. /Hrg./, Stuttgart 1990). В Септуагинта (гръцки превод на Стария Завет, започнат през 3 в. пр. Хр.) думата „младочка” се превежда с думата anatole(Septuaginta, Ralfs, A. /Hrg./ Stuttgart, 1979) – изток (думата „изток” намираме и в латинския превод на Библията от св. Йероним - Вулгата). Последната дума включва в себе си всичко, което произлиза, израства, появява се – следователно и думата „младочка” (по Шиваров, Н. Тълкувание на книгата на прор. Йеремия, С. 1974, с. 80.).
Този Цар, тази Младочка, Която ще се яви в бъдеще и Която ще съчетава царско със свещеническо служение е Месия – Господ Иисус Христос.
На царя Бог обещава, че ще е свещеник навеки, т. е. винаги, постоянно ще изпълнява своето служение заради Мелхиседек.
Мелхиседек (melkisedek) е споменат в Бит. 14:18-20. Авраам, след като побеждава цар Кедорлаомер и освобождава Лот (Бит. 14:14-17), бива посрещнат от Мелхиседек, който е цар на Салим. Освен като цар (melek salem) Свещеното Писание ни го представя и като „свещеник на Бога Всевишни” (kohen leel eljon - Бит. 14:18б).
Под Салим (salem), който се споменава в Бит. 14:18 се разбира град Йерусалим. По времето когато патриарх Авраам е живял (ок. 19 в. пр. Хр.) Йерусалим вече е бил голям и известен, град от стратегическо значение. На счупени египетски заклинателни фигурки или съдове, намерени при археологически разкопки и датирани през 20-19 в. пр. Хр. се споменава град Йерусалим. Тези глинени фигурки са счупвани ритуално за да се предрече как египетската войска ще съкруши и пречупи силата на своите противници (вж. Шиваров, Н. Библейска археология, С. 1992, с. 33-34). В табличка от архива в Ебла (20 в. пр. Хр.) град Йерусалим се среща като Сал-лим (пак. там., с. 79).
Мелхиседек освен, че е цар на Салим е и свещеник на Всевишния Бог. Това е особено подчертано от Св. Писание тъй като по времето на патриарх Авраам монотеизмът е бил вяра само на голямото патриаршеско семейство като дори негови членове са били под влияние на езически обичаи (срв. Бит. 35:4).
През патриархалната епоха (19-17 в. пр. Хр.) свещенството като институция не е било установено. Жертви, общи молитви, благословии в Божието име се извършват от патриарха, който е начело на големия род (Бит. 8:20; 22:13; 31:54-55; 46:1). Едва след изхода от Египет (13 в. пр. Хр.) Бог призовава Аарон и неговите синове за свещеници (Изх. 28:1 и др.). Следователно как Мелхиседек е разбрал за и повярвал в единия и истински Бог, още повече как той е станал Негов свещеник не е ясно и именно заради това на вярата на Мелхиседек в Бог и свещенослужението му е поставен акцент.
Срещата на Авраам с Мелхиседек е описана също съвсем бегло – Мелхиседек предлага на Авраам вино и хляб и го благославя, а Авраам му дава десятък от плячката си (Бит. 14:18-19). Мелхиседек се появява в разказа внезапно и без предварителна подготовка (вж. предишните стихове). По същия начин след срещата с Авраам за понататъшния живот и дейност на Мелхиседек не се споменава нищо повече.
Мелхиседек е изяснен като предобраз на Христос в Посланието до евреите (гл. 7). Самото име на Мелхиседек (melkisedek) е изяснено като предизобразяващо Христос (Евр. 7:2) понеже то се разглжда като състоящо се от думитеmelek – цар и sedek – праведен (прилагателното праведен е свързано с думата sedaka/h/ – правда, праведност). Така, че името на Мелхиседек може да се преведе като: моят цар на правдата. Естествено само един Бог може да е Цар на правдата и именно до тази идея писателят на Посланието до евреите иска да доведе своите читатели – името на Мелхиседек възвестява пророчески идването на Иисус Христос – Царят на правдата (вж. Ис. 30:18).
Името на град Салим, в който царува Мелхиседек, също е изяснено пророчески. То е свързано с библейската еврейска дума salom – мир. Така читателите на посланието се насочват от предобразния цар на Салим към Царя на мира – Господ Иисус Христос. Според Свещеното Писание единственият Източник на мира (salom) е Господ (срв. Съд. 6:24, което Гедеон нарича жертвеника на Бога Яхве шалом – четенето Йехова на четирибуквието JHWH е неправилно). Мирът като дар не е само отсъствие на военни действия, а е пълнота на Божията благост и изобщо на Неговите дарове.
Фактът, че в Свещеното Писание на Стария Завет не се споменава нищо за родословието, произхода и предишния живот на Мелхиседек, дава основание да се изясни, че Мелхиседек е предобраз на Иисус Христос, Който като Бог и Син Божи няма начало на Своето битие (Евр. 7:3).
Авраам дава десятък от придобитата плячка на Мелхисдек (Бит. 14:20), а Мелхиседек го благославя. Това даване на десятък също е изяснено предобразно. Чрез Авраам десятък на Мелхиседек дава всъщност Леви – родоначалникът на свещеническото коляно в Израил (Евр. 7:9-10). Десятък разбира се дава по-малкия на по-големия, както и по-малкия (Леви чрез Авраам) се благославя от по-големия – Мелхиседек (Евр. 7:7).
В следващите стихове от Посланието до евреите (7:17,21) се изяснява как и защо Христос е свещеник по чина на Мелхиседек като се привежда разглежданото от нас пророчество в ст. 3 на Пс. 109.
Единствено Иисус Христос съчетава в Себе Си двете служения царско и първосвещеическо (за което предизобразяваше личността на Мелхиседек). И то ги съчетава и ще ги съчетава винаги и постоянно защото Сам Той е вечен (Иоан 8:58; Откр. 21:6). В Негово Лице се изпълняват пророческите думи от Пс. 109:3 и Зах. 6:12-13 както и всички други пророчества отнасящи се до Него. Той, като истински небесен Цар царува над всички твари и е Глава на Църквата (Гал. 5:23), а като истински Първосвещеник пренесе Себе Си в жертва на кръста веднъж завинаги (Рим. 6:9) заради нашите грехове (Евр. 9:26).
Господ е от дясната (както споменахме вече), почетната страна на царя и му обещава, че в деня на гнева Си ще въстане срещу царските врагове. Бог е Бог на мира (вж. Ис: 9:6, където Княз на мира е една от титлите на Месия, Фил. 4:9; 1 Сол. 5:23), според Бог проливането на кръв (вж. Бит. 4:10) както и войната са зло. Затова пророк Исаия описва Божието вечно царство като вечен и справедлив мир: „и ще прековат мечовете си на орала, и копията си – на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война” (Ис. 2:4б). От друга страна в Свещеното Писание се казва, че Бог отмъщава за Своя народ Израил (Ис. 51:22) и Сам му дава да завладее обетованата земя (основна тематика на книга Иисус Навин), като му помага и срещу неговите врагове (основна тематика на книга Съдии) като дори заповядва изтребването на някои народи (Втор 1:27; 1 Царств. 15:3; 2 Парал. 33:9 и др.). Наглед като че ли има противоречие, но това е само на пръв поглед. Бог има причина да изтреби езическите народи чрез Израил, а тази причина е тяхното нечестие (Втор. 9:4), което се изразява най-вече в идолопоклонство, воюване срещу Израил, гордост и противене на Божията воля.
В Свещеното Писание на Стария Завет има двояка представа за съда на Господ – съд в рамките на историческия процес и окончателен или всеобщ съд с край на човешката история (вж. Шиваров, Н. Старозаветната есхатология – поява, развитие и значение, ГБФ 1993, т. 3, С. 1999, с. 125.).
Идеята за Божия съд (ст. 6) е свързана с извеждането на Израил от Египет (Изхода) и сключването на Завета (berit – съюз, договор) между Яхве и народа когато Бог „се задължава” да защитава Израил от неговите врагове (вж. Изх. 14:14), а последният – да бъде верен на Бога (Изх. 19:8). Причина за Божия съд е нарушаването на съюза между Яхве и народа от страна на Израил. Отстъпването от вярата в единия Бог, смесването на вярата в Бога с вяра в езически божества (синкретизъм), идолопоклонството (срв. Ам. 2:4; Ос. 2:7; 4:17; Иез. 8:3 и др.), нарушаването на съботната почивка (срв. Иер. 17:21-22; Иез. 20:12), прегрешенията спрямо ближните (вж. Ам. 2:8; Ос. 4:2; Иез. 11:7 и др.) и другите грехове изискват намесата на справедливия Бог. Въпреки тези нарушения на Завета от страна на израилтяните целта на Божия съд не е унищожаване на този Завет. Напротив, с въвеждането на съда Бог цели възстановяването на междузаветните отношения (Eichrodt, W. Theologie des Alten Testaments, Stuttgart 1957, T. 1, S. 309-310.).
Пророците постоянно се борят срещу погрешното разбиране на богоизбраничеството на Израил като такова в следствие на някакви достойнства на народа (срв. Втор.7:7) както и срещу ширещата се убеденост, че щом Бог веднъж е избрал Своя народ, то Той се задължава да го пази, дори когато последният отстъпва от Него (срв. пророчеството на Амос за деня Господен който, въпреки очакванията на неговите съвременници, няма да е ден за прославяне на Израил, а ден, определен за неговия съд – Ам. 5:20; вж. Вълчанов, Сл. Тълкувание на дванадесетте пророци, С. 1977 г., с. 49.). Бог се намесва и отсъжда за Своя народ различни наказания (Втор. 28:15-44). Най-тежко от тях е предсказаното от пророците надмощие на враговете на Израил (Втор. 15:45-48), което ще доведе до плен – отначало на Северното Израилско царство (Ам. 5:1-2), а по-късно и на Южното (Ам. 9:11; Мих. 1:5,9). След падането на Северното царство в асирийски плен (721 г. пр. Хр.) в Южното не настъпва опомняне. Социалната несправедливост расте (Ис. 1:23; Иер. 1:37,2:34; Иез. 22:7), разточителството и разкошът в двореца се ширят (Иер. 4:30), идолопоклонството и отстъплението от Бога взимат небивали размери (Ис. 2:8; 57:5; Иез 8:10; 14:3-7 и др.). Бог допуска Вавилонския плен (587-538 пр. Хр.) като наказание, като справедлива отсъда. Поради това противопоставянето на Вавилон е окачествено от прор. Йеремия като противене на справедливото Божието решение за наказание (Иер. 27:8, 43:10; вж. Шиваров, Н. Тълкувание на книгата на пророк Иеремия, С. 1974 г., с. 18.). Господ е отредил наказание за Юда, но то не цели пълното унищожаване на народа, а е за определено време и следователно то е с цел опомнянето, обръщането към Бога. Така един остатък от народа ще бъде спасен. Този остатък, според пророците, са тези, които ще изпълняват Божите заповеди и по този начин те ще станат истински служители на Бога (Ис. 10:21). След присъдата и наказанието с плена Бог отново ще възвести благо на Своя народ и ще го върне от плен. Бог ще възстанови „падналата скиния Давидова” (Ам. 9:11), което е следствие от Божията милост и любов (Ос. 2:8-9, 3:3-5, 13:6).
Съдът над Израил (а и над други народи) в историята е една прелюдия към всеобщия Божи съд в края на дните. Бог ще съди народите заради това, че те са причинили зло на Божия народ и на други народи (вж. Ис. 10:7), че са горделиви и високомерни (Ис. 10:13, 14:13; Ав. 1:11). Съществена причина за Божия съд над народите е че те са идолослужители (Изх. 12:12; Ис. 21:9, 45:16) и престъпват вложените от Бога в съвестта им Негови заповеди (Ис. 24:5, срв. Рим. 2:15). В последните дни преди съда ще настъпят редица природни катаклизми – небесните светила ще се разклатят, слънцето, луната и звездите ще се помрачат (Ис. 13:10; Иоил 3:15) и ще паднат от небето (Ис. 34:4). а земята ще се потресе (Иоил 2:10) и цялото творение ще потрепери (Иез. 38:19-22). Тогава ще се яви Бог заедно с всички светии (вж. Зах. 14:5) като Съдия на цяла земя (sofet kol haares – вж. Пс. 93:2).
Отличителни качества на Божия съд (както този в историята, така и на последния) са неговата справедливост и нелицеприятност – „Аз, Господ съм изследващ /всяко/ сърце, изпитвам бъбреци и въздавам на всеки според пътя му; според плода на делата му” (Иер. 17:10). Прор. Йеремия антропоморфно ни представя Божия съд като процес на изследване на всяко сърце. Разбира се, според Свещеното Писание Бог е всезнаещ (срв. Пс. 138:4; Иер. 15:15) и няма нужда да провежда разследване за да узнае какво човек възнамерява да стори или какви дела е извършил. За да може Божието всезнание да стане поне донякъде понятно за човешкия ум пророк Йеремия използва причастната форма haqar („изследващ”), с която характеризира Божието всезнание за човешкото сърце (leb). Последното е обект на „изследване” от страна на Бога понеже то е което взима решенията за извършване на едно или друго дело и съхранява тайните, помислите и дела в съвестта (Wolf, H. Anthropologie des Alten Testaments, Guetersloh 2002, S. 85-86).
Господ ще разбие окончателно всички противни Нему сили в деня на Страшния съд когато на всички царе и народи, на всеки човек ще бъде въздадено.
Според св. Йоан Златоуст стих 7 е пророчество за доброволното Христово смирение, за доброволно понесените от него несгоди и страдания (срв. Евр. 2:18), които Той понесе за нас. Той смири Себе Си до смърт и то до смърт кръстна (Фил. 2:8). След страданията и смъртта, Христос възкръсна и се възнесе, което се изразява символично във вдигането на главата (ст. 7 б). А възкръсвайки и възнасяйки се Господ „седна” в славата Си с човешкото Си естество, което даде възможност и на нас лично да възкръснем от греха и смъртта с Него и да бъдем винаги с Господа.