Пре­доб­ра­зи на Иисус Хрис­тос в Ста­рия За­вет

Св. ап. Па­вел го­во­ри за Адам, ка­то го съ­пос­та­вя с Иисус. В Пър­во­ пос­ла­ние до ко­рин­тя­ни той каз­ва, че ка­то Адам всич­ки ние има­ме фи­зичeско тя­ло, ко­е­то ще ум­ре и, ка­то Иисус, ще бъ­дем въз­к­ре­се­ни и ще по­лу­чим но­во „ду­хов­но“ тя­ло (1 Кор. 15:44). Св. апос­тол из­пол­з­ва ду­ми­те „Адам“ и „чо­век“ ка­то си­но­ни­ми.

Ко­га­то Адам съг­ре­ша­ва, чрез не­го гре­хът вли­за в све­та. Всич­ки ние ве­че но­сим ви­на в или чрез не­го. Ос­вен то­ва, ка­то чо­веш­ки съ­щес­т­ва, ние всич­ки нас­ле­дя­ва­ме греш­на­та при­ро­да на Адам и смърт­та, ко­я­то е на­ка­за­ние за не­го­во­то не­под­чи­не­ние (срв. Бит. 2:17). И вед­на­га се явя­ва ан­ти­те­за­та – Иисус Хрис­тос зас­та­ва на­че­ло на ед­но но­во чо­ве­чес­т­во, в еди­не­ние с Не­го, чрез вя­ра, след­ва­не и се­бе­от­да­ва­не. Бла­го­да­ре­ние на Не­го вяр­ва­щи­те склю­чват тъй же­ла­ния мир с Бо­га, на­ру­шен с ак­та на гре­хо­па­де­ни­е­то. Чрез кръс­т­ни­те Му стра­да­ния чле­но­ве­те на но­во­то об­щес­т­во, на но­вия из­б­ран на­род при­до­биват пра­во­то от­но­во да се об­ръ­щат непосредствено към Бо­га, ка­то му каз­ват „От­че наш“. Имен­но Спа­си­те­лят, ка­то се приг­воз­ди на Кръс­та, ста­на при­чи­на по­вяр­ва­ли­те в Не­го да въз­вър­нат нор­мал­но­то си със­то­я­ние, ка­то ста­нат пра­вед­ни пред Бо­га.

В Пос­ла­ни­е­ до рим­ля­ни­ (5:12-14) св. ап. Па­вел от­но­во го­во­ри за Адам, кой­то чрез гре­ха си при­веж­да в дейс­т­вие ве­риж­на­та ре­ак­ция на гре­ха и не­го­во­то след­с­т­вие – смърт­та. Об­рат­но­то, Иисус пък сла­га на­ча­ло­то на спа­си­те­лен про­цес, при кой­то хо­ра­та по­лу­ча­ват Бо­жие оп­рав­да­ние и ца­ру­ват в жи­во­та.

Адам е ед­на от три­те лич­нос­ти в Ста­рия За­вет, ко­и­то се въз­п­ри­е­мат ка­то при­мер за на­чи­на, по кой­то Бог дейс­т­ва чрез Своя Ме­сия. Ме­си­а­нис­тич­но­то бъ­де­ще в ня­кои от­но­ше­ния на­пом­ня за Едем­с­ка­та гра­ди­на, в ко­я­то ца­ри мир и бла­го­по­лу­чие. Прок­ля­ти­е­то над све­та мо­же да се от­ме­ни са­мо от Он­зи, Кой­то ще до­не­се спа­се­ние ка­то „по­ра­зя­ва гла­ва­та“ на зло­то (Бит. 3:15). Адам има власт над ос­та­на­ла­та част от тво­ре­ни­е­то, но той гу­би всич­ко, ко­га­то до­пус­ка не­го­ва­та власт да бъ­де заг­ра­бе­на (виж: Бит. 1:28; 2:19-20; 3:6-13).

Но­во­за­вет­но­то уче­ние за Хрис­тос ка­то вто­ри Адам има сво­и­те ко­ре­ни в те­зи па­са­жи от Ста­рия За­вет, ко­и­то са със­ре­до­то­че­ни из­ця­ло вър­ху Ца­ря Ме­сия. Не­що по­ве­че – Иисус е „пър­во­ро­ден меж­ду мно­го бра­тя“ (Рим. 8:29). Вяр­ва­щи­те по­лу­ча­ват чрез Не­го ед­на но­ва и свя­та при­ро­да, а при зав­ръ­ща­не­то Му на зе­мя­та, ве­че в сла­ва­та Си, те ще при­до­би­ят и но­во тя­ло.

Вто­ри­ят син на ро­до­на­чал­ни­ка на чо­ве­чес­т­во­то – Авел съ­що е пре­доб­раз на Иисус Хрис­тос. След ка­то Авел при­нася жер­т­ва, на ко­я­то Гос­под пог­ледж­а бла­гос­к­лон­но, пад­на­ли­ят ан­гел все­лява в брат му Ка­ин де­мо­на на за­вист­та. И въп­ре­ки Гос­под­ни­те пре­дуп­реж­де­ния и за­ръ­ки да вла­дее над гре­ха, той не ус­тоява и убива бра­та си (Бит. 4:2-8). Та­ка се по­я­вява пър­ви­ят пе­ча­лен ре­зул­тат от гре­хо­па­де­ни­е­то – Авел ста­ва пър­ва­та в ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то жер­т­ва на смърт­та. Про­ля­та­та кръв на Авел пре­доб­ра­зя­ва про­ля­та­та кръв при Гол­гот­с­ки­те стра­да­ния на Спа­си­те­ля. Но Аве­ло­ва­та кръв ос­та­ва без пос­лед­с­т­вия, до­ка­то Хрис­то­ва­та кръв уми гре­хо­ве­те на све­та и пос­лу­жи за спа­се­ние.

В по­вес­т­во­ва­ни­я­та за из­пи­та­ни­я­та на Ав­ра­а­мо­ва­та вя­ра – в жер­т­воп­ри­на­ся­не­то на Иса­ак – съ­зи­ра­ме дру­ги пре­доб­раз­ни идеи. Тук Ав­ра­ам пре­доб­ра­зя­ва Бо­га Отца, а Иса­ак – Иисус Хрис­тос. Тъй как­то Ав­ра­ам не по­жа­лва ед­нич­кия си син, ро­ден в прек­лон­ни­те му го­ди­ни, та­ка и Бог Отец не по­жа­лва Еди­но­род­ния Си Син за­ра­ди нас, за­ра­ди на­ше­то из­куп­ле­ние и спа­се­ние (Рим. 8:32; Ио­ан 3:16). Иса­ак с пос­лу­ша­ние из­пъл­нява во­ля­та на ба­ща си, но не ста­ва жер­т­ва. Гос­под Иисус Хрис­тос, с пос­лу­ша­ние до смърт, из­пъл­нява во­ля­та на Своя Не­бе­сен Отец. Иса­ак из­лиза от до­ма на ба­ща си и, оти­вай­ки към оп­ре­де­ле­но­то за жер­т­воп­ри­но­ше­ние мяс­то, сам но­си дър­ва­та за жер­т­ве­ни­ка. Та­ка и Хрис­тос е по­ве­ден из­вън Йе­ру­са­лим, но­сей­ки към Гол­гот­с­кия жер­т­ве­ник дър­во­то на Сво­е­то стра­да­ние – Кръс­та – вън от Йе­ру­са­лим (Евр. 13:1-12). Как­то Иса­ак до де­ня на жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то е ве­че по­жер­т­ван и един вид мър­тъв в сър­це­то на своя ба­ща, а на тре­тия ден му е въз­вър­нат от­но­во от Бо­га, та­ка е пред­с­то­яло и на Спа­си­те­ля да ум­ре на Кръс­та, да прес­тои три дни в гро­ба и да въз­к­ръс­не.

Гос­под из­би­ра в ли­це­то на Ав­ра­ам ба­ща­та на из­б­ра­ния на­род, „на ко­и­то ще им бъ­де Бог“ (Бит. 17:1-8). Иисус Хрис­тос, след ка­то из­вър­шва кръс­т­ния Си под­виг, ста­ва ба­ща на Но­вия Из­ра­ил. Ав­ра­ам е по­вяр­вал в Гос­по­да и то­ва му се вме­нява за оп­рав­да­ние (Бит. 15:6), а вя­ра­та в Хрис­тос е пред­пос­тав­ка за спа­се­ние – „кой­то вяр­ва в Ме­не има жи­вот ве­чен“ (Ио­ан 6:47).

Явя­ва­не­то на Гос­под на Ав­ра­ам в дъб­ра­ва­та Мам­ре, във вид на три­ма мъ­же, нед­вус­мис­ле­но по­ла­га пред не­съ­вър­ше­ния чо­веш­ки ум ос­но­ви­те на от­к­ро­ве­ни­е­то за тро­ич­ност­та на Бо­га. На ня­кол­ко мес­та в биб­лейс­кия раз­каз за сът­во­ре­ни­е­то се за­гат­ва за учас­ти­е­то в твор­чес­кия про­цес на всич­ки ли­ца на Све­та­та Тро­и­ца (Бит. 1:2; 1:26). Но та­зи по­я­ва на скъ­пи­те гос­ти и го­тов­ност­та, с ко­я­то Ги пос­рещ­а Ав­ра­ам, пре­доб­ра­зя­ват тро­ич­ния по ли­ца и един по съ­щес­т­во Бог – Отец, Син и Све­ти Дух. Та­зи биб­лейс­ка сце­на е за­пе­ча­та­на изящ­но в ико­на­та на рус­кия ху­дож­ник Ан­д­рей Руб­льов – „Ста­ро­за­вет­на Тро­и­ца“.

В биб­лейс­ка­та ис­то­рия за Йо­сиф и не­го­ви­те бра­тя се от­к­ри­ва след­ва­ща­та пре­доб­ра­зи­тел­на идея. От не­раз­би­ра­не и за­вист по-го­ле­ми­те му бра­тя под­ла­гат Йо­сиф на стра­да­ния, мъ­ки и уни­же­ния. Те го про­да­ват за двадесет сре­бър­ни­ка (Бит. 37:27-28) и Йо­сиф се озо­вава из­г­на­ник в чуж­да зе­мя. Из­пад­на­л в бе­да обаче це­ли­ят му род на­ми­ра при не­го спа­се­ние и уте­ха. Та­ка и Гос­под Иисус Хрис­тос пре­тър­пява стра­да­ния, мъ­ки, уни­же­ния и до­ри смърт от ръ­це­те на не­раз­б­ра­ли­те Го юдеи и от за­вис­т­ни­ци­те. По­доб­но на Йо­сиф и Той по­лу­чава по­зор­на­та „це­на“ на пре­да­тел­с­т­во­то. При Не­го обаче всич­ки от­ру­де­ни и об­ре­ме­не­ни на­ми­рат уте­ха и спа­се­ние.

Вто­ра­та ис­то­ри­чес­ка лич­ност в Ста­ро­за­вет­но­то от­к­ро­ве­ние, но­се­ща ме­си­ан­с­ки ха­рак­тер в сво­е­то пре­доб­ра­зо­ва­тел­но на­ча­ло, е об­ра­зът на Моисей. Пър­ви­ят Из­ход на ев­рейс­кия на­род от Еги­пет е ед­но без­к­рай­но от­к­ри­ва­не на Бо­га. Мои­сей ус­пява да пред­раз­по­ло­жи Бо­га,  без Чи­я­то по­мощ иде­я­та за бяг­с­т­во е не­о­съ­щес­т­ви­ма. Та­ка на­рас­тва уве­ре­ност­та, че ще има вто­ри Из­ход. И той дейс­т­ви­тел­но се със­тои за те­зи, ко­и­то уз­ряват за не­го. Въп­лъ­ще­ни­е­то, Кръс­т­на­та смърт, Въз­к­ре­се­ни­е­то, Въз­не­се­ни­е­то и ся­да­не­то от­дяс­но на От­ца са съ­би­тия от ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то, ко­и­то го из­веж­дат от роб­с­т­во­то на гре­ха в обе­то­ва­но­то Цар­с­т­во Божие. За­ко­ни­те, ко­и­то Моисей про­въз­г­ла­сява, не са прос­то сбор­ник от граж­дан­с­ки за­ко­ни, а се ба­зи­рат на нрав­с­т­ве­на­та сис­те­ма, за­лег­на­ла в ос­но­ва­та на Декалога. Гос­под­ни­ят Пред­те­ча сви­де­тел­с­т­ва­, че За­ко­нът беше да­ден чрез Мо­и­сей, а бла­го­дат­та и ис­ти­на­та про­из­ле­зе чрез Иисус Хрис­тос (Ио­ан 1:17).

Съг­лас­но пра­вос­лав­ната тъл­ку­ва­тел­на­ тра­ди­ция, пър­вос­ве­ще­ник Аарон, ро­до­на­чал­ник на све­щен­с­т­во­то в Ста­рия За­вет, е пре­доб­раз на пър­вос­ве­ще­ни­чес­ко­то слу­же­ние на бо­жес­т­ве­ния На­чал­ник на на­ше­то спа­се­ние (Евр. 2:10) – Гос­под Иисус Хрис­тос, Кой­то пък е све­ще­ник по чи­на Мел­хи­се­де­ков (Евр. 7:11). При то­ва, съг­лас­но бо­гов­дъх­но­ве­ни­те раз­мис­ли на св. апос­тол Па­вел в Пос­ла­ни­е­ до ев­ре­и­те (4:14-8:7), дос­тойн­с­т­во­то и слу­же­ни­е­то на но­во­за­вет­ния Пър­вос­ве­ще­ник Хрис­тос пре­въз­хож­да то­ва на Аарон и не­го­ви­те при­ем­ни­ци – ста­ро­за­вет­ни­те пър­вос­ве­ще­ни­ци.

Св. Ки­рил Йе­ру­са­лим­с­ки раз­г­леж­да чу­до­то на по­ка­ра­лия Ааро­нов же­зъл (Чис. 17:8; Евр. 9:4) ка­то пре­доб­раз на без­се­мен­но­то рож­де­ние на Иисус Хрис­тос от св. Де­ва Ма­рия.

След дъл­го­то четиридесетго­диш­но лу­та­не на ев­ре­и­те из пус­ти­ня­та Бог ли­шава Мо­и­сей от въз­мож­ност­та да ги въ­ве­де в Обе­то­ва­на­та зе­мя. То­ва прави при­ем­ни­кът му Иисус На­вин, кой­то по­лу­чава Божието бла­гос­ло­вение. Той е по­ред­ни­ят пре­доб­раз на Пъ­тя на жи­во­та – Хрис­тос. За­що­то ако Иисус На­вин е чо­ве­кът, кой­то въ­веж­да Бо­жия на­род в зе­мя­та, ко­я­то Бог им е обе­щал, то Иисус Хрис­тос Сам е вра­тата, през ко­я­то се вли­за в Цар­с­т­во­то Бо­жие. „По­чив­ка­та“ („по­ко­и­ще­то“), ко­я­то по­лу­чава из­б­ра­ни­ят на­род в Ха­на­ан­с­ка­та зе­мя, пре­доб­ра­зя­ва по­коя и сла­ва­та, оси­гу­ре­ни от Хрис­тос (Евр. 4:1 сл.).

Тре­та­та ис­то­ри­чес­ка лич­ност, про­то­тип на Ме­сия, е св. цар Да­вид. Той е един от най-важ­ни­те пре­доб­ра­зи на Хрис­тос в Ста­рия За­вет, наб­ля­гащ осо­бе­но на Хрис­то­во­то слу­же­ние ка­то Цар и Пас­тир на Не­го­вия на­род. Яв­но с нап­ред­ва­не­то на вре­ме­то ца­ру­ва­не­то на Да­вид все по-яр­ко све­ти в па­мет­та на Из­ра­ил и ос­нов­но­то про­ро­чес­т­во на про­р. На­тан (2 Цар. 7:12) се из­бис­т­ря в край­на смет­ка за „Да­ви­дов“ Цар. Ня­кои от псал­ми­те са със­ре­до­то­че­ни имен­но вър­ху та­зи Лич­ност.

Про­ро­чес­ко­то очак­ва­не на Ме­сия е очак­ва­не на нов Цар, нов Про­рок и нов Пър­вос­ве­ще­ник, Кой­то ня­ма да има ра­вен на Се­бе си на зе­мя­та. В то­зи сми­съл Ме­сия е син Да­ви­дов или нов Да­вид.

Сам Спа­си­те­лят е по­со­чил ка­то пре­доб­раз на Сво­е­то въз­к­ре­се­ние слу­чая с пог­лъ­ща­не­то на про­р. Йо­на от го­ля­мо мор­с­ко жи­вот­но: „Как­то Иона бе­ше в ут­ро­ба­та ки­то­ва три дни и три но­щи, тъй и Син Чо­ве­чес­кий ще бъ­де в сър­це­то на зе­мя­та три дни и три но­щи“ (Мат. 12:40). Сле­до­ва­тел­но, как­то то­ва не­о­бик­но­ве­но биб­лейс­ко чу­до, та­ка и из­т­ръг­на­ли­ят се во­пъл за из­бав­ле­ние на про­ро­ка – „До пла­нин­с­ки­те ос­но­ви сля­зох, зе­мя­та със сво­и­те зат­во­ри ме на­ве­ки зат­во­ри, но Ти, Гос­по­ди, Бо­же мой, ще из­ве­деш ду­ша­та ми от ада“ (Иона 2:7) – са пред­с­ка­за­ния за из­ку­пи­тел­на­та смърт на По­ма­за­ни­ка Гос­по­ден, след ко­я­то ще нас­тъ­пи Не­го­во­то слав­но въз­к­ре­се­ние. Ето как­во пи­ше св. Ки­рил Йе­ру­са­лим­с­ки: „Об­ра­зът на слез­лия в ада Спа­си­тел пред­с­та­вя Йо­на, ка­то се мо­ли из ут­ро­ба­та на ки­та: В мо­я­та скръб… из­ви­ках из ут­ро­ба­та на пре­из­под­ня­та“ (Иона 2:3). При все че е бил във вът­реш­ност­та на ки­та, той ка­зва, че е в ада, за­що­то е бил пре­доб­раз на Хрис­тос, Кой­то е щял да сле­зе в ада.

Впро­чем още пра­вед­ният Йов, в чи­и­то не­вин­ни стра­да­ния св. от­ци на Цър­к­ва­та съ­що виж­дат пре­доб­раз на бъ­де­щия бо­жес­т­вен Ме­сия, казва: „Аз зная, Из­ку­пи­те­лят ми е жив и той в пос­лед­ния мо­мент ще из­диг­не из пра­ха та­зи моя скап­ва­ща се ко­жа и аз в плът­та си ще ви­дя Бо­га“ (Иов 19:25-26).

Ко­га­то из­ве­де­ни­те от Еги­пет ев­реи, ми­на­вай­ки през опас­на­та араб­с­ка пус­ти­ня, въз­роп­та­ват про­тив Бо­га и Мои­сей, то­га­ва за на­ка­за­ние Бог им из­п­ра­ща мно­жес­т­во от­ров­ни змии, от ко­и­то уми­ра­т мно­го хо­ра. След раз­ка­я­ние за то­зи ро­пот Гос­под ка­зва на Мо­и­сей да нап­ра­ви мед­на змия, да я ока­чи на вър­ли­на ка­то зна­ме и уха­па­ни­ят от змия, щом пог­лед­не мо­й­се­е­ва­та змия, ще ос­та­не жив (срв. Чис­. гл. 21). Ця­ла­та та­зи ис­то­рия е би­ла не са­мо дейс­т­ви­те­лен факт, но и ди­вен пре­доб­раз, раз­к­ри­ващ тай­на­та на из­куп­ле­ни­е­то, из­вър­ше­но от Иисус Хрис­тос, чрез из­ди­га­не­то и раз­пъ­ва­не­то Му на Кръс­та. Как­то е би­ла из­диг­на­та мед­на­та змия, тъй е тряб­ва­ло да бъ­де из­диг­нат ка­то спа­си­тел­но зна­ме и Си­н Чо­ве­чес­ки, та все­ки пос­т­ра­дал от зми­я­та на гре­ха да не ум­ре, но ка­то Го пог­лед­не с очи­те на вя­ра­та и по­ка­я­ни­е­то, да по­лу­чи оп­ро­ще­ние и из­це­ле­ние от от­ро­ва­та на гре­ха.

И така, ця­ла­та чо­веш­ка ис­то­рия е ис­то­рия на спа­се­ни­е­то, раз­де­ле­на в три пе­ри­о­да. Пър­ви­ят пе­ри­од е под­го­тов­ка за ид­ва­не­то на Спа­си­те­ля. Той трае от гре­хо­па­де­ни­е­то до Бла­го­ве­ще­ние – период, в те­че­ни­е на кой­то Бо­жи­ят про­ми­съл из­би­ра Своите оръ­дия.

Вто­ри­ят пе­ри­од е от Бла­го­ве­ще­ние до Пет­де­сет­ни­ца и от­го­ва­ря на зем­ния жи­вот и Въз­не­се­ни­е­то на Иисус Хрис­тос. През не­го чо­ве­кът е без­си­лен – са­мо Хрис­тос със Своя жи­вот, Въз­к­ре­се­ние и Въз­не­се­ние из­вър­ш­ва спа­си­тел­но­то де­ло.

И ето, че от Пет­де­сет­ни­ца за­поч­ва нов пе­ри­од. В не­го чо­веш­ки­те лич­нос­ти, със съ­дейс­т­ви­е­то на Све­тия Дух, мо­гат сво­бод­но да при­е­мат обòже­ни­е­то, ко­е­то при­ро­да­та им вед­нъж за­ви­на­ги по­лу­ча­ва в Хрис­тос.