Св. Григорий Нисийски:
„Кой би ми дал криле гълъбови? – говори псалмопевецът Давид (Пс. 54:7). Осмелявам се да кажа същото: кой би ми дал ония криле, че да мога да въздигна ума си на висотата на тези слова и, оставайки земята, да премина разлетия посредата въздух, да достигна звездите и видя цялата им красота, но без да се спирам и на тях, извън всичко движимо и изменчиво, да достигна постоянното естество, неподвижната сила, направляваща и поддържаща всичко, що има битие; всичко, що зависи от незречимата воля на Божията Премъдрост. Отдалечавайки се мислено от онова, което е изменяемо и превратно, аз за пръв път ще мога да се съединя мислено с Непреложното и Неизменяемото, при това с най-близкото наименование, като кажа: Отче!“.
Св. Киприан Картагенски:
„О, какво снизхождение към нас, какво обилие на благоволение и благост от Господа, когато Той ни позволява, при извършване на молитвата пред лицето Божие, да назоваваме Бога Отец, а себе си да наричаме синове Божии също както Христос е Син Божи! Никой от нас не би дръзнал да употреби това име в молитва, ако Той Самият не бе позволил да се молим по този начин“.
Св. Кирил Йерусалимски:
„В молитвата, която ни е преподал Спасителят чрез Своите ученици, ние с чиста съвест назоваваме Бога Отец, изричайки: „Отче наш!“. Колко превелико е Божието човеколюбие! На отпадналите от Него и достигналите до краен предел в злото се дарува такова причастие в благодатта, че те Отец Го наричат: Отче наш!“.
Св. Йоан Златоуст:
„Отче наш! О, какво изключително човеколюбие! Каква превисока чест! С кои думи да въздам благодарност на Подателя на тези блага? Виж, възлюбени, нищожността на твоята и моята природа, вникни в произхода ѝ – в тази земя, прах, кал, глина, пепел, понеже сме създадени от земята и накрая се разлагаме в земята. И като си представиш това, се удивлявай на неизследимото богатство на великата Божия благост към нас, по която ти е заповядано да Го наричаш Отец, земния – Небесния, смъртния – Безсмъртния, тленния – Нетленния, временния – Вечния, билия вчера и преди, съществуващия преди вековете“.
Бл. Августин:
„Във всяко прошение най-първо се иска благоволението на този, към когото се обръщат с просба, и след това се излага същината на просбата. Благоволението обикновено се поисква с похвала на онзи, от когото се иска, която се и поставя в началото на прошението. В този смисъл и Господ ни е повелил в началото на молитвата да възгласим: „Отче наш!“. В Писанието има множество изрази, посредством които се изказва хвала на Бога, но не намираме предписание към Израил да се обръща с „Отче наш!“. Наистина, пророците са наричали Бога Отец на израилтяните, например: „Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене“ (Ис. 1:2); „Ако Аз Съм баща, то де е почитта към Мене?“ (Мал. 1:6). Пророците са наричали така Бога, очевидно за да разобличат израилтяните, че те не са желаели да бъдат синове Божии, понеже са вършели грехове. Сами пророците не са се осмелявали да се обръщат към Бога като към Отец, тъй като са се намирали още в положение на раби, макар да са били предназначени за синовство, както казва апостолът: „наследникът, докле е млад, с нищо не се отличава от роб“ (Гал. 4:1). Това право е дадено на новия Израил – на християните; тям е отредено да бъдат чада Божии (срв. Иоан 1:12), и те са приели духа на синоположението, поради което и възкликват: Авва, Отче!“ (Римл. 8:15)“.
Тертулиан:
„Господ често е назовавал Бога наш Отец, даже е заповядал никого да не наричаме на земята Отец освен Онзи, Когото имаме на небесата (срв. Мат. 23:9). По такъв начин, като се обръщаме с тия думи в молитвата, ние изпълняваме заповедта. Блажени са тези, които познаят в Бога Отца си. Името на Бог Отец не е било възвестявано на никого преди – даже на запиталия Моисей е било казано друго Божие име, докато на нас е открито в Сина. Самото наименование Син води вече до новото име на Бога – името Отец. Но Той говори и направо: „Аз дойдох в името на Отца“ (Иоан 5:43), и отново: „Отче, прослави името Си“ (Иоан 12:28), и още по-ясно: „Явих Твоето име на човеците“ (Иоан 17:6)“.
Преп. Йоан Касиан Римлянин:
„Господнята молитва предполага у молещия се най-възвишено и най-съвършено състояние, което се изразява в съзерцание на Единия Бог и в пламенна любов към Него, и в което нашият ум, проникнат от тази любов, беседва с Бога в най-тясно общение и с особена искреност, като със свой Отец. Думите на молитвата ни внушават, че ние старателно трябва да копнеем достигането на такова състояние. „Отче наш!“ – ако по такъв начин Бог, Господ на вселената, със собствената Си уста изповядва Своя Отец, то ведно с това изповядва и следното: че ние от състояние на робство сме изцяло възведени в състояние на осиновени чада на Бога“.
Бл. Теофилакт, архиеп. Български:
„Христовите ученици съревнували на Йоановите ученици и пожелали да се научат как да се молят. Спасителят не отхвърля желанието им и ги научава на молитва. Отче наш, Ти, Който Си на небесата – забележете силата на молитвата! Тя незабавно те въздига към възвишеното и доколкото назоваваш Бога Отец, се убеждаваш да положиш всички усилия, за да не загубиш подобието на Отца, а да се уподобяваш Нему. Думата „Отче“ ти показва с какви блага си се удостоил, ставайки син Божи“.
Св. Симеон Солунски:
„Отче наш! – Защото Той е наш Творец, от небитие привел ни в битие и защото по благодат е наш Отец чрез Сина, по естество станал подобен на нас“.
Св. Тихон Задонски:
„От думите „Отче наш!“ научаваме, че Бог е истинският Отец на християните и те са „синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса“ (Гал. 3:26). Следователно, като наш Отец, с упование следва да Го призоваваме, както децата на плътските родители ги призовават и простират ръцете си към тях във всяка нужда“.
Превод: йерод. Петър (Граматиков)
