Аз, смиреният и грешен Йоан, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня, не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покров, земята – постеля и тревите храна. Но благият Бог, заради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз и слънчев пек и телесна голота, съвсем не ме изостави, но като милосърден и чедолюбив баща обилно задоволи всичките ми нужди. И що да въздам на Господа за всичко, що ми даде? Много са Неговите благодеяния към мене, понеже от Своята света висота погледна милосърдно на моето смирение и ми оказа помощ да претърпя всичко – не аз, а Христовата сила, която е в мене – защото от Него е всяко добро дарование и всеки съвършен дар отгоре идва.

И като ви виждам днес събрани в Господа тук, гдето, както казах, досега човек не е обитавал, но само диви зверове, а освен това, като предвиждам, че наскоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя преди моето отхождение от тукашния ми живот настоящето мое отческо завещание, както и бащите по плът оставят на своите чеда земно наследие от сребро и злато и друго имущество, та като поменувате вашия отец по Светия Дух, да не забравяте и неговото завещание.

Зная аз, възлюбени в Господа чедца, зная добре, че вие като новоначални, още не сте утвърдени в иноческия живот. Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена. Тъкмо поради това и намислих да ви напиша това мое грубо и неуко завещание, та, като го имате винаги в паметта си, да се укрепвате телесно и душевно в Господа и да напредвате чрез добродетелите в страх Божий. Защото вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно Му се покорих, че след моето заминаване тази пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители и за нея ще се изпълни писаното: чедата на запустялата са много повече, отколкото на тази която има мъж.

И така – не бива да празнуваме пищно, а божествено. Не по светски, а над-световно; да не празнуваме своя празник, а празника на Този, Който стана наш или по-скоро на Господа. Да не празнуваме болестта, а лечението, не творението, а възсъздаването.

И как да стане това? Да не украсяваме с венци външните порти, да не организираме танци, да не украсяваме улиците, да не храним окото със светски зрелища, да не оглушаваме слуха със свирни, да не изнежваме обонянието, да не развращаваме вкуса – защото това са кратките пътища към злото, по които грехът лесно влиза в нас. Да не се уподобяваме на жени с нежни и богати дрехи (за които най-доброто, което мога да кажа, е, че е безполезно), нито с блестящи скъпоценни камъни, нито с блещукащи златца, нито с изкусни бои, които изменят естествената красота, изобретения, които развалят образа. Да не празнуваме с гуляи и алкохолно опиянение, които зная, че се съпровождат от сквернословие и разврат, защото лошите учители дават лоши уроци или, по-добре да кажа – от лошото семе се ражда лоша реколта.

Св. Антоний е бил от първите подвижници, които са се заселили в пустинята. Веднъж той, бидейки в недоумение как да живее, за да се спаси, в молитва се обръща към Бога: „Господи, какво да правя, как да минава денят ми, как да живея?“. Тогава той вижда пред себе си ангел, който приел неговия образ и започнал да върши различни работи: да плете кошници, защото това са правели в пустинята, след това започнал да чете книга, след това го видял да се моли, след това да отпочива, след това да се храни. Така ангелът му показал как да минава и неговият ден и му казал: Ако правиш това, ще се спасиш!

Затова вложи ред в живота си и когато се събуждаш да знаеш какво ще правиш и как ще живееш. Това има връзка и с думите на св. Антоний: Този, който иска да кове желязото, предварително мисли какво ще направи и каква форма ще му придаде. Трябва да знаеш какво искаш в живота си. Искаш от желязото да направиш сърп? Чук? Брадва? Нож? По един начин ще удариш, ако искаш да направиш нож, по друг – ако искаш да направиш сърп, брадва и всичко друго. Нали? Не ковем желязото както дойде. Светецът ни казва да имаме цел, прицел, в живота да знаем какво правим. Казвам това, защото много деца сядат да четат и стоят пред бюрото дълго време, но нямат система, нямат ред и дисциплина да кажат: два часа ще уча по математика. Зяпат от едно в друго, времето минава и нищо не правят или не постигат добър резултат. Ти си ковал желязото, но  не си знаел как и така си се изморявал напразно. Понякога две-три движения са достатъчни да донесат резултат, стига само да знаем начина, по който ще постъпим. Това са много хубави и мъдри съвети, изречени в третото столетие след Христа.

На 9 ноември Църквата празнува паметта на св. Нектарий Егински Чудотворец (1846-1920) – една от най-ярките личности в църковната история на двадесетото столетие, когото Бог Сам е прославил с множество чудеса приживе и след смъртта му. В Гърция започна издаването на пълните съчинения на св. Нектарий – издирвани в различни библиотеки по местата, където е живял. Неотдавна излезе шестият том, под редакцията на църковния историк и българист Димитриос Гонис. До нас са достигнали шестдесет издадени книги на светителя и десет неиздадени ръкописа. Повечето от тях са публикувани по времето, когато св. Нектарий е бил ректор на Атинската семинария и са насочени непосредствено към младия човек и неговите търсения. Пълното издание на неговите проповеди, съчинения и писма до многобройните му духовни чеда са безценен извор на богословски идеи, практически съвети и опит, от който съвременният човек безспорно се нуждае. Представяме на нашите читатели откъс от книгата „Да познаеш себе си“, в който светецът разкрива разликата между наистина духовния човек и неразумния зилот.

1. За това, че и така нареченият Рай е образ на вътрешния човек

Подобно на това, как всичко видимо явява чрез себе си образа на това, което в човека е невидимо, точно така и превъзхождащият всичко по красотата си Рай, премъдро поставен от Бога на Изток в Едем, е образ (отпечатан) във вътрешния човек, за който земята е неговото собствено сърце, а растенията са това, което може да посади, ако пожелае, сътвореният по образ Божи човешки ум, тоест представите на човека за Бога, божествените размишления и особено боголепните образи, многочислени и разнообразни, имащи различен вид и духовен аромат и ще добавя, храна, наслаждение и сладост. Защото за придобиващите Едем се открива това, с което сърцето (на човека) се подхранва, като свойствено нему по природа и очевидно имащо своята сладост и наслада в Божественото.