Из Паметна книга за древността и всеобщността на съборната вяра против безбожните нововъведения на всички еретици
Глава 1
Тъй като Писанието твърди и напомня: „Попитай баща си и той ще ти обади, старците си и те ще ти кажат“ [Втор. 32:7], и още: „Наклони ухо и слушай думите на мъдрите“ [Прит. 22:17], и пак: „Синко, поуката ми не забравяй и сърцето ти да пази моите заповеди“ [Прит. 3:1], то на мен, Перегрин, най-нищожния от всички служители Божии, ми се струва твърде полезно с Божията помощ да запиша нещата, които вярно приех от светите отци и които са много нужни на моята немощ, така че да имам подръка нещо, с което да укрепвам чрез усърдно четене слабата си памет. Към това дело ме тласка не само ползата от моя труд, но и съображения за времето и благоприятното място. Времето: понеже то грабва всичко човешко, то и ние на свой ред трябва да грабнем от него нещо, което би ни ползвало за вечен живот, най-вече понеже едно очакване на приближаващия страшен Божи съд властно изисква от нас да увеличим ревностните си занимания с въпроси на вярата, а и лукавството на новите еретици налага необикновена загриженост и внимание.
Нека почетем с мълчание първото, особеното, Рождество Христово, свойствено за Неговото божество. Нещо повече, нека си наложим като правило въобще да не изследваме и да не любопитстваме за него с помощта на нашите понятия. Защото какво може да си въобрази ума там, където не са били посредници нито времето, нито вековете, където образът не е бил представим, където не е имало никакъв свидетел, нито някой, който да разкаже за това? Или как езикът ще помогне за разбирането? Но е бил Отец и Синът се родил. Не питай: кога? Но остави встрани този въпрос. Не изследвай как е било. Защото отговорът е невъзможен.
Дай ми, Христе, да целувам нозете Ти, 
Св. Григорий Палама изпитва особена почит, благоговение и любов към Божията Mайка, които изразява по един характерен за исихастката традиция лиричен и живописен начин. Тази особена мистична почит на "учителя на безмълвието" може да се нарече един от кулминационните моменти в светоотеческото богословие през късновизантийския период. Докато през първите векове отците говорят съвсем неясно и кратко за Девата, то след възтържествуването на Богородичния догмат на събора в Ефес (431) почитта към св. Дева Мария постепенно се засилва и градира. За да достигне през XIV в. своя връх при богословието на св. Григорий Палама и св. Николай Кавасила. Трябва да се отчете фактът, че и двамата говорят за нея предимно в своите проповеди и затова е разбираемо, когато емоциалните чувства към "родилата Бога" са необичайно засилени. 
