Забележителният автор исихаст от 14 в. св. Николай Кавасила (1332-1371) посвещава това слово на Благовещението на св. Богородица, откривайки пред нас погледа на византийския човек към Божията майка. Една проповед, изпълнена не само с горещо религиозно чувство, но и с дълбока догматика.

За Благовещението на Пресветата наша Владичица и Приснодева Мария (Три Богородични слова)

Ако трябва някога човек да се радва и да тръпне, да пее с благодарност, ако има период, който изисква човек да желае най-голямото и най-доброто и го кара да се стреми към възможно най-широка връзка, най-прекрасен изказ и най-силно слово, за да възпее величието му, не виждам кой друг може да бъде, освен днешният празник. Защото като че днес дойде от небето Ангел и възвести началото на всички блага. Днес небето се възвеличава. Днес земята ликува. Днес цялото творение се радва. И отвъд този празник не остава и Този, който държи в ръцете Си небето. Защото това, което се случва днес, е същински празник. Всички се срещат в него, с еднаква радост. Всички живеят и дават и на нас същото веселие: Създателят, всички творения, самата майка на Твореца, която предостави нашата природа и така Го направи причастен на нашите радостни събрания и празници. И преди всички се радва Творецът. Защото е по начало благодетел и от началото на творението има за свое дело благотворeнето. Никога няма нужда от нищо и не знае нищо друго, освен да дава и да благотвори. Днес обаче, без да спира спасителното Си дело, Той минава на второ място и идва между тези, които са облагодетелствани. И не се радва толкова за големите дарове, които Той дарува на творението и които разкриват щедростта Му, но за малките неща, които получи от облагодетелстваните, защото така става ясно, че е човеколюбив. И смята, че Го прославят не само онези неща, които Самият Той даде на бедните роби, но и онези, които бедните Му подариха. Защото и ако избра пред божествената слава умаляването и се съгласи да приеме като подарък от нас нашата човешка бедност, богатството Му остана непроменено и превърна в него нашия дар в украшение и царство.

На 24 май Църквата отбелзява паметта на св. Викентий Лерински (5 в.), чието житие можете да прочетете тук. Преди две години публикувахме три глави от забележителната му полемична книга срещу ересите, свидетелство за живота и проблемите на ранната Църква Паметна книга за древността и всеобщността на съборната вяра (тук). Днес ви запознаваме с още няколко глави от това забележително историческо произведение. Предстои отпечатването на цялата книга, в превод от латински език, от издателство „Синтагма“, като билингвално издание.

Глава 4

Но за да стане по-ясно казаното от нас, то трябва да се илюстрира с отделни примери и да се представи малко по-подробно, та да не би в стремежа ни към прекалена краткост забързаното слово да отнеме от стойността на нещата.

По времето на Донат, от когото идва и името „донатисти“, когато голяма част от хората в Африка се бяха устремили към изстъплението на своята заблуда, когато, забравили име, вяра, изповедание, бяха поставили кощунственото безразсъдство на един човек пред Църквата Христова, тогава от всички из цяла Африка можаха да се опазят невредими в светилището на съборната вяра единствено онези, които, презрели скверната схизма, се бяха приобщили към всеобщата световна Църква; те действително оставиха на поколенията образец, как по-късно благоразумно да поставят здравето на цялото тяло пред безумието на едного или най-много неколцина. Също така, когато арианската отрова бе заразила не някакво ъгълче, а почти целия свят, дотам че сякаш мрак бе замъглил съзнанията на почти всички латиноезични епископи, подведени отчасти със сила, отчасти с измама, и им пречеше да решат какъв път трябва да се следва в това объркване – тогава само оня, който истински обичаше и почиташе Христа и поставяше древната вяра над новото коварство, остана неопетнен от заразата, която носи докосването до него.

Из Слово 3

5. Ако някой проумее колко велико е човек от плът и кръв да може да доближи онази блажена и безущърбна природа, той ще види ясно с каква чест е удостоила свещениците благодатта на Духа, защото тези и други не по-малко важни за нашето дос­тойнство и спасение свещенодействия се извършват чрез тях. Макар да живеят и пребивават на земята, на свещениците е пове­рено да управляват небесното и са получили власт, която Бог не е предоставил ни на ангелите, нито на архангелите. Не на тях е казано: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“.[2]

Разбира се, земните началници имат власт да свързват, но единст­вено тялото. Тази връзка обаче засяга самата душа и преминава на небесата, и каквото извършат долу на земята свещениците, Бог го потвърждава на небето и одобрява решението на робите. Не значи ли това, че им е дадена цялата небесна власт? На тях е казал: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите,ще се задържат“.[3] Каква власт може да бъде по-голяма от тази, „защото Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина“,[4] а аз виждам, че Синът е предал цялата тази власт на свещени­ците. Те са въздигнати и до тази власт така, като че вече са се пренесли на небесата, надминали са човешката природа и са се освободили от нашите страсти. И тъй, ако цар отдаде на някого от подвластните си тази чест, че да затваря в тъмница и пак да освобождава когото поиска, този човек за всички би станал дос­тоен за завиждане и знаменит.