Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)
1_8.jpgВъпросът за службите, посветени на рилския подвижник, остава един от най-сложните в българската филологическа наука. Не е случайно, че никой досега не се е опитвал да му посвети самостоятелно проучване. Култът към св. Иван Рилски започва веднага след неговата блажена кончина през 946 г. В науката се приема като аксиома, че още през втората половина на Х век в Рилския манастир е създадена първата служба на отшелника. Предполага се, че тя не е запазена в самостоятелен препис, а в по-късни преработки, поради което установяването на оригиналния й текст е твърде проблематично. По мое мнение обаче през Х-ХІ век не съществува специална служба на светеца, а се изпълнява службата за преподобен от Минея.

След пренасянето на мощите на светеца в Средец те са поставени в местната епископска църква, по-късно в храма “Св. апостол и евангелист Лука” и накрая в специално построена и назована на името на св. Иван Рилски църква, която се намира до градската крепостна стена на София. Известно е само, че второто полагане на мощите става през 1097 г. софийските клирици и книжовници не закъсняват да осъвременят началната рилска служба, като заменят например прилагателното “Рылскааго” със “Средечскаго” и пр.

Трети по ред е канонът, написан след връщането на мощите от Унгария през 1187 г. Четвърта преправка се появява в Търново, след като мощите на св. Иван са пренесени в новата българска столица през 1195 г. Нови служби и преработки са създадени след историческото връщане на мощите от Търново в Рилския манастир през 1469 г. 

С течение на времето се оформя обширен богослужебен цикъл за светеца. Той се подчинява на три основни дати, свързани с него – 18 август (успението, т.е. блажената кончина на св. Иван Рилски), 19 октомври (пренасянето на мощите му от Рила в Средец) и 1 юли (връщане на светите мощи от Търново в Рилския манастир). В продължение на половин хилядолетие – от Х до ХV век включително – се появяват повече от 150 еднострофични песнопения, които представляват различни жанрови форми – стихира, кондак, икос, седален, светилен, отпустителен тропар, както и 11 канона, които съдържат над 350 тропара. Освен тях съществуват и няколко параклиса – молитвени текстове, предназначени за изпълнение главно пред раклата на св. Иван Рилски, в която се положени неговите мощи.

В съответствие с посочените по-горе празници се оформят четири основни редакции на службите: първична (рилска), вторична (средецка), търновска и Кантакузинова. За съжаление най-ранните преписи на Минеи, които включват тези служби, датират от ХІІІ век. Всички известни досега преписи не са от чист вид, а са смесени, поради което установяването на оригиналния текст е много трудна задача. Все пак сигурен ограничител и опорна точка за анализ остават датите, свързани с движението на мощите. Важно значение имат и особеностите на литургическата практика, която следва Студийския устав (до ХІV век) или Йерусалимския устав (след ХІV век). В областта на службите на св. Иван Рилски са работили досега редица видни български филолози като акад. Йордан Иванов, Боню Ст. Ангелов, Николай Дилевски, Георги Данчев, Климентина Иванова, Стефан Кожухаров и др. По-нататък ще разчитаме на техните наблюдения, допълнени от наш анализ. 

1. Рилска служба 

Акад. Йордан Иванов публикува кратък текст, назован от него”Помен за успението на св. Иван Рилски”.[1] Той се съдържа в Общ миней № 109, “писан в дните на цар Иван Шишман, сега в Зографския манастир”, т.е. паметникът произхожда от ХІV столетие. Датата, под която е поместена тази кратка служба е 18 август – деня на кончината на светеца. Без да се обосновава, Йордан Иванов приема, че “поменът” се пеел в храмове, където нямало възможност да се изпълни пълна прослава. 

Стефан Кожухаров изследва този текст и установява, че той представлява част от най-ранната Рилска служба с някои редакционни намеси в софийска среда. В първата стихира на “Господи, возвах” св. Иван е наречен “прозябление средечьское”, а в славата – “средечкаго светилника”. Службата в този вид съдържа три стихири за вечернята със слава и отпустителен тропар, а след тях е поместена още една слава, т.е. това е част от пълна служба според Студийския типик – вечерня със слава на стиховните стихири. За попълване на утринния дял липсват седален, канон, кондак и икос.  

Кожухаров попада на неизвестен досега фрагмент, който запълва част от утринния дял.[2] Той е пергаментен ръкопис от ХІІІ век и представлява Миней за м. април-август, наречен в Зографския манастир от В. Григорович. Сега е в библиотеката “Максим Горки” в Одеса, № 5. В него е поместена съкратената редакция на най-ранната известна досега служба на св. Иван Рилски. Тя съдържа: една стихира – първата в сравнение с текста, обнародван от Йордан Иванов, и осем тропара от известния в по-късни преписи канон на втори глас. Тропарите тук са вмъкнати като начални в песните от канона за св. Флор и Лавър (18 август) на седми глас. Инициативата за това куриозно смесване очевидно принадлежи на съставителя на Минея от ХІІІ век. Одеският Миней № 5 е писан по време, когато празникът 19 октомври още не е установен и затова съставителят си позволява да помести в Минея под друга дата съкратена служба за св. Иван Рилски, без това да се налага от традицията. 
За пълна реконструкция на първоначалната средецка служба не достигат още  един седален, кондак и икос, но основната част на утренята е известна – канонът за втори глас. Кожухаров твърди, че го познава по 27 преписа от ХV век насам. Канонът възниква преди пренасянето на мощите от Средец в Търново и установяването на празника 19 октомври – още преди или през ХІІ век. В по-късната ръкописна традиция този канон се помества като първи в следващите по време редакции на службата за 19 октомври (когато каноните са два), в параклиси на св. Иван Рилски или като канон за полунощницата в риломанастирската практика от ХV век нататък.
 
Редица елементи от древната рилска служба се установяват в службата за 18 август, отразена в Скопския миней от 1451 г. Той е открит от акад. Йордан Иванов в бившата българска Скопска митрополия и е публикуван също от него.[3] Текстът е ясен и не предлага проблеми, а изводът е издържан. Според Иванов главното ядро на службата е съчинено в Рилския манастир през Х век. По-късно през същото столетие, когато мощите на светеца са вече пренесени в Средец, в службата се появяват нови средецки стихири. В славата на “Всякое дихание” българите се наричат “новоосвящени”, а за светеца се казва: “В Рилстей горе просиявшаго и к нам пришедшаго”. При вида на неговото нетленно тяло авторът възклицава: “Да посрамят ся убо прочее еретичьскаа мъдрования, не верующих въскресению”, което може да се отнесе само към богомилите през Х век. Мощите укрепяват “благоверния царя наша”.[4] Този детайл със споменаване на двама български царе сигурно е от ХІV век и се отнася за Иван Александър и Иван Шишман, но не и за Х век, когато цар Симеон І и Петър управляват еднолично. 

Стефан Кожухаров отбелязва, че всъщност скопският препис е по-нов и следите от началната рилска служба в него са слаби. Десет от песнопенията са преведени от гръцки език. Те принадлежат на празника Успение на св. Богородица (15 август) и са включени в Успението на св. Иван Рилски (18 август), защото отданието на главния празник е на 23 август и до тази дата негови песнопения присъстват във всекидневните служби. Освен това канонът в Скопския ръкопис е съставен от Георги Скилица (ХІІ век) и включва 33 тропара (в една от песните на канона тропарите са пет). Важно обстоятелство е фактът, че в този вид редът на скопската служба съответства на службите в Йерусалимския типик, който е въведен от Българската църква през ХІV век.[5]

1_9.jpg2. Средецка служба 
Средецката служба също не е запазена в чист вид, а в по-късни преписи и варианти, които са дообработени в Търново след пренасянето на мощите там през 1195 г. Затова ще ги разгледаме в раздела за търновската служба, а тук ще хвърлим поглед върху канона на Скилица и редкия вариант на средецката служба – нейния “унгарски” канон. 
Проф. Боню Ст. Ангелов е открил в редица български и руски ръкописи преписи от средецката служба на св. Иван Рилски, която съдържа два канона. Заглавието на службата е: “Месяца октебря 19 ден памят иже в святых отца нашего Иоанна пустыннаг(о)”. Първият канон носи надслов: “Преподобному отцу пустынному Иоанну Рылскому, ему же краегранесие се: пес(н) приимете недостоиную Георгиа”. Вторият канон е озаглавен: “Канон святому отцю, сиающему пач(е) слънца чюдесы великими, постнику Иоанну, глас 8”.[6] 

Ангелов изнася 13 доказателства, че автор на първия канон е Георги Скилица – византийски сановник от втората половина на ХІІ век: 

1)      В месецослрова е написано името “Георги”; 
2)      Скилица е автор на житие на св. Иван Рилски; 
3)      Няма друг Георги, който да е писал за рилския светец;
4) Известна практика е житиеписецът да съставя и канон на почитания светец, като след шестата песен се помества кратко проложно житие или понякога обширно житие;
5) Авторът познава добре живота, подвизите и славата на св. Иван от легенди или съчинения за него;
6) В ръкописа на руски Миней от ХVІ век за м. февруари, който се пази в Руската държавна библиотека в Москва, ф. 218 – Сбирка на ръкописния отдел, № 144 и е прегледан от Боню Ст. Ангелов, след шестата песен на канона се намира обширното житие на св. Иван Рилски от Георги Скилица, което е знаменателен факт;
7) В надслова на този препис от житието не е означено името на автора Скилица;
8) Логично е да се приеме, че поради включването на името на съставителя на канона и житието в надслова на канона то не се повтаря в надслова на житието;
9) Канонът е химнографската форма, която най-добре изразява благодарността и прославата на Георги Скилица към светеца. От житието се знае, че той се излекувал от опасна болест чрез тридневно умиване с вода от мощите на св. Иван Рилски;
10) В канона е изразено лично отношение, благоговение и почит, съчетани с молба за помощ;
11) Точно такива чувства са въплътени и в житието от Скилица, но в канона те са намерили по-ярък израз и са подчинени на по-пищна византийска фраза.
12) Между канона и житието от Георги Скилица се откриват редица тъждествени мисли и фрази, които говорят за непосредствена връзка между текстовете им;
13) Каноните са любима творческа форма на Скилица, защото е известно, че той е оставил поне още два канона, посветени на великомъчениците св. Димитър Солунски и св. Георги Кападокийски.

Налага се изводът, че автор на канона е Георги Скилица. Най-ранният му известен препис произхожда от ХVІІ век и се намира в Германския сборник (ЦИАМ № 47/99). Публикуван е отчасти от акад. прот. Иван Гошев.[7] Други преписи са тези в рилския Миней от ХVІ-ХVІІ век (№ 2/15), в руски Трифологий от ХVІ-ХVІІ век в Руската държавна библиотека в Москва, ф. 304 – сбирка на Троице-Сергиевата лавра, № 624 (156) и т.н. В други ръкописи като българския Миней за м. септември-октомври от ХV век в Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в София, № 116, в службата на св. Иван Рилски за 19 октомври, л. 196-197, са поместени само първата и третата песен от канона на Скилица, както и други негови стих ири, но те са пръснати из цялата служба.

Архимандрит Павел Стефанов издава и анализира неизвестен препис от Средецката служба, който е създаден от поп Богдан в Херцеговина през 1604 г. и сега се съхранява в музея на Сръбската църква в Белград. При подробно сравнение на термините и библейските цитати в службата с тези на останалите жития и служби на св. Иван се потвърждава категорично, че службата копира почти изцяло речника на житието на георги Скилица. Следователно оригиналът на Средецката служба е негово дело.[8]

Интересно явление е уникалният канон, който проф. Климентина Иванова открива в руски ръкописен Миней от ХІІІ-ХІV век в Публичната библиотека “Салтиков-Щедрин” в Санкт Петербург (№ Ф.п.І.72).[9] Той е включен в служба на св. Иван Рилски за 19 октомври, л. 35а-38б. В заглавието се споменава за пренасянето на мощите от Средец в Търново, станало през 1195 г., но самата служба е по-ранна. Надсловът, вечерният дял на службата и стиховните стихири съвпадат с тези, които са поместени в Драгановия миней от ХІІІ вк. Но канонът е друг и е неизвестен в науката. Той е писан непосредствено след връщането на мощите от Унгария през 1187 г. 

Пряката му цел е да възвеличи новите чудеса, чрез които унгарската земя е познала благодатната сила на българския светец: “Новолепная твоя чудеса, ими же в онгрех показа ся”. Нашествието на маджарите и превземането на Средец е представено в канона като Божие наказание за греховете на византийския император. Това може да бъде написано само от българин. Непосредствен извор за съставителя е житието на Георги Скилица, написано между 1166 и 1183 г.

Авторът познава и най-старата служба на св. Иван Рилски. Следи от нея личат в деветата песен на канона, където изразът “нине преставив ся от мира и от того мъчных” е явен анахронизъм. Но не е изключено той да е обикновен агиографски похват, едно стандартно клише. Негов вариант е вплетен между стиховните стихири в търновската редакция на службата, която според проф. Боню Ст. Ангелов съдържа най-много елементи от слабо запазената рилска редакция.

Пет тропара от канона са отделени за чудото с естергомския епископ – епизод, който е споменат в първото проложно житие. Канонът е най-ранния литературен източник, запазил това чудо. В него също се разказва за унгарец, който чрез мощите получава двукратно изцеление от хронична болест, за излекуването на една хрома и една сляпа жена и пр. Друг препис или вариант от този канон не е известен досега.

14в.3. Търновска служба 
Този тип служба на св. Иван Рилски се помества традиционно в минеите под датата 19 октомври, но тя е преработка на вторичната (средецка) служба. Появила се е в различни варианти в българската столица след пренасянето на мощите от цар Иван Асен І през 1196 г.

Най-ранният препис от нея е поместен в известния Драганов миней от ХІІІ век, който произхожда от Зографския манастир, но днес е пръснат в три руски книгохранилища. Службата е обнародвана от акад. Йордан Иванов.[10] За търновската й принадлежност говори самият надслов: “Памят преподобнаго отца Йо(онна) пустынника. Пренесен бис(т) от Рылы в Средец град. А от Средца пренесен быс(т) в Загорие в град Трапезицон в царство Йо(анна) Асене царе иже и до нине лежит телом и чюдеса творит присно”.

След шестата песен на канона е поставено Второто проложно житие на св. Иван Рилски, в което разказва за пренасянето на мощите в Търново и завършва с чудесата, които те “все още вършат”. Заслужават внимание и поместените в Драгановия миней четива от Паримийника, каквито не се срещат в старобългарската епоха.

Втори вариант на търновската служба е открит от проф. Боню Ст. Ангелов в Празничен миней от началото на ХV век, сръбска редакция, в библиотеката на БАН, № 23, л. 31б-36а.[11] Той я назовава “нова търновска редакция” и твърди, че тя съдържа най-много елементи на старата рилска редакция, която е изходно начало за по-късните редакции. Основание за това дават някои стихири, които са останали непроменени и представляват явни анахронизми, например: “В наше дни пожив ангелски в телеси…” За търновския произход на преработката свидетелстват изрази като “В Средци вьсиявшаго и к нам пришьдшаго, се бо предлежит нам свещенное его тело”. Компилаторът изтъква ролята, която св. Иван Рилски играе в живота на българския народ - той укрепява православните ни царе срещу враговете, той е победен венец на царя и пр. Голяма част от стихирите изразяват непосредствено и живо чувство към св. Иван, свободни са от излишни риторически изрази и патетика. Тъкмо тези пасажи са остатък от първичната, неповлияна от византийски стил рилска служба на светеца.

На руска почва се разгръща цяла гама от преписи на трети вариант от търновската служба. Той е проучен също от проф. Боню Ст. Ангелов.[12] Голяма част от стихирите са тъждествени с тези от Драгановия миней, но каноните са различни. В Драгановия миней канонът започва с думите: “За дел твоих въсиявый великыи свет пред человеки…”, а в новия вариант – с текста: “Божественным светом осиян и с ангели нине въдворяешися…”

Ангелов е открил този вариант само в руски преписи: 

1) Ръкопис от ХVІ век, № 397 от сбирката на Румянцевския музей в Москва (сега в Руската държавна библиотека, ф. 256), л. 30-36;   

2) Сборник от ХVІ век, № 485 (677) от сбирката на Синодалната библиотека в Държавния исторически музей в Москва, л. 110-119б;

3) Служебен миней от ХVІ век, № 57 (музеен № 1054) от сбирката на Лукашевич и Маркович в Москва (сега в Руската държавна библиотека, ф. 152), л. 63б-73б;

4) Миней от ХVІ-ХVІІ век, № 829 от сбирката на Рогожкото старообрядско гробище в Москва (също в Руската държавна библиотека, ф. 247), л. 203-208, и др.

Този тип на търновската служба получава голяма известност след отпечатването му в Москва през 1645 г. и в Киев през 1671 г. Проф. Николай Дилевски проучва второто издание и отбелязва, че паримиите почти не съвпадат с тези в Драгановия миней от ХІІІ век, а са еднакви с текста им в една рилска служба от ХVІІ век.[13] Според него този тип служба се отличава с бледност и неизразителност на съдържанието. Изразите за пустинническите подвизи на отшелника са твърде общи и могат да се отнесат към всеки друг канонизиран монах.

В надслова на канона се четат думите: “Светителю, пою, всеблажене, твоа чудеса”, които играят ролята на акростих. Но началните букви на песните се подреждат в хаотично съчетание. Затова Ангелов предполага, че канонът е превод от гръцки език или при комбинирането му съставителят е размествал и прибавял други песни дори от различни служби. Ако се приеме първото предположение, не е изключено съставителят да е Георги Скилица (ХІІ век).[14] Този въпрос се нуждае от по-задълбочено проучване.

1_10.jpg4. Кантакузинова служба 

Създател на предпоследната по време служба на великия рилски светец е Димитър Кантакузин. Тя е проучена от Васил Киселков,[15] Георги Данчев[16] и Стефан Кожухаров.[17] Печатана е за първи път в “Служба с житием преподобнаго и богоноснаго отца нашего Йоанна Рылскаго чудотворца”, съставени от отец Неофит Рилски (Белград, 1836, л. 31-55). Преди 20 години тя е публикувана критично в сборника със съчинения на Кантакузин.[18]

Няколко пасажа в тази служба указват, че тя е създадна специално за отпразнуването на тържественото посрещане на мощите на св. Иван от Търново в Рилския манастир през 1469 г. Кантакузин написва това произведение по молба на рилските монаси или по своя инициатива. Впоследствие службата се изпълнява редовно на 1 юли. Едва ли авторът е пропуснал възможността да присъства лично на първото изпълнение на произведението си.

Авторът добре познава особеностите на жанра и ги следва умело. За разлика от пълната с трагизъм Молитва към св. Богородица от Кантакузин службата е наситена с топъл и светъл лиризъм, в който доминират възторгът, радостта и надеждата. Наблюдава се градация на глаголи: хваля, ублажавам, прославям, почитам, пея. Срещат се вътрешни съзвучия, които се доближават до рима – главно на отглаголни съществителни. От Молитвата си към св. Богородица Димитър Кантакузин заимства някои поетични образи като Якововата стълба до небето (Бит. 28:12), но в службата тя служи по-скоро като лествица на добродетелите по образеца на Лествицата на св. Йоан Синайски. Познат е и образът на морето като символ на греха и суетния живот, в който корабът на въздържанието плава към пристана на спасението. Третата и четвъртата песен на канона са посветени на благодатта, излъчвана от мощите, и служат за засилването на почитта към тях. Поради приложния жанров характер на творбата в нея не се забелязват патриотични възклицания и напомняния. Всъщност самото отстояване на християнската принадлежност през османското господство, разграничаването от религията, морала и народността на поробителите тогава служи за укрепването и засилването на патриотичното съзнание на българите и за запазването им като етническа и социална общност през най-тежките векове от нашата история. 

5. Гръцки служби

Те са три. Първата служба е смесена - гръцка и славянска. Създадена е от митрополит Константин Типалдос-Яковатос, директор на богословската школа на остров Халки от 1844 до 1864 г. Той има слабост към църковнославянския език и кани Неофит Рилски да чете лекции по този предмет. В школата се създава традиция да се води съвместна литургия - от едната страна на църквата пее хор на гръцки език, а от другата - хор на славянски език. Тази служба е съхранена в родината на Яковатос - оостров Кефалония в Йонийско море близо до о-в Керкира (Корфу), където той се премества да живее, след като е принуден да напусне школата. Очевидно взема архивите със себе си. 

Втората служба е написана през 1860 г. в манастира Ватопед на Атон, където пребивава на покой бившият одрински митрополит Григорий Византиец. Той също е голям почитател на св. Иван Рилски. По-рано е митрополит на Тивериопол (Струмица в Македония) и вероятно оттам познава българската православна традиция. Следва да се подчертае, че горната служба е създадена след Великденската акция на цариградските българи през 1860 г., когато те отхвърлят зависимостта от Фенер. Автор на службата е монахът Яков Неаскитски. 

Третата служба е съставена от Александър Мореатидис през 1917 г. през  Първата световна война, когато България и Гърция воюват помежду си. В нея се подчертава българският произход на св. Иван Рилски, докато в службата на Неаскитски се споменава само планината Рила.[19]  

  [1] Иванов, Й. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970, с. 368. 
 [2] Кожухаров, Ст. Служба за успението на Иван Рилски (новооткрита най-ранна редакция от ХІІІ в.). – В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. К. Мирчев. С., 1979, 217-234. 

 3] Иванов, Й. Български старини из Македония, 345-358.  

 [4] Пак там, с. 358.  

 [5] Кожухаров, Ст. Служба за успението на Иван Рилски, с. 219. 

 [6] Ангелов, Б. Ст. Георги Скилица – канон на Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 60-65. 

 [7] Гошев, Ив. Стари записки и надписи. Св. V. – Годишник на Софийския университет. Богословски факултет, 14, 1937, 19-21, № 47. 

 [8] Стефанов, П. Неизвестен препис от 1604 г. на средецката служба на Иван Рилски. – В: Търновска книжовна школа. Т. 5. Паметници. Поетика. Историография. Велико Търново, 1994, 203-224. 

 [9] Иванова, Кл. Неизвестни служби на Иван Рилски и Михаил Воин. – Известия на Института за български език, 22, 1973, 213-224 (с публикация на текста на “унгарския” канон, с. 216-224). 

 [10] Иванов, Й. Български старини из Македония, 359-367. 

 [11] Ангелов, Б. Старобългарски текстове. ІІ. Служба на Иван Рилски. – Известия на Архивния институт при БАН, 1, 1957, 274-283; Кодов, Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, с. 45, № 23.  

 [12] Ангелов, Б. Старинна служба за Иван Рилски. – Литературна мисъл, 19, 1975, № 1, 115-118 (същото в: Ангелов, Б. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 65-71 – с издание на текста). 

 [13] Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия в ХVІ и ХVІІ веке. С., 1946; 2-е изд. 1974, 123-129 (без издание на текста).  

 [14] Ангелов, Б. Старинна служба…, 70-71. 

 [15] Киселков, В. Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, с. 329.  

 [16] Данчев, Г. Димитър Кантакузин. С., 1979, 67-71.  

 [17] Кожухаров, Ст. Приносът на Димитър Кантакузин в развитието на химнографския цикъл за Иван Рилски. Служба за 1.VІІ. – Старобългарска литература, 15, 1984, 74-105 (същото в: Кожухаров, Ст.  Проблеми на старобългарската поезия. С., 2004, 227–256).  

 [18] Димитър Кантакузин. Събрани съчинения. С., 1989, 44-77.  

 [19] Пехливанов, И. Почитта към св. Йоан Рилски в Гърция. - http://synpress-classic.dveri.bg/16-2003/16-Gonis.htm. 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/adur 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.