Различно от това, което мнозина мислят и чувстват, периодът на духовно усилие (например Великият пост или изобщо постенето) е време на радост, защото е време на завръщане у дома, време, през което имаме шанс да оживеем. Това е период, през който отръскваме всичко вехто и мъртво от себе си, за да придобием отново способността да живеем – да живеем с цялата дълбина, ширина и интензивност, към която сме изначално призвани.
Докато този момент на радост остава недостъпен, неразбираем за нас, ние постоянно ще изпадаме в чудовищна и кощунствена пародия: сякаш в името Божие превръщаме живота си в тотално мъчение както за самите нас, така впрочем и за онези, които трябва да заплатят за безплодните ни напъни да станем свети.
Говоренето за радост може да изглежда странно наред с пределното напрягане, подвига, въздържанието, истинската борба, но въпреки всичко радостта преминава през целия ни духовен живот, през църковния и евангелския живот, понеже Царството Божие със сила се превзема. То не се „поднася на тепсия“ на хората, които безгрижно и лениво очакват идването му.