Хрис­ти­ян­с­ки­ят въз­г­лед за смърт­та мо­же да бъ­де илюс­т­ри­ран най-доб­ре със сим­во­ли­ка­та в св. Ли­тур­гия. Не­пос­ред­с­т­ве­но след Ве­ли­кия вход, кой­то сим­во­ли­зи­ра пог­ре­бе­ни­е­то на Ии­сус Хрис­тос, цар­с­ки­те две­ри на ол­та­ра, кой­то в то­зи мо­мент изоб­ра­зя­ва Гро­ба Гос­по­ден, ос­та­ват от­во­ре­ни, как­то от­ва­лен ос­та­ва ка­мъ­кът на Гро­ба. То­зи мо­мент от св. Ли­тур­гия изоб­ра­зя­ва по­бе­да­та на жи­во­та над смъртта.

Да влезем, за да постоим в храма, да се „поуспокоим” от поредната грижа, „да запалим свещичка”, да поблуждаем и да излезем. Случва се толкова често, че не може да ни развълнува вече. Колко често хората не знаят какво да правят, не разбират нищо от богослужението, което тече и се объркват, когато „ревностен” християнин им направи рязка забележка... Разбира се, никой не оправдава подобна агресия, но е болно, тъжно е нашето невежество.

По пътя към спасението първо се срещаш с Бога, а след това - със себе си. Изборът - това, че си откликнал на Божия призив и си тръгнал след Христос- е направил възможна срещата със себе си. На човека е дадено да разкрие Божия образ в себе си, едва тогава може истински да проумее своята личност, своята реална уникалност. Обгърнат от чужд за душата свят, живеещ в поквара, фалш, суета, нашият съвременник „потъва” в работата и ежедневните ангажименти, които нагло изсмукват цялото му време...

В древната Църква, когато болшинството вярващи приемали кръщение в зряла възраст, духовен отец на християнина бил църковният пастир, който го катехизирал (въвеждал във вярата), кръщавал го и след това го ръковοдел в живота в Христос. Днес, когато почти всички приемаме кръщението в младенческа възраст, духовен отец често не ни е духовникът, който ни е кръстил, но този, който през някой момент от нашия живот ни е довел до осъзнаване на вярата и ни е насочил към последователен духовен живот.

Християнският пост е доброволно телесно въздържание, чиято цел е да се обнови духовният ни живот. Според християнската антропология телесното и духовното в човека не са в изначално противоречие, но по-скоро двете заедно формират неговата цялост. Поради отдалечаването ни от Бога обаче, плътта лесно клони към различни обвързаности със земното и тленното, които наричаме страсти. Те пречат на душата в нейния естествен възвишен стремеж към нетлението и вечността, като я принизяват и сякаш насилствено я смесват със земната кал. Затова чрез поста ние ни най-малко не показваме презрение към тялото, а само му помагаме да преодолее страстите, за да се възстанови нарушената хармония с безсмъртната ни душа.