Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (139 Votes)

Прошката – от „чуждата страна“ тръгваме на път към страната на славата, на среща с Живия Бог, като деца на Неговото царство.

Между Египет и пустинята, между робството и свободата, лежи разделителна линия – моментът, в които изявяваме съгласието си да станем съвършено нови в нравствено отношение.

В географските понятия на Стария Завет това е Червено море, а за нас – думите на Господнята молитва: „… и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. „Както и ние прощаваме…“ – ето момента, в който вземаме спасението си в свои ръце, защото каквото и да прави Бог, то зависи в края на краищата от онова, което правим ние – и последното има огромно значение за всекидневния ни живот.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (71 Votes)

krest_vish.jpgПродължение от „Великият пост като жертва

Преминавайки от времената на Стария Завет към ранната Църква, ние се питаме: как е възникнал Великият пост? Какви са били първоначалните му цели и значение? Великият пост, такъв, какъвто ние го знаем, е тясно свързан с тайнството Кръщение. Кръщелното потапяне, както учи св. ап. Павел, означава, че ние се съединяваме с Христос в Неговата смърт и погребение и заради това се съединяваме с Него в Неговото Възкресение (Рим. 6:3-5).

Затова в първите векове кръщението се е извършвало главно в Пасхалната нощ, по време на която Църквата празнува погребението и Възкресението на Спасителя. Тогава Кръщението не е било частно семейно събитие, както е в наши дни, а общ празник, в който е участвала цялата община.

През 4 в. на много места оглашените (тези, които били обучавани преди кръщението) са преминавали през интензивна подготовка, включваща строг пост, бдения и молитви, заклинателни молитви и ежедневни проповеди в продължение на четиридесет дни преди Пасха.

В първите векове на Църквата в църковната общност е съществувало живо съзнание за солидарност между членовете ѝ, и то в такава степен, в каквато на нас ни е трудно да си представим. Вярващите са чувствали не само теоретично, а съвсем непосредствено, че всички те заедно са членове на едно Тяло, че радостите и страданията на всеки, са радости и страдания на всички (виж 1 Кор. 12:26). И тези, които са били вече кръстени, са се чувствали непосредствено ангажирани с това, с което са се занимавали оглашените. Те също са искали да вземат участие в подготовката на оглашените, за да могат с настъпването на Пасхалната нощ да обновят своите кръщелни обети заедно с новопросветените.

По този начин цялата община е започвала все повече да взема участие в четиридесетдневния пост, в бденията, молитвите и наставленията, през които са преминавали оглашените. Тези четиридесет предпасхални дни всяка година са се превръщали в решаващо събитие в личния опит на всеки християнин, общо събитие, време за духовно обучение на цялата община.

В крайна сметка се е получило така, че първоначалният едноседмичен пост пред Пасха, спазван от християните във 2 и 3 в., след 4 в. се е развил в четиридесетдневен Велик пост, какъвто го знаем днес.

И така, Великият пост има дълбоко кръщелна насока, която ние често не забелязваме и към която трябва да се върнем. Великият пост – това е нашата възможност отново да се замислим над централното място, което заема кръщението в нашия християнски живот, това е зов към всеки от нас да обнови своите кръщелни обети. По време на Великата четиридесетница сме длъжни да си напомняме за истината, заявена от Владимир Лоски: „Кръщелната благодат – присъствието в нас на Светия Дух, неотделимо и лично за всеки – е основата на християнския живот“. Такъв е смисълът на Великия пост. По думите на Монах Марк, писал ок. 5 в.: „Колкото и да преуспява човек във вярата, каквито и блага да постига… той никога няма да придобие, и няма да може да придобие, нещо повече от това, което вече е получил по тайнствен начин при кръщението… Христос, бидейки съвършен и абсолютен Бог, дарява на кръщавания съвършената и абсолютната благодат на Духа. Ние, от своя страна, по никакъв начин не можем да прибавим нищо повече към тази благодат, но тя се проявява и свидетелства за себе си все повече и повече според мярата на нашето усърдие в изпълнението на заповедите…“.

Спомняйки си произхода на Великия пост в древната Църква, постепенно достигаме до съзнанието, че Великият пост не е просто празник на десятъка, когато принасяме на Бога нашето време, но също така е и ново потапяне в кръщелните води, когато отново ставаме верни на Христос Кръстителя. Този призив отново ще потвърди не само на думи, но и на дела, че кръщението е в основата на целия християнски живот. Това е период на самоопознаване, през който започваме по-осезателно да чувстваме живото присъствие на Христос и на Светия Дух, Които живеят в сърцата ни тайно и мистично от момента на нашето кръщение.

Великият пост е време, когато трябва да си зададем въпроса на св. ап. Павел: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“ (1 Кор. 3:16). Великият пост е време, когато всеки от нас трябва да стане това, което сме – носители на божествената благодат на Кръщението.

В същото време Великият пост е и нещо повече. Освен че обновяваме собствените си кръщелни обети, ние трябва да се запитаме: „Какво правя аз лично, за да доведа другите до вярата и Кръщението в Христос?“. Днес в мнозинството от нашите храмове няма организирана работа с оглашените. Защо е така? Защо в нашите православни общини има толкова малко оглашени? Къде са те? Откриваме ли жив мисионерски ентусиазъм в съвременната Православна църква? (Когато говоря за мисионерска дейност имам предвид, разбира се, не прозелитизма сред другите християни, а обръщането на невярващите.)

По време на Преждеосвещената литургия, която извършваме в делничните дни на Великия пост – богослужение, изпълнено с много кръщелни теми – по време на четеното на паримиите свещеникът излиза със запалена свещ в ръка и казва: „Свет Христов просвещает всех“ (Христовата светлина просвещава всички). Би трябвало всеки от нас да се запита: „Какво съм направил аз от миналата Пасха до сега, за да разберат и другите за тази светлина?“.

И така, Великият пост е свързан с кръщението и проповедта. Той е обновление на нашето кръщение, оживяване на предаността към проповедта. Това означава да можеш да кажеш и „Кой съм аз?“, и „Ето ме“. Припомняйки си нашето призвание като кръстени християни, ние се питаме „Кой съм аз?“ и отговаряйки на Христовата повеля да проповядваме, ние, заедно с прор. Исаия, заявяваме: „Ето ме“ (Ис. 6:8).

Превод: Полина Спирова

4.8461538461538 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (26 Votes)
giagia_me_paidia_200.jpgПрез 1963 г., на Велики петък, майката на стареца Ефрем почина. От една страна, тази прекрасна жена се удостои два дни преди смъртта си да стане великосхимница с името Мария – молеше се на света Богородица цял живот за това, – а от друга, имаше една прелестна, наистина свята смърт.

Беше една душа, която даваше наслада и утеха на околните. И когато влезе във Военна болница заради проблеми със сърцето, поразяваше всички със своята вежливост. Отишъл лекарят да я посети, а тя го посреща: “Добре дошъл, мили ми докторе. Какво правите, как сте? Съпругата и децата ви добре ли са?" - успяваше да попита с благодарност. “Но тази бабичка“, казваха учудени лекарите, “вместо ние да й вдъхваме кураж, тя ни въодушевява и ни утешава“.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (120 Votes)

st_c8.jpgВ апсидата на църквата „Преображение Господне“ на Синайския манастир има чудно красива мозайка, изобразяваща Преображението на Христос. Много отдавна византийският император Юстиниан е заповядал да бъде изработена тази сцена тъкмо на това място, за да не забравят никога монасите за целта на своя монашески живот. Просветеното лице на Христос и възклицанието на Петър – „Наставниче, добре ни е да бъдем тук!“ (Лука 9:33) – за св. отци са означавали духовен връх, където много от тях са могли да се изкачат още приживе. Неслучайно св. Григорий Паламà през целия си живот защитава възможността за човека да преживее същото, каквото са преживели и апостолите на Тавор, и да видят Светлината на Бога. И не само той, но и всички отци настояват, че подвизаващият се християнин може да има опита от нетварната светлина. Опит, който не само ще промени дълбоко живота му, но и ще му даде възможност за един по-висш духовен живот и за едно възвишено богословстване.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (175 Votes)

metalinos.jpgСлавата на светците е в тяхното обòжение. Неразбиране на смисъла му

Често слушаме, особено когато сме събрани да почетем светците на деня, думите „славният мъченик“, „славният Божи угодник“… Този възглас „славен“ не носи политически или военен смисъл. Славен е този, който се намира в благодатта на Бога, „славата“ е благодатта на Бога, светлината на Троицата. И тази Светлина на Светата Троица се нарича Нетварна светлина, Слава, Благодат, Царство, Сила. „Силата на Светата Троица“, за която говорим, е Славата, Нетварната светлина, която Божието действие ни явява и която ни разкрива божествеността. Същността на Бога не я виждаме, нито ще я видим някога. Но знаем, когато стигнем до просветление в обòжението като светците, че там те виждат славата на Бога.

Ще ви разкажа нещо, не за да се смеете, а за да разберете колко далеч сме от правилното. Преди време дойде един човек, няма значение мъж ли беше или жена, и ми казва: „Дойдох, защото мисля, че сте постигнали обòжението, затова дойдох“. Аз отговорих: „Ако бях достигнал до обòжение, щях да съм като св. Герасим и като св. Спиридон. За никой не е изключено, но аз не съм го постигнал!“. И ми отговаря човекът: „Ама аз затова дойдох!“, т. е. съвсем се обърка, горкият, като видя, че не съм постигнал обòжение. А той беше дошъл да види св. Спиридон. Не обвинявам, но вижте как мнозина не знаят какво е обòжението.

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж