Случва се пастири да изискват от съпрузи пълно въздържание от брачно общение, с мотива, че бракът съществува единствено с цел раждането на деца, и ако съпрузите не искат да имат деца или вече имат деца, а повече не могат да отгледат и възпитат, те трябва да се откажат напълно от съпружески живот. Подобна гледна точка противоречи на Православието. Според учението на Светите Отци, бракът съществува заради любовта между мъжа и жената, и тази любов се проявява в брачното общение. Затова отказът от съпружески живот в брака, с изключение на специално установените постни дни, в които се изисква пълно въздържание, не може да бъде оправдан. В краен случай, такова изискване не бива да се поставя на миряните.

- Нека се обърнем към конкретни случаи, споменати в определението на Синода от декември 1999 година. Нерядко се случва следното: духовникът внушава на духовното си чадо, че монашеството е по-висше от брака, и фактически го принуждава към замонашване. В подобна ситуация понякога се оказват възпитаниците на духовни училища, които са застанали пред избора или да встъпят в брак, или да станат монаси. Като не са в състояние да вземат собствено решение, те отиват за съвет при стареца и той им казва нещо такова: "Монашеството е твоят път, благославям те за постригване".
 
- Струва ми се, че такова положение е толкова уродливо и възмутително, че трябва да се взимат най-строги мерки да не се случва подобно нещо. Защото и монашеството, и бракът искат свобода и зрялост. Свободата, по определението на Хомяков, е онова състояние, когато човек е самия себе си, не жалко изображение на това, което той мисли за себе си или какъвто - както му се струва - би трябвало да бъде, а в пълния смисъл самия себе си. Затова ако човек не знае дали да приеме монашеството или да встъпи в брак, това означава, че той не е готов нито за едното, нито за другото, нито за едното, нито за другото не е узрял. Разбирам, че от практически съображения академията и семинарията искат възпитаниците им по-бързо да станат свещеници и затова ги тласкат към монашество или към брак. Помня един случай, когато духовник беше поставил на един млад възпитаник ултиматум: за една седмица да си намери жена и да се ожени, защото той иска да го ръкоположи. Това е ужас, това е престъпление. На човек трябва да му се даде време и възможност да съзрее.

- В определението на Синода се споменават случаи, когато духовникът принуждава към встъпване в брак с лице, препоръчано от самия пастир. Как се отнасяте към подобна практика? Доколко въобще е правомощен духовникът да се намесва в решаването на такива въпроси?

- Ще кажа следното: абсолютно неправомощен, той няма никакво право да определя в такава степен и в такава форма бъдещето на двама души. Въобще, да встъпиш в брак по принуда, както и да приемеш монашеството по послушание, е безумно и греховно; и грехът, разбира се, лежи на съвестта на онзи свещеник, който слага такова непоносимо бреме на приемащия монашеството или встъпващите в брак. Това е недопустимо. Духовникът трябва да подготвя двойката, да ги научи какво е брачната любов, брачното целомъдрие, брачната чистота, брачното душевно-телесно единство, и когато те са готови, да ги венчае. При това той не бива да избира жениха или невестата за друго лице.