Първото усещане при среща със стареца беше сякаш си застанал пред благородник, който те гледа приятелски. Все едно беше император, който току-що е свалил царските си дрехи и е седнал до теб. Виждаш едно удивително съчетание на величественост и смирение, на царско достойнство и детска простота, което със сигурност не се открива често на земята. Небесносините му очи бяха два прозореца, през които можеше да видиш как ще бъдат душите в рая. За мен в продължение на десетилетия, чак до смъртта му, той беше най-добрият изразител на православието. Дълбочината на мистичния му опит, но и широчината на духовната му личност рядко се откриват в такъв мащаб в църковната ни история. Повече от всичко обаче ценях неговото духовно бащинство и състраданието, което изливаше сърцето му и обхващаше всички, които се приближаха до него. Чувстваш се сигурен и уверен, че каквото и да разкриеш пред този човек, каквато и мерзост да извадиш от себе си, сърцето му ще продължи да бъде пълно с любов и нежност към теб. Близо до него разбираш защо в православието е толкова важен, но и толкова рядък дарът на духовното отчество.
Грехът е рана, а покаянието - лекарство
(Покаен канон на св. Андрей Критски)
Братя и сестри,
Прекрачихме прага на спасителната Четиридесятница и ето, чуваме гласа на светата майка Православна църква, която ни подбужда към покаяние в началото на Великия пост с четенето на Великия покаен канон на св. Андрей Критски.
Покайният канон представлява едно боговдъхновено поетично творение, което се състои от девет песни. Същността на канона се изразява в разговор между св. Андрей и Бога, от една страна, а от друга – между християнина и собствената му душа. В канона св. Андрей прави една изповед, която е молитва към Бога, за прошка на греховете: „откъде да започна да оплаквам деянията на моя окаян живот?” И този плач е поради съзнание за собствените грехове, от любов към Бога, плач, който води към спасение.
„Ние всички много грешим”, казва св. апостол Иаков, и „грехът ни лесно омотава” – пише св. апостол Павел. Ние грешим по всякакъв начин, съзнателно и несъзнателно.
Очерк върху богословското формиране на отец Софроний
Сергей Семьонович Сахаров се ражда в Москва на 22 септември 1896 г. в православно семейство. Израстването му в православна среда с наблягане на ежедневната молитва оставя дълготраен отпечатък върху него. Сергей така свиква с тази практика, че е можело дори в детска възраст да се моли почти час. Това несъмнено задълбочава неговата „мистична чувствителност” и не е случайно, че отец Софроний приписва първото си преживяване на нетварната светлина на своята почти детска възраст.
Студентски години: развитието му като художник в Москва (1910-1921)
Без да отслабва, тази мистична наситеност продължава да отличава живота му и през студенстките години. Духовният му характер по това време бива повлиян от два фактора – рисуването и източния мистицизъм. Като дете о. Софроний показва изключителен талант на художник и по тази причина в периода 1915-1917 г. той отива да учи в Художествената академия, а през 1920-1921 г. – в Московската художествена, скулптурна и архитектурна школа. Цялата тогавашна атмосфера на руското изкуство е белязана от задълбочено търсене на нови форми на художествен израз. В своите картини о. Софроний се опитва да открие вечната красота и тайна на всеки видим обект. За него изкуството е мощно средство за проникване отвъд настоящата реалност и времето към нови хоризонти на битието. Тези художествени преживявания носят привидно мистичен характер и той си припомня няколко случая на „изпадане извън времето” и съзерцаване „светлината на художественото вдъхновение”. По-късно това ще му позволи да очертае ясна разлика между естествената светлина на човешкия интелект и нетварната светлина.
Психология на поста
По своята идея и по своя дух постът освобождава човека от всичко измамно, от всичко излишно, което го превръща в самодоволно същество и прегражда пред него пътя към истинските ценности.
Чистото земно не се противопоставя на небесното, а хармонично се съчетава с него. Нечистотата за християнското съзнание се корени не в материалното естество като такова, а в нарушаването на равновесието между земното и небесното, между материалното и духовното – тя се корени във вътрешния живот на човека. Нечистотата винаги е отпадане от Божията воля, която създава хармонията в света. Тя е нарушаване на заповедите, непослушание към Бога, към Неговия замисъл за света и човека.
За чистия всичко е чисто (Тит 1:15), защото чистият, ще рече вкорененият в Божията воля и истина човек, винаги постъпва чисто, закономерно, богооткровено и за него действително всичко в духовния и материалния свят е чисто и безсъблазнително.
Старецът умееше да се смее