В интернет-страницата на Св. Синод на Българската православна църква е поместено важно уточнение за клириците и църковните певци във връзка с богослужебния ред на 1 януари, празник на Обрезанието Господне и на св. Василий Велики. В съобщението се казва:

В Църковния календар, където за 1 януари е указана страницата 167 от Типика, да се чете стр. 165. На същата тази страница е поместен редът, по който да се отслужи вечерното и утринното богослужение, когато денят 1 януари се случи в неделя и богослужението е възкресно-празнично.

За незапознатите с особеностите на богослужебния ред ще уточним, че тази година 1 януари се пада в неделя, която се води „Неделя преди Богоявление (или преди Просвещение)“, но всъщност в богослуженията няма нищо, което да е свързано с Богоявление, защото на 1 януари честваме друг Господски празник – на Обрезание Господне. Затова богослужението има три съставни: възкресна, на обрезанието и на св. Василий Велики. Освен това на с. 167 се дават случаи, когато тази неделя се падне на 2 или 3 януари, а на с. 165 се разглежда случаят, когато тя се пада на 1 януари, както е сега. Така че посочването на с. 167, вероятно останало от миналогодишния календар, е объркващо и беше редно да се посочи, че е погрешно. Защото всички са свикнали да си правят справки по църковния ни календар, издаван от Св. Синод.

Едно ценно заключение от познавачи на богослужебния ред (типика) за това, дали може да се служи литургия в петъка преди Рождество Христово! Според известни „типикари“ този ден не е „безлитургиен“ и е възможно да се извърши св. Евхаристия в него, макар че обичайното схващане е обратното.

Това се заключава от проучване на типика на Православната църква, направено от гръцкия архимандрит Максим (Матеу) и предложено на българските свещенослужители и църковни певци от проф. Йоанис Папахронис. Той е създател и диригент на смесения хор за източноцърковни песнопения „Йеромонах Неофит Рилски“ на Неврокопска митрополия. По негов почин и с неговите грижи чрез фейсбук-профила „Богослужебни теми и църковен ред“ вече редовно излизат типикарски указанив в помощ на църковните певци у нас (тук). Оттам е взета и статията, която следва.

ЗА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ИЗВЪРШВА СВЕТА ЛИТУРГИЯ В ПЕТЪКА ПРЕДИ РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

(Текстът е съставен въз основа на статия на архим. Максим (Матеу) в сп. ΣΥΜΒΟΛΗ, т. 11, с. 3 сл.)

Според типика, който е в сила днес, когато празникът Рождество Христово се случи в дните неделя или понеделник, последованието на великите (царски) часове от навечерието на празника се пренася и извършва в предходния петък (22 или 23 декември) след последованието на утринната за деня. А великата вечерна за празника се отслужва следобед в деня на навечерието на Рождество Христово (съответно в събота или в неделя следобед), без да се съчетава с литургията на св. Василий Велики. И дори се е наложила практиката в този петък да не се извършва св. Литургия.

„Дендритите, висящи на дървото на живота, процъфтяват в добродетели като добри плодове на Духа“

Монашеството се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя. С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – с всичките плюсове и минуси на новото състояние. Свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века със своя евангелски радикализъм сърцата на стотици хиляди римски граждани. Това изправя християнските общини пред непознато за тях предизвикателство – да бъдеш християнин вече носи и ползи за земното устройване на живота, виното на апостолската проповед за безрезервно следване на Христа се размесва с водата на присъщия за човека комформизъм. Това се оказва проблем за множество християни и най-вече за онези, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква. Така краят на гоненията срещу Църквата съвпада с бурния разцвет на монашеството във всички региони на Империята – както на Изток, така и в най-западните й части. В църковния живот се поражда един център, който трябва да напомня на вярващите, че Царството Божие не е от този свят, но всеки е призван да отгледа съкровено неговото семе в сърцето си – тайно и независимо от светските велможи.

Днес ми се иска да задам и на вас, и на самия себе си въпроса: какво търсим в Църквата? Първо, ние често търсим в нея успокоение, лекарство за неврастения, помощ в болестта, бедата, отговори на измъчващите ни въпроси, сили. Второ, понякога търсим в нея идеология, традиционната вяра на древната Рус, нашата родна религиозност, религиозно обосноваване на държавната идея. Трето, понякога търсим в Църквата православната култура: пеенето, иконописта, архитектурата. Четвърто: случва се да търсим в нея начин за удържане на себе си от злото, греха, порока, с една дума – юзда. А всъщност? Всъщност в Църквата е нужно и има смисъл да търсим единствено Иисус Христос! Защото ако Той влезе в живота ни, в него наистина всичко се променя! Господ учредява Църквата само с една цел: да бъде тя място за срещата ни с Него. И когато Той влиза в нашия живот, то и успокоението идва в него, и получаваме помощ в болестта и бедата, и ни идват сили.

Христос наистина ни укрепява. Отварям трета глава от книгата Деяния на светите апостоли – вероятно си спомняте как евангелистът описва изцеляването на хромия, който седейки пред входа на храма, проси милостиня. И Петър казва на този болен човек: „... сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи! И като го хвана за дясната ръка, изправи го; и веднага му заякнаха коленете и глезените...“ (Деян. 3:6-7). Заякват коленете и глезените на сакатия – Христос ни укрепява, когато Го срещаме в живота!

Ако един страничен човек разбере за съществуването на нашия болничен храм „Покров на Пресвета Богородица“, може би веднага ще си зададе множество въпроси.

Преди всичко, за какво въобще тук съществува храм? И защо, ако това е храм, неговият живот е свързан с търсене на пари за лекарства, с най-разнообразна работа сред децата, с помощта, която им оказват нашите енориаши в решаването на най-различни проблеми? Защо тук има компютърен клас? Защо тук има рисувателно студио, където децата създават картини и правят анимационни филми? Защо тук има млади хора, които пеят с децата под звуците на китара? И изобщо, какво е това: храм или благотворително дружество? Храм или детски образователен център? И така нататък.

Отговорите на тези въпроси са пределно лесни. В живота ни всичко става осмислено, когато Бог влезе в него. По-точно, когато започнем да разбираме, че Бог е влязъл в нашия живот. В болницата, където имаме работа с много тежко болни малки човеци, да забравяме, че в живота ни, толкова труден, присъства Бог – е наистина страшно.

Защото тогава всичко започва да се руши! Тогава откриваме, че са болни не само децата, но и техните родители; откриваме, че всъщност и лекарите са болни; че всички ние живеем със своите диагнози! И прочее, и прочее, и прочее. Тогава усещаме жестока умора. Тогава се разкрива пълното ни безсилие...