1. История и съдържание на термина
Терминът „зилот” (гр. ζηλωτής – ревнител) е познат още от Стария Завет (напр. Изх. 20:5; 1 Ездр. 8:72; 2 Мак. 4:2). В Новия Завет също се среща няколко пъти (Лука 6:15; Деян. 21:20; 1 Кор. 14:12; Гал. 1:14; Тит 2:14). В различните исторически периоди той се използва за обозначаване на различни религиозно-политически движения (партии).
В древноеврейската история е познато движението на зилотите (наричани още сикарии), което се заражда през 1 век и се обявява срещу езическата култура и против самата юдейска върхушка. Те участват активно в Първата Юдейска война, антиримско въстание от 66-70 г. По социален състав принадлежат към низши и маргинализирани обществени слоеве. С падането на Йерусалим (70 г.) и Масада (73 г.) зилотите повече или по-малко изчезват от изворите, за да се появят отново сред месианските следовници на Бар Кохба по време на Втората Юдейска война (132-135 г.).[1]
Във византийския гръцки терминът се среща с религиозното си значение, като още в Новия Завет (Рим. 10:2 – „ревност имат, ала не по разум”) възприема и своята отрицателна окраска, валидна и днес. В историята на Византия още от 9 век е позната т. нар. партия на зилотите. Те са поборници за независима от държавната власт Църква, подценяват образованието, фанатично са привързани към църковните традиции. Като имат на своя страна по-голямата част от монашеството, оказват чувствително влияние над народа. По отношение на Запада са противници на унията. Изказано е мнение (А. Василиев), че в 14 век тази религиозна партия е реорганизирана и започва да се меси и в политическия живот, показвайки реформаторски уклони и ползвайки се с народната подкрепа, поради тогавашните обществени безредици.[2]