Като християнска аскетическа практика старчеството се появява в древността, но във всяка историческа епоха придобива особени, само нему свойствени черти. По-горе вече видяхме, че вътре в рамките на руската аскетическа традиция през ХІХ век имат място някои изключителни за източно-християнското старчество черти (по-конкретно появата на наставника-мирянин и на белия свещеник). С какво обаче може да бъде обяснена тази особеност на руското старчество през посочения период? За първи път с цялата си отчетливост този проблем е поставен от Василий Екземплярски. Той пише, че руското старчество не прилича на източното, че то е навлязло твърде много в света, че твърде много е свързано с него:
Кога старчеството се е появило в Русия?
Продължение: Старчеството в църковната традиция. 6. В историографията се е утвърдило мнението, че в Русия старческото ръководство идва сравнително късно – не по-рано от ХV, а може би и през ХVІІІ век.[1] Игор Смолич, например, предлага историята на руското старчество да бъде водена от преподобния Нил Сорски († 1508 г.). Толкова късното начало е обусловено от отсъствието в Русия в предходния период на преки свидетелства за старчество. В своя труд историкът пряко заявява това:
„За съжаление, иначе богатият материал по история на манастирите в Древна Русия, съдържа твърде малко от онова, което ни е необходимо, за да разберем какви са основните форми на старчеството и пътищата на аскетическото възпитание. Разказите за светците и манастирските устави не ни позволяват за хвърлим светлина върху този въпрос. Дори в житието на преп. Сергий Радонежки († 1392 г.), който е най-значимата личност на своето време, не се посочва пряко имало ли е в неговия манастир старчество като вече формирало се явление”.[2]
Старецът и ученикът
Продължение: Старчеството в църковната традиция. 5.
Почти всички от древните паметници на аскетическата писменост, посветени на практиката на старчеството, отделят голямо внимание на действията и настроенията на ученика. Дори цитираното вече наставление на Ориген е обърнато, преди всичко, към потенциалния последовател на духовния ръководител, като описва именно неговите действия. Тези действия преминават през два основни етапа. И тук всички отци-аскети, които по един или друг начин са се докосвали до темата за духовното ръководство, са единодушни. Същността на първия етап се заключава в търсенето на стареца, понякога продължаващо дълго и трудно, при пълно съзнание за отговорността на извършвания избор. След като пък изборът е направен, започва вторият етап. Този етап се заключава в пълно послушание спрямо избрания наставник, послушание „дори до смърт”.[1] При това, на първия етап за ученика е важно да намери такъв старец, който да е опитен в лекуването на неговите (на ученика) страсти. Може да се каже, че от ученика се очаква да улови и със своя избор да изяви родството на своето вътрешно устроение с това на стареца. Това показва и цитираният по-горе преп. Йоан Лествичник:
Кой може да бъде старец?
Продължение: Старчеството в църковната традиция. 4. Като се изхожда от схващането за духовното ръководство като за един естествен и закономерен компонент от християнския аскетизъм, може ясно да се разбере кой – във всяка конкретна историческа обстановка – може да бъде наричан старец. В ранната апологетична литература върху старчеството, която се опира на конкретни примери на старци, които като правило са представители на черното духовенство, този въпрос не е поставен. Всички оптински наставници са били както свещеници, така и духовници на братството (или поне на части от него) и на поклонниците. Такова положение е заемал и изтъкнатият вдъхновител на руското старчество от това време, преподобният Паисий Величковски. Някои от изследователите прокарват дори идеята за тясна връзка между старческото ръководство и сакраменталното духовенство.
Духовното ръководство като елемент от християнския аскетизъм
Продължение: Старчеството в църковната традиция. 3.
В своята епохална статия-доклад „Старчеството” (от 1917 г.) Киевският богослов Василий Екземплярски, като анализира свидетелства на древните паметници относно православната аскетика, и преди всичко патеричните повествования за старците на Египет, улавя една важна подробност от облика на стареца, която други автори не са отбелязвали – старецът далеч не на всяка цена е чудотворец или прозорливец; нещо повече: за да изпълнява своя дълг към послушниците той дори не е длъжен да бъде човек, който е достигнал до безстрастието. Много по-важно е той да е опитен в борбата с онези страсти, от които е бивал пленен неговият послушник.
И рече старецът...
Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.
Св. Тихон от Воронеж
