Продължение на беседата "Не можем да живеем без Бога"

Не бива никога да се отчайваме. Разбойникът, разпнат до Христос, използвал своя кръст, инструмента за неговото наказание, и се спасил. Следователно, човек никога не трябва да се отчайва, защото отчаянието е най-големият грях. Защото, ако човек се отчая, така сякаш хули Бога, казвайки Му: Не можеш да ме спасиш! Такъв, какъвто съм сега, не можеш да ме спасиш! А така хулим Бога. Все едно да кажеш на своите родители: Може да сте ми майка и баща, но не ме обичате, никога не ме обикнахте! Така хулиш родителя си. Защото няма родител, който да не обича детето си,  макар  и по начина, по който всеки го разбира. Затова всеки се наранява, ако детето му каже така. Колко повече, ако кажеш на Бога: Знаеш ли, Боже, не можеш да ме спасиш! За мен няма спасение! Сякаш отхвърляш Христовата кръв, която Той пролял на Кръста, отменяш Неговата жертва. Нима съществува грях, страст или нещо друго, което  Христовата кръв да не може да измие? И Христовият Кръст не може да те спаси?  Нима Христос  напразно се разпна за теб? Затова човек никога не трябва да се съмнява в силата на Христовата жертва. Затова в Църквата никога не можем да кажем на никой човек, каквото и да е направил, какъвто и да е той: Не знам какво да правя с теб, чедо... Такъв, какъвто си станал, няма спасение за теб. Никой не може да те спаси! Това е недопустимо в Църквата. За всеки, какъвто и да е той, съществува възможност за спасение, колкото и да е грешен, колкото и злини да е извършил, и това е лесно, ако с покаяние се обърне към Бога. Една дума казал разбойникът и се спасил, но я казал от сърце. Сърцето му се пречупило и в съкрушението си той казал на Христос: Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в Царството си. И чу отговора: "Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мен в рая".

Из писмата на св. архиепископ Лука Войно-Ясенецки до свещениците от Симферополска и Кримска епархия (6 юни 1952 г.)

Бъдете твърди в ревността си за Божията правда, за каноните и постановленията на Църквата.

До моето знание достигна, че възприемници (кръстници) при кръщаването на младенци често пъти стават хора, които не знаят никакви молитви и дори не умеят да се прекръстят, жени, имащи некръстени деца, и хора, незнаещи дори дали са били кръстени.

Кръщаването на младенци в Православната църква се извършва по вярата на техните родители и възприемници, чието задължение е да обучават децата на Божия Закон, молитви и благочестие. Това, разбира се, не могат да направят възприемници, които сами не знаят и най-простите молитви, не умеят да се кръстят и по време на тайнството кръщение се смеят на произнасяните от свещеника молитви-заклинания над сатаната.

Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа... както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов,  както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля (Еф. 1:3-5).

Св. апостол Павел казва нещо много важно, за което трябва да внимаваме. Той употребява глагола „предопредели“ (προορρίσας). Смятам, че този глагол в Новия Завет, и най-вече в посланията на св. ап. Павел, трябва да се тълкува буквално от προ-ορώ  – пред-виждам. Ще рече, не че Бог предопределя в онзи смисъл, в който днес ние казваме този е предопределен за еди-какво си, сякаш Бог ни е поставил да правим нещо и щем-не-щем ние го изпълняваме, тъй като сме предопределени за това.

Не. Бог е видял отпреди и е познал отпреди всеки човек, който свободно и непринудено е щял да приеме да стане Божи син по благодат и да бъде свят и непорочен пред Него с любов. Всичко, което Бог е направил за нас, го е направил от любов. Нашето сътворение, съществуване, живот, Въплъщението на Бога Слово, всичко Той е направил, движен от безкрайна любов. Не по принуда, Бог не се подчинил на някаква потребност на Своята природа или на нуждата на любовта, а доброволно, по Своя воля е създал човека. Бог е поискал и е създал човека, Той е поискал и е станал Човек, Той е поискал и се е разпнал и т. н. Когато е създал човека, Той му е дал възможност реално да стане Божи син, но чрез Иисус Христос. Да стане реално Божие чедо чрез Христос, участвайки в Неговия живот. Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние ставаме едно с Христос, съединяваме се с Него, Христос пребъдва в нас и ние в Него. Така ставаме истински Божии чеда – след като сме братя на Иисус Христос, след като в нас тече Неговата кръв и живот.

Превърни своето отчаяние и неверие в молитва. Кажи: "Боже мой, не вярвам. Господи, губя Те!" Архимандрит Йоил Янакопулос казваше: "Христе мой, дръж ме, губиш ме! Загуби ме!" Той превръщал чувството си на отчаяние в молитва, не се молил само в добрите моменти на душевно умиление, а превръщал в молитва и трудните моменти, когато чувствал, че е нищо, една дрипа.

Св. Порфирий казвал: "За да се покае душата, трябва да се събуди. В това събуждане става чудото на покаянието и тук е мястото на произволението на човека. Човекът съучаства в събуждането. Събуждането обаче не е дело само на човека, понеже не е достатъчно само моето желание, което е немощно". Трябва да разберем това - нашето желание е безсилно, недостатъчно, имаме дълбок недостиг в себе си, недостиг във всичко, което правим.

Кога започват неврозите? Неврозата е един дълбок душевен сблъсък. Какво се сблъсква в нас? В неизразимата дълбочина, в несъзнателната, тъмна част на нашето аз се сблъсква това, което сме, с това, което бихме искали да сме. Това, което сме, с това, което са ни казали, че трябва да бъдем. Там, в този сблъсък се раждат неврозите.

Много полезно е за нас, християните, да се събираме и да говорим за своята надежда, за живота, който Христос спечели с Кръста и Възкресението Си. За нас, християните, има само една школа и само един учител – Христос, Който ни призовава да се приближим до Него с думите: „Поучете се от Мен понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите мир в душите си“. Евангелската школа на Христос е училище на смирението. Тъй като ние отпаднахме от Лицето Господне поради възгордяване, съществува само един начин да се върнем към Него – смирението. През целия си земен живот ние полагаме усилия да уловим онези смирени послания, които ще ни позволят да придобием смирени сърца и смирен дух, така че да бъдем приети при Неговото пришествие. В своята същност смирението трябва да бъде основна и естествена характеристика на човека. Защото човек не притежава нищо, което да не е получил от Бога. Цялото си съществуване е взел назаем от Бога. И само когато благодари на Бога за това, което вече е получил, той оправдава своето съществуване. Затова благодарението, Евхаристията към Бога, става начин на живот.