Мобилно меню

4.9466666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (75 Votes)

060„Постът изкуствено създава напрежение, при което човек или ще се срине, или обратното – ще се устреми нагоре с всичка сила“, казва протойерей Павел Великанов. Трудно ни е дори временно да се откажем от всичко, което преди ни е помагало да се откъснем от проблемите – месни ястия, сериали, социални мрежи и ходене на гости. Нас обаче ни чака среща със самите себе си, а също и възможност да допуснем в живота си Бог.

Докато трае постът, се стремим да станем по-добри, а като свърши - живеем като преди. Може би това е лицемерие?

При светите отци има един чудесен образ: ако сложиш две чаши с вода и всеки ден изливаш и пълниш отново едната, а другата не я пипаш, след месец разликата между двете ще бъде много голяма. Същото се случва с всичко, свързано с ритъма на църковния живот.

Изглежда сякаш след постите е минало времето на някакво много силно напрежение и човек се връща към предишния си ритъм на живот, навици, занимания, които може би не винаги са правилни и близки до идеала. Но все пак нещо остава. Както пише светителят Йоан Златоуст в известното си „Пасхално слово“, Бог и „намерението целува с любов“. Често в живота ни духовното израстване не се случва по линейна схема, по-скоро се движи по спирала. Въртим се в един и същи радиус и от наша гледна точка не се случва нищо съществено, но като наблюдаваме себе си от година на година, забелязваме значими промени.

4.937984496124 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (129 Votes)

КръстПрез третата неделя на Великия пост нашата Църква издига пред нас Христовия кръст, тъй че, ако сме се изморили от поста дотук, с неговото явяване да се окуражим за следващите три седмици. Това е все едно някой да върви по планинска пътека, без дървета наоколо, а силното слънце да го изгаря и заслепява. И изтощеният човек внезапно, на средата на пътя, вижда дърво. Изпълнен с радост сяда под него да си отдъхне, и когато си почине достатъчо, с обновени сили тръгва отново по пътя, който му остава да извърви. Тази роля има честнѝят Кръст в този ден. Отморява хората и ги обновява. Дори самата му поява окуражава уморения и изпълва с надежда отчаяния. Защото, особено през св. Четиридесетница, изкушенията нарастват и отчаянието се усилва, затова имаме нужда от котва, някъде да се облегнем и утешим.

Как обаче ни утешава честнѝят Кръст? Някой би казал, че е по-скоро обратното: че Кръстът означава само скръб и нищо друго. Как тогава да разбираме утехата на Кръста?

Днешното евангелско четиво ни показва начина. Сложи Кръста на рамото си и върви по пътя си. „Вземи кръста си и Ме последвай“. И къде е утехата в тези думи? В обяснението, което Христос дава по-надолу. Който погуби душата си заради Мен и Евангелието, той ще я намери обновена; докато който се остави на прищевките на сърцето си, ще я погуби завинаги.

4.9677419354839 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (155 Votes)

maxrПреди да вкусят рая, преди да вкусят светлината, светците познали опитно какво означава тъмнина, мрак, отсъствие на Бога. Тяхната душа изпитвала такова затруднение, болка, агония и нужда, че молитвата им била една и всесърдечна: Боже, просветли моя мрак! Боже, смили се над мене, грешния! Така казвал св. Серафим Саровски: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Така се молили всички светци от дълбочината на сърцето си.

Човек ще се запита: ами ние, които със сигурност сме много по-зле от светците, защо не чувстваме този мрак на нашето битие, и тази агония да подтикне и нас да извикаме към Бога от дъното на душата си: Господи Иисусе Христе, просветли моя мрак!?

Защо не ни притеснява мракът, в който живеем? И не само не ни интересува, дори не го усещаме, а ако го усетим, не искаме да се отделим от него и дори се радваме, че живеем така – далеч от Бога, задоволявайки се с една формална връзка с Него, с едно сухо, интелектуално познание и вяра.

Истината е, че не искаме да се забъркваме много-много с Бога, защото Бог е опасно нещо. Ако Му дадем много права, Той може да поиска да бъдем Негови, а това не е толкова приятно за нас. Съгласни сме да вярваме в Него, но не и да иска да бъдем Негови, не и да иска изключителни права върху нас. Предпочитаме да Го държим на известно разстояние, с мярка да се отнася към нас, без да ни се бърка в живота. Той да си знае мястото, в Неговия ъгъл и да приема от нас това, което Му даваме като наш дълг и да е доволен. В крайна сметка, както често казваме, не е нужно да отидем в центъра на Рая. И едно ъгълче ни стига. Така казваме – и едно ъгълче е добре. Откъде да знаем, че в Рая няма ъгли…

4.9875 1 1 1 1 1 Rating 4.99 (80 Votes)

225849.pСвещеното Писание ни посочва една от основните добродетели и тя се нарича благоразумно мълчание. И ако тя по начало е полезна за всички, за монашестващите е особено ценна. Затова светите отци са казали: всяка добродетел трябва да започва от езика; ако някой не сдържа езика си, у него не търси добродетел, защото душата му е опустошена, изпарил се е целият дух на благочестието. По-добре отвисоко да паднеш, отколкото от езика си…

Неслучайно св. Църква ни кара всекидневно през цялата година да си повтаряме, а през Великия пост дори се пее посред храма: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми“ (Пс. 140:3). Защо? Защото, първо, ние с нищо не грешим така често и толкова много, както с езика си; второ, защото голямата умереност и внимание с приказките е не само висока християнска добродетел, но е и най-доброто средство за мъдър и щастлив мирен живот както в обществото, така най-вече в манастирската общност.

„Който не греши с дума, казва св. апостол Яков, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло“ (3:2). „Езикът е огън“ (6 ст.), казва същият свети апостол, мигновено се разпалва и преди да успееш да се опомниш, изгаря някого – кого с укор, кого с клевета или с осъждане и оскърбление. „Езикът е неудържимо зло… С него благославяме Бог Отец и с него кълнем човека… Из същите уста излиза и благословия, и клетва“ (ст. 8-10). Но словото Божие гърми над такива хора: „за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден“ (Мат. 12:36).

4.9789473684211 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (95 Votes)

sisoes1Смъртта е краят на всичко! Никой човек не трябва да забравя за нея. Помненето на смъртта не означава непрекъснато да си представяш гроб, паметник, погребална обстановка и тем подобни, а само да си уверен, че не сега, но утре вече няма да сме тук и ще се преселим във вечността, която по думите на свети Йоан Златоуст е по-страшна от самия ад!

Няма по-успешен начин да подтикваш себе си към добродетел от помненето на смъртта, което откъсва духа от временното, видимото творение и го привързва към Бога. Още от сутринта трябва да се настройваме да мислим за вечността, защото каквото е сутрешното ни настроение, такова ще си остане и през целия ден. За важността и ползата от помненето на смъртта (сутрешното, а не вечерното преди заспиване) свети Антоний Велики на умиране оставил нещо като завет на заобиколилите леглото му монаси, като им казал: „деца, не забравяйте за излизането от този свят във вечния!…“.

Говорел така, защото смятал, че няма по-силна добродетел от помненето на смъртта, което ни подпомага за благоугодни на Бога дела и за спасението на „душата, която е нещо безсмъртно“ (изразът е от известната беседа на св. Василий Велики на тема „Внимавай върху себе си!“, където той казва: „внимавай върху душата си, която е безсмъртно нещо!“ – ἐπιμελοῦ τῆς ψυχῆς, πράγματος ἀθανάτου – PG 31, 204; ИЖД). А свети Димитрий, Ростовски митрополит, е казал: „Който не помни мъката, него мъката няма да го подмине!“.

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики