Празнуването на празника на Христовото възнасяне е засвидетелствано от дълбока древност. Апостолските постановления предписват да се празнува на 40-я ден след Пасха. Особено ценни са свидетелствата на св. Йоан Златоуст и бл. Августин. Св. Йоан Златоуст нарича този празник важен и велик и го сравнява с празниците, които, подобно на Пасха и Петдесетница, са установени от апостолите. Бл. Августин, говорейки за повсеместното честване на празника, също му приписва апостолско установление по предание. Богослужебните химни (канони) за празника, които се използват и до днес, са съставени от св. Йоан Дамаскин през 8 в. и от преп. Йосиф Песнописец – в 9 в. Кондакът и икосът за празника са написани от св. Роман Сладкопевец през 5 в.

Празникът Възнесение спада към т. нар. подвижни Господски празници и продължава 10 дена – един предпразничен ден, съвпадащ с отданието на Пасха и 8 следпразнични дни. Отданието на празника е в петъка на седмата седмица след Великден.

Позната ли ви е тази сцена: вие сте в православен храм на неделна служба, свещеникът чете бързо и припряно неразбираем текст, четецът „изстрелва“ един псалом от Шестопсалмието и бързо припява тропарите, част от богомолците с мъка се опитват да уловят със слуха си някоя и друга позната фраза, а други... други разговарят помежду си?

От край време българският богомолец знае, че в Църквата се служи на неразбираем език – църковнославянски. Поради тази причина Църковно-народният събор, състоял се в София през 1997 г. под председателството на Българския патриарх Максим, официално поощри в българските храмове да се чете и пее на съвременен български език. По това време вече някои богослужебни книги бяха отпечатани на новобългарски (Часослов, Служебник), а отделни свещеници и църковни деятели се бяха наели да адаптират на новобългарски Златоустовата литургия (г-н Методий Григоров от Сливен, свещ. Александър Лашков от столичния храм „Света Троица“). Разбира се, всичко това е съвсем недостатъчно. Основните богослужебни книги – Миней, Триод и Пентикостар – все още са terra incognita за православния народ. Хората приеха добре новобългарския в храма, започнаха да се чувстват наистина участници в богослужението, а досега са били само зрители. Все още обаче липсва ясна издателска програма и перспектива да се насладим в скоро време на красотата на цялото църковно-певческо богатство, скрито зад църковнославянските букви в прашните книги на клироса, издадени преди повече от сто години. За съжаление, днес все още има сред нас православни, които не гледат с добро око на подобни „обновленски“ инициативи. Тук ще се опитам да посоча последователно техните аргументи, които ще анализирам трезво, интересувайки се единствено от тяхната богословска стойност. След това ще обърна внимание на моите собствени контрааргументи, извлечени от опита, който натрупах в различните дискусии по този проблем. Основната теза, която защитавам тук, има съвсем конкретна практическа насоченост: приоритет в издателската политика на БПЦ (доколкото има такава) трябва да бъде издаването на богослужебните книги на съвременен български език.