Размисли на известния сръбски старец и духовник 

Всичко започва с мисълта -  и доброто, и злото. Нашите мисли се материализират. И днес ние виждаме, че всичко, което е създадено, всичко, което съществува на земното кълбо и във цялата вселена, е материализирана във времето и пространството Божия мисъл, а ние сме създадени по Божий образ. Това е голяма награда за човешкия род, но ние не оценяваме това и не разбираме, че нашите мисли влияят на другите. Можем да сме носители на голямо добро или голямо зло, всичко зависи от нашите желания и от нашите мисли.

Ако нашите мисли са мирни, тихи, добри и великодушни, то това влияе не само на нашето собствено състояние, но ние ставаме източник на този покой за всички около нас: и в семейството, и в страната, и навсякъде. Значи, че ние – работниците на Божията нива, създаваме небесната хармония, Божествената хармония, и тишината и покоят се разпространяват навсякъде.

Нашата отправна точка е неправилна. Вместо винаги да започваме със себе си, ние искаме да поправяме другите, а себе си оставяме за после. Нека всеки да започне със себе си – така ще се възстанови мирът навсякъде. Св. Йоан Златоуст казва: “Ако човек не си навреди сам, никой не може да му навреди”.

Всички ние - свещеници, катехизатори, миряни - сме призвани да проповядваме Христос, Христовото  слово. Бог обаче така е устроил нещата, че в Църквата проповядваме не с това, което говорим, а това, което сме. Най-голямата ни проповед не са думите, които ще кажем, а това, което живеем. Беседата може да създаде подбуди, но не може да ни даде живот. Животът се предава само чрез живот. Живеейки, научаваме живота. Трябва да научим изкуството на духовния живот. Затова  в  духовния живот имаме старец, т.е. учител, което предполага, че той има опит в духовния живот, който ще ни предаде, ще ни научи на изкуството, което сам е усвоил. Именно по тази причина всеки в Църквата проповядва Христос.

Проповядваме Христос с начина си на живот. Следователно всички Го проповядваме. Не само свещеникът, не само катехизаторът, а всеки човек. Особено когато хората знаят, че ходим на църква, изповядваме се, тогава те са по-строги към нас, очакват нещо повече, защото си казват: "той е църковен човек, ходи на църква". Гледат живота ни под лупа, наблюдават какво правим, как се държим, дали прощаваме, дали сме сурови, дали се разкайваме, какво е нашето сърце, нашите дела. Припомнете си случката от Патерика, от опита на Църквата, където старецът казва на послушника:

- Сутринта ще станем и ще отидем да проповядваме в Александрия.

И „зилотът” се зарадвал, начинаещият в духовния живот, послушникът, който вярвал, че проповедта означава да говорим много и вдъхновени думи, да развием една идеология, където само се говори за Христос, и след като я развием, с удовлетворение да си кажем: "Ето, казах го! Проповядвах Христос" . Неопитният послушник се зарадвал твърде много и отвърнал на стареца:

- Трябва да отидем, какво добро правим в пустинята, трябва да отидем в света, да спасим хората!

Запомнете този пример, защото това е един от нашите проблеми – има го и при клириците, и при катехизаторите - че искаме да спасим другите. Внимавайте, защото това е най-опасната заблуда, да отиваш при другия, за да го спасиш. Никой няма да се спаси, особено когато усеща, че ти отиваш при него именно с тази цел - да го спасиш, дори само напук. Защото това твое „спасение” го задушава, изморява го. За да може другият да намери покой, трябва да му направиш място, а с желанието си да го "спасиш" ти често пъти го задушаваш.

Откъс от поредицата "Постни писма" на архим. Сава (Мажуко), писмо 17.

Нашият главен клиросен бас при всеки пост си спомняше за един любим свой виц:

Затвор. Прозорчето към килията се отваря. Пазачът подбутва навътре обяда, а затворникът казва обидено:

– А къде ми е месото? Нали ми се полага!?

– Ако се полага – яж.

– Ама тук не е сложено.

– Като не е сложено – не яж.

Не прекъсвахме хориста, макар да бяхме слушали тази история вече двайсет пъти или двайсети пост. Тя винаги звучеше смешно, актуално, злободневно. Защото до него стояха с тъжни лица „мъчениците на поста”, жертвите на Типика. По-точно, не на Типика, а на недоразумението и страха от Типика. Много е трудно да се изцели този страх. Когато човек страда дълго по непонятна за него причина, идва един момент, когато той вече не може да не страда, за него това е естествено състояние, тясно сраснало се с неговата религия. Просто страданието му харесва. А у вас, които се опитвате нещо да му обясните, да облекчите живота му, се натрупва умора и недоумение: а трябва ли да се борим за този човек? Да, трябва.

Сигурно преподобният Теодор Студит е изпитвал подобна умора, докато е обяснявал на една игуменка принципите на поста. Настоятелката се обърнала към стареца с писмо, в което молела за разяснения относно постния устав. Но преподобният отказал да й даде указания, като й напомнил две важни неща: че игуменката трябва да се придържа към устава на своя манастир и че тя, пак като игуменка, има правото да въвежда и да отменя правила в нейната обител.

Стихири самогласни на „Всякое дихание“ на Месопустна неделя:

Гл. 6

Мисля си за онзи ден и час, когато ще трябва всички, голи и като осъдени да застанем пред неумолимия Съдия; тогава ще затръби голямата тръба и ще се разклатят основите на земята, и мъртвите ще възкръснат от гробовете, и всички ще бъдат като от една възраст, и скритите неща на всички ще се представят пред Тебе като явни; и онези, които никога не са се покаяли, ще заридаят и ще плачат, и ще отидат във външния огън, а сонмът на праведните с радост и веселие ще влезе в небесния чертог.

Из духовните поучения на стареца Тадей Витовнички (1914-2003)

Когато като послушник дойдох в манастира Милково, ми дадоха броеница и ме научиха да се моля. И както ме научиха, така и правех. Отдадох се напълно на Иисусовата молитва. Мислех си, че са ми останали само пет години живот, да не ги прахосам безцелно, но да намеря своя път към Бога. И за кратко време, изглежда заради моята пълна преданост на волята Божия и искрен стремеж по Бога, ме осени Божествената благодат, която създаде в сърцето ми неописуема радост и мир. Слушам сърцето си и от вътре чувам: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“.

Опитах се да си спомня някои неща и случки от миналото и не мога, всички мисли са в някакъв неописуем свят и цялото мое същество е обхваното от някаква неописуема радост и устрем към Бога. Това е състоянието на ангелите и светците, състояние на пълна благодат. Само тези, които са получили дара на благодатта могат да разберат състоянието на ангелите и светците в Светия Дух. Мислех си, че всички монаси, свещеници и епископи притежават благодат свише даром. А какво се получава... Вече толкова години живея сред монаси и свещеници, но досега съм срещал само един монах, върху който почиваше тази  божествена благодат. Само един монах!