Всички сме чували как по време на св. Литургия дяконът отправя следното  прошение:

Християнски, безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд, от Господа да просим.

Темата за смъртта е малко жестока, но в тази беседа ще се опитаме да я подсладим. Факт е, че всички прошения на Църквата към Бога са за реални нужди на нашето битие. Те не са измислени, фалшиви, условни, а съвсем реални. Колкото и да чукаме на дърво, когато слушаме за край на живота - нали така казват някои: чукни на дърво да не умрем! - смъртта е неизбежна реалност за всеки от нас. И вместо да се страхуваме от нея, по-добре да я победим, да победим този страх. Докато човек се страхува, страхът го преследва. Ако се страхуваш от нещо, то те преследва. Ако го победиш, тогава не те преследва. И със сигурност, ние като чеда на Църквата, не трябва да потискаме тези неща в нашето подсъзнание. Не казвам, че трябва да мислиш ден и нощ за смъртта. От друга страна е добре човек да има реална представа за тези  неща. 

През първите четири дни от «духовната пролет» във всички православни храмове се чете Великият покаен канон на Андрей Критски – знаменитите коленопреклонни молитви, които връщат назад в миналото, в дългата история на човешкия род още от Адам.

Днес ще прочетем един откъс от книгата на протопрезвитер Александър Шмеман. Проповедникът ще ни разкаже за общото настроение на великопостните богослужения. Тъмните одежди на свещениците, еднообразното пеене, „дългите” служби – всичко това, ако сам не отидеш в храма по време на Великите пости, изглежда така унило и скучно. Но ето че преодоляваме леността си и все пак отиваме в храма. И след известно време започваме да разбираме, че великопостните богослужения са сред най-прекрасните в Църквата. Какво се случва с вярващите вътре в храма, с какво се отличава молитвеният строй на „пролетта на покаянието” и колко често трябва да ходим на църква – за това ще разкаже отец Александър Шмеман.

"Когато жените обичат, те ни прощават всичко, дори и недостатъците. Когато не ни обичат, те не прощават нищо, дори достойнствата ни." Оноре дьо Балзак

Трябва да простя. Искам да простя. Старая се да простя. И чувствам, че не мога. Уговарям себе си, осъзнавам цялата важност на прошката, знам думите на Христос за опрощението „до седемдесет пъти по седем” (Мт. 18:22) и което е още по-страшно, за това, че „И кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви. Ако ли вие не прощавате, и Небесният ви Отец няма да прости вам прегрешенията ви” (Мк. 11:25-26), и изстисквам от себе си прошката, но чудото не се случва.

Но на Прошка задължително ще трябва да простя. С усмивка казвам: „Бог прощава и аз ще простя”, и вече почти сам си вярвам, но дълбоко в себе си знам, че тъкмо на този човек, тъкмо тази постъпка не мога да простя. На други хора може и да мога, ама на този негодник – никога, толкова голямо зло ми е причинил, толкова дълбоко ме е наранил и толкова ме боли досега – не, не мога! Може би вече не му желая злото и не го проклинам (което е някакъв напредък), но не мога да му простя.

Понякога дори най-искрено си мисля, че такива неща не могат да се прощават и че е справедливо – и мнозина ме подкрепят, тъй като в живота има въпиещо зло, обективно това е така.

А пък понякога искрено искам да простя и дори се моля за това, моля да ми се даде дарът на прошката – и чудото пак не се случва. Защо?

Днес, когато Църквата по един специален начин ни призовава към опрощение, към примирение, към освобождение, преди да навлезем във Великия пост, ми се ще да кажа няколко думи за митовете, свързани с прошката, а също да споделя някои размисли.

(Из беседи върху св. Литургия):

Свещеникът чете молитвата на приношението след поставяне на Даровете на св. престол: "Господи, Боже вседържителю, Ти, Който единствен си свят и приемаш хвалебна жертва от тези, които Те призовават от цялото си сърце, приеми молението на нас грешните и го принеси пред Твоя свят жертвеник и ни удостой да Ти принасяме дарове и жертви духовни, за нашите грехове, и за незнанието на людете, и ни удостой да намерим благодат пред Тебе, за да Ти бъде благоприятна нашата жертва, и да се всели благия Дух на Твоята благодат в нас, в тези предложени дарове и във всички Твои люде".

Възглас: Чрез щедростите на Твоя Единороден Син, с Когото си благословен, заедно с всесветия, и благия, и животворящия Твой Дух, сега и винаги, и във вечни векове.

Тези думи разкриват благородството на Бога, т.е. да знаем, че се обръщаме с молитва към Бога именно поради милостта на Христос, нашия Господ. Тези думи ни припомнят едно слово на Христос, което се отнася към всички нас: И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. (Лука 6:36). Бъдете милосърдни, както нашият небесен Баща е милосърден. Ние  приехме от Бога тази заповед, увещание, напътствие да се уподобим на Бога нашия Баща, бидейки и ние милосърдни. Виждате, че Христос не ни каза да се уподобим на Бога в нещо друго - да станем, например, строги, защото нашият небесен Отец е строг, нито е казал да станем справедливи, защото нашият небесен Отец е справедлив.

За избора на житейски път на архиепископ Серафим (Соболев)

Различни са пътищата за спасение на хората; различни са и пътищата, по които някои стигат до избора на монашеството. Като студент имах двама приятели, и двамата от долния курс: Виктор Р. и Колечка С. След това всички се замонашихме, но всеки по различен начин подходи към това решение за високо духовно, но и опасно житие. Виктор – така го наричаха всички, с пълното му име, заради сериозността на неговите възгледи и поведение: не помня някога да се е смял открито, най-много да пусне някоя по детски мила усмивка. Нисичък, с едни замислени тъмни очи, с високо и широко чело, с бавни движения; но в душата му кипеше силен живот – не можеше да бъде наречен «топлохладен». Вътрешните му преживявания обаче бяха съкровени; към решенията той пристъпваше задълбочено, «принципно» (Виктор беше изключително способен ‒ най-задълбочен от трима ни), рационално. И когато постигаше нещо в ума си, предприемаше и съответните действия ‒ тихо, без много шум, но твърдо. И тогава не му трябваха никакви откровения, видения и дори прозорливи старци – и без това му беше ясно какво да прави.

По този път той стигна не само до убеждението за превъзходството на безбрачието и иночеството, но и до практическия извод за себе си, че трябва да приеме монашеството.

‒ Аз, ‒ ми каза той веднъж, ‒ не бих могъл сега да се отдам на манастирското иночество ‒не ми е по силите още, и нямам такова желание; но към ученото монашество, с Божията помощ, ще се присъединя: този път ми е ясен.