Панихидата
Богослужението, свързано с края на земния път на човека, не започва с момента, когато настъпи смъртта и тленните останки на починалите очакват в храма последния църковен обред. Нито тогава, когато около ковчега се тълпят опечалените и в същото време непричастни свидетели на тайнството на смъртта. Не, това богослужение се извършва всяка неделя, на всеки празник, с възхождането на Църквата на небето, когато се отделяме макар и за малко от „всички житейски грижи“, за да станем съпричастни на Бога в тържеството на Църквата. Това богослужение е дълбоко вкоренено в радостта на Пасхата Христова. Тайнството на нашата смърт е квинтесенцията на църковния живот, който провъзгласява смъртта на Господа и свидетелства и изповядва Неговото Възкресение.
Думата панихида в превод от гръцки означава „всенощно пеене“, т. е. това е молитва, която се извършва в продължение на цялата нощ. Самото название свидетелства за древността на този църковен чин, за времето на гоненията против Църквата. Още в първите векове се е развило правилото през нощта християните да се молят над телата на починалите си сестри и братя. Поради страх от ненавистта на езичниците, нощта е била единственото време, когато християните са можели да прибират и погребват телата на мъчениците. Тогава, необезпокоявани, те са можели да се молят и над гробовете им. В отдалечената пещера, в гробището, в катакомбите или в някой уединен и отдалечен дом, под прикритието на тъмнината, символизираща нравственото състояние на древния свят, християните са палили свещи около телата на своите мъченици и с гореща вяра и любов към Господа са извършвали заупокойно пеене и са възнасяли молитви през цялата нощ, а на сутринта са предавали тленните им останки на земята с вярата, че душите са се възнесли към своя Създател, към „Слънцето на Правдата“ Христос. От това време е останала практиката последованието за починалите християни в Църквата да се нарича панихида. Св. Йоан Златоуст обяснява значението на запалените свещи при погребението като израз на горещата вяра, надежда и любов в молитвите за починалия.
Помен за мъртвите, милост за живите
„Радвай се на кръста си!“
Понякога, когато си сам на Света гора, т. е. когато си сам с целия свят, разбираш думите на блудния син: „Колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам“ (Лука 15:17). Какво богатство има в нашето предание, каква свобода, каква възможност да се радваме на живота, а от друга страна ние гладуваме и жадуваме!
На Света гора идват множество религиозни хора, които не чувстват нищо. Идват и много незапознати с вярата, които биват потресени. Идват и политици… Много хора от тези, които са „професионално религиозни“, не проумяват, за какво става въпрос, а много от търсещите хора биват потресени. Що се отнася до политиците… повечето от тях нищо не разбират.
В едно село бяха дошли няколко възрастни жени за изповед и след като се изповядаха, една от тях се обърна към мене с думите: „Радвай се на кръста си!“. След това дойде една друга: „Радвай се на кръста си!“. Аз се удивих и казах: „Що за пожелание е това?“. Те ми казаха: „Тук така казваме. На някой родител, майка или баща, казваме: „Радвай се на децата си!“, защото децата са радост за родителите. Когато човек е свещеник, му казваме: „Радвай се на свещенството си!“, а когато някой е монах или монахиня, му казваме: Радвай се на кръста си!“.
С чий дух лекува сестра Христина?
(завършек на статията "Изстраданият ми път от Аллах до Христа")
А сега позволете ми да изложа някои сухи обстоятелства, които да ни помогнат възможно най-правилно да си зададем някои въпроси за ставащото в крайсмолянската гора:
Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.