Възходът на литургичното богословие през миналия век привлече интереса на православните богослови към това ключово понятие за църковния живот. Особено голям принос за разкриването на светоотеческото му съдържание има прот. Александър Шмеман. Но както често се получава в нашата Църква, възвишените духовни истини се принизяват, стават жертва на секуларизираното ни мислене и се подменя истинското им съдържание. Така се стигна до раждането на идеология на “литургията след литургията”.
Пример е начинът, по който днес се говори за този термин на различните богословски форуми. Обикновено с него православните участници отговарят на обвиненията на инославните, че православието е индивидуалистична и немисионерска, затова и неевангелска религия, концентрирана само върху евхаристията. Съвременните идеолози на “литургията след литургията” се увличат дотам в защитата си, че започват да говорят за християнското преобразяване на света като за борба за мир, за социална справедливост, за братство между хората, за християнизиране на политиката и на всички сфери на обществения живот и други такива.
На какво се дължи засиленият интерес към “литургията след литургията”? Ами на това, че тези думи са изпразнени от православното си съдържание и са удобна основа за изповядване на едно моралистично християнство, чийто идеал е високонравственият и активен църковно християнин. Около този идеал – на добрия човек с активна социална позиция – се обединяват всички християнски, а и нехристиянски деноминации. Няма лошо в това да сме добри хора с активна социална позиция – обаче да си вярваме, че с това осъществяваме евхаристийния призив за преображение на света е меко казано наивно. По този път неминуемо ще стигнем до задънената улица на активизма и несакраменталното християнство.
Светите отци обаче ни призовават да осъществим “литургията след литургията”, да продължим действието на св. Евхаристия и след края на службата. За да разберем какво имат предвид, нека кажем няколко думи за св. Литургия.
1. Небесната евхаристийна литургия по единодушното свидетелство на св. отци е перманентна. Тя обаче не продължава 24 часа, а е извън времето. Но тъй като ние дори земната евхаристия не можем да обхванем в логиката си, затова по-добре да не разсъждаваме за небесната.
2. Земната литургия наистина продължава 24 часа - винаги във всеки момент някъде по света се извършва св. Божествена литургия. И тъй като св. Тяло и Кръв Христови не се раздробяват по време и пространство, а е множественост в единството, по думите на св. Максим Изповедник, то наистина в този смисъл можем да кажем, че евхаристийната служба на земната Църква е постоянна, тоест 24 часа в денонощието.
3. Според една много точна богословска мисъл, Христос дойде на земята, за
да основе Евхаристията. Съзнанието, че Евхаристията е не една от църковните служби, нито едно от тайнствата, а е Тайнството на Църквата, днес е затъмнено. Всички тайнства в Църквата стават възможни чрез Евхаристията . За православния християнин тя прави възможен животът в Христа чрез Духа.
да основе Евхаристията. Съзнанието, че Евхаристията е не една от църковните служби, нито едно от тайнствата, а е Тайнството на Църквата, днес е затъмнено. Всички тайнства в Църквата стават възможни чрез Евхаристията . За православния християнин тя прави възможен животът в Христа чрез Духа.Днес обаче литургията се счита просто за най-уважаваната църковна служба, където всеки отива, за да задоволи личните си духовни потребности. Задоволява ги повече, ако се причасти, и по-малко, ако не се причасти. След това излиза от храма и се връща не просто към обичайния си живот, а към обичайното си душевно разположение. Затова днешните християни сме неделни християни. Църквата обаче призовава вярващите след като са се причастили да запазят евхаристийното си настроение, не като емоция, а като състояние на духа и след края на службата. Това е възможно за всички ни, независимо колко причастни сме станали на благодатта. Бог приема усилията на всички ни.
Ако ние пребъдваме в Христа и Той в нас, както казваме в следпричастните молитви: “запази ни, Господи, в Твоите светини” – то ние продължаваме своето благодарение и жертва (евхаристия) и след края на службата. С всички последици от това пребъдване в Христа за нас лично и за хората около нас. Това е продължението на литургията и след нейното свършаване.
4. Св. Йоан Златоуст казва: “Тайнството на жертвеника продължава и се осъществява в тайнството на братството, а оттук то (тайнството) обхваща цялото страдащо творение”.
Това е светоотеческата формула за литургията след литургията. “Тайнството на братството” на св. Йоан Златоуст не е синоним на днешните християнски братства. Които са просто братства, един далечен (днес) отглас на стремежа ни да осъществим тайнството на братството. Братството на св. Иоан Златоуст е състояние на човешкия дух, на преобразения от благодатта човешки дух. Защото, когато Църквата говори за тайнство, тя има предвид винаги и само действието на благодатта. Само благодатта (и нищо друго!) може да преобрази индивидуализма ни и да ни накара да гледаме на другите хора като на образ Божий и като на братя – нито прочетеното, нито благочестието ни, нищо не може да ни промени. Самоизмама е да си повярваме, че сме придобили това отношение към ближните си от само себе си, със собствени усилия и знания.
5. Един от основните молитвени призиви на св. Литургия е за преображение на света, молитвата за всички и за всичко. Истинският смисъл на това преображение разкрива просто и ясно св. Серафим Саровски: придобий мирен дух (Светия Дух) и хиляди около теб ще се спасят. Знаем, че дори дивите зверове са общували с него, сякаш изменяйки на природата си. Това е миротворството, към което сме призвани, това е православната мисия, това преобразява света. Това ни отличава от инославните църковни общини, които са на светлинни години напред в сравнение с православните енории – и като социална дейност, и като общуване между богослуженията, и като общи инициативи на християните, и като взаимопомощ, и като принос към благото на обществото. И всичко това е добро и хубаво. Но то се осъществява прекрасно и без православната Евхаристия. Значи не в това е преображението на света, към което сме призовавани по време на Евхаристията. Значи и “литургията след литургията” е нещо различно. А ние... ние, за съжаление, сме солта, която е загубила силата си. Каквато ни е литургията, такава ни е “литургията след литургията”...
Днес у нас енорийски живот почти липсва и е естествено да се насочат усилия към възраждането му. Но както често се получава, когато липсва автентичен духовен опит, който да уравновеси нещата – от крайност към крайност отиваме... Ако на вярващите не се предлага автентична духовна храна и ясни духовни перспективи за развитие, то идеологията на “литургията след литургия” разбирана като християнски активизъм се превръща в спасителен пояс за запазването на енорията. Освен това създава и много привлекателна и лъскава витрина на активни християни. В стремежа си да възродим енорийския живот, което е насъщна потребност в нашата страна, нека се пазим от крайности. Първо, защото само по себе си активната социална дейност на енорията не прави животът ни по-християнски и защото в същността си означава да сложим каруцата пред коня. Второ, защото обикновено е толкова всепоглъщащо като начинание, че ангажира цялото съзнание и сили на християните и те забравят за “единствено потребното”. Тогава цялата енергия на хората, които искат да я излеят в “нещо християнско” отива към общи инициативи, клубове по интереси, вечеринки и прочее... И се раждат християноподобни отношения и имитация на християнски живот.А ние нека помним какво каза Христос на Марта и Мария, която избра “добрата част и единствено потребното”. И да не забравяме, че “Христос обичаше и двете...”.
