4.9285714285714 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (112 Votes)

apokalipsi1По своята същност и насоченост християнството е есхатологично. В битността си като такова то е по-скоро крайно, отколкото умерено, защото нито започва, нито завършва в този свят, но само преминава през него. Извирайки от библейското учение за сътворението на света от Единия безначален Бог, християнското откровение разширява максимално за човешкия ум понятието за Триединността на Твореца. Тази широта на възприемането на Бога е главна в християнската сотириология: спасението на човека е невъзможно без опитното познание на Троицата, понеже само чрез приобщаването към Сина и в силата на Светия Дух ние можем да станем синове Божии. Това означава да влезем в Божието надприродно битие, наречено още Царство или Чертог, или Брак, или Угощение, но не като гости или слуги, а като синове и сънаследници на Отца. И тук кръгът не се затваря, а продължава спираловидно: създадени из нищото от предвечния Бог, след края на земния си път ние не се завръщаме отново в небитието, а възлизаме в Божието битие, приемайки по благодат и самата божественост. Нищо по-малко и по-ниско от това не може да удовлетвори църковното събрание и отделния християнин.

Затова още първите християни са отъждествявали идеала си за спасение с есхатологичното очакване: „Мараната, дойди, Господи Иисусе!“ (Откр. 22:20).

Този есхатологичен възглас не е само движение на ума и волята. Той има своето телесно евхаристийно изпълнение чрез приемането на св. Причастие като Тяло и Кръв Христови. Християнството е вяра на въплъщението, осиновлението и обòжението, като триединен и единствен акт, еднократен във вечността. Но този акт в историческото време и пространство се преживява като процес, имащ начало и продължителност. Човек първо съзрява телесно и умствено, сетне приема и усвоява учението, получава очистване и благодат в св. Кръщение, участва в тайнствата, храни с тях душата и тялото си, отново съзрява и расте духовно. Целият този процес заема време, равно на целия ни земен живот. Такъв е пътят, понеже Самият Бог ни спасява чрез участието Си в нашата природа, време, история, пространство. Словото става Човек, за да извърви телесно част от нашия трънлив път преди да ни извести, че всъщност Той е Пътят, Истината и Животът.

И тук вярата изведнъж ни спуска на земята заедно с Христос, вкарва ни отново в историческото време вместо да ни изкара незабавно от него. Пак се озоваваме обкръжени от грубата събитийност на този свят. Разбираме, че трябва да започнем и ние пътя с Христос тук, да повървим с Него от Галилея до Йерусалим, да минем пеш през Самария, да влезем във Витания. И накрая: през Гетсимания – към Голгота. Тези пътища не са само живописни, в реалността те са и прашни, стръмни, пълни с рискове и препятствия. Със страдание.

Дори след Възкресението Му ни чака още земен път, макар и стъпките ни да са по-леки и радостни. Трябва да повървим с Него до Емаус, да се върнем към Галилея, после да останем с учениците в Йерусалим, заключени „страха ради юдейска“ в тайно събрание с апостолите и чак тогава да изпратим Господа до Елеонското възвишение. След Възнесението – още десет земни дни между печал и радост, едва дочакали Петдесетница, със силата на Духа ще поемем отново. Ще поемем по целия свят или сред своите – всекиму според жребия. Тази сила ни издига над света още преди да сме го напуснали, извежда ни извън историята още преди тя да ни е заменила с други, освобождава ни от плътта преди смъртта да е успяла да го направи. Ето така есхатологията се заражда в прозата на ежедневието, така вдъхновението на вярата прониква през досадата на делника.

Какво да правим, докато умората ни бори, обкръжението ни досажда, светът враждува с нас, плътта ни тегли към земята? Дава ни се неочакван отговор: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието – Богу“ (Мат. 22:21).

Че трябва да отдадем Божието Богу, е ясно. Това ни окрилява. Ние и не очакваме друг съвет от Христос. Но защо трябва да отдаваме кесаревото кесарю?! Нали кесарят е враг Христов, антихрист и наш тиранин? Апостол Павел ни дава повече обяснения:

„Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да се не боиш от властта, прави добро и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло. Затова трябва да се подчиняваме и то не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест. Затова и данък плащате; защото те са Божии служители и с това именно служене са постоянно заети. И тъй, отдавайте всекиму, каквото сте длъжни: комуто данък – данък; комуто берия – берия; комуто страх – страх; комуто чест – чест. Не дължете никому нищо освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона“ (Рим. 13:1-8).

Когато дължим нещо някому, ставаме в една или друга степен виновни. Любовта, ако не е взаимна, също поставя някого в дълг и следователно – във вина. Дори единият да обича, то другият, ако мрази, става длъжник и виновен. Само когато е взаимна, любовта се превръща в единствения дълг, който никога не се насища, но и никога не ни прави виновни пред закона или ближните.

Още един пример: Мат. 17:24-27. Бог, Който в древни времена избавя прор. Йона от утробата на кита, като предобраз на Христовото Възкресение, сега изпраща Петър да улови една обикновена рибка. Защо? За да извади от нея статир, монета, достатъчна да заплати храмовата такса – не само за себе си, но и за Самия Бог! Това е мизансцен почти обиден с простотата си за едно такова чудо, което е не по-малко удивително от първото. Ние трябва обаче да приемем и усвоим тази Божия смиреност и обикновеност, за да станем причастници на Бога, приел нашата смиреност и обикновеност. Иначе не можем да бъдем чудотворци.

И днес, освен че кътаме за храмовата такса, продължаваме ежедневно да се срещаме с досадата да отдаваме кесаревото кесарю и да се подчиняваме на върховните власти. Не само данъци и сметки, но също правила, ограничения и разпоредби. Мирската суета става нашият кръст! Това не ни харесва, разбира се, и тъкмо затова може да стане спасително. Божието – Богу, но и кесаревото – кесарю: бъди на небесата, но слез и на земята.

Не е ли това обаче номиналното християнство, както го наричаме, онова, което ни безпокои, понеже ни принизява към земното и прави да изгубим небето пред очите си? Това е християнството, в което се зануляват плюсове и минуси, изравняват се екстремните криви, осредняват се крайностите в ценности и постъпки. Значи ли това, че вече няма място за есхатология преди смъртта? Губи ли солта силата си или само е затворена в солница? Възможно ли е вярата и разумът да излязат победители едновременно?

Не сме сигурни. Но може би понякога така трябва: да поживеем в примирение със света и другите, никому нищо да не дължим. Може би това е също път на смирение. Преди огнената сила на Възкресението Христос живя тридесет и три години сред хората като видим Човек и невидим Бог. Без да издигне глас, освен за проповед, в пълно послушание както към Моисеевия закон, така и към гражданския римски закон, прикривайки със смиреното Си Тяло сиянието на Бога. Накрая, не Той предизвика Кръста и разпятието, а доброволно и безропотно се остави да бъде наказан без вина. Да накажеш някого без вина е страшен грях и неизплатим дълг. Но всеки, освен Христос, носи в себе си някаква вина за някакъв грях, което дава власт на дявола над нас. Единственото невинно страдание от Адам насетне е страданието на единствения без грях Син Божи. Така съвършено невинното страдание на Господа изобличи дявола, защото го превърна от безмилостен „лихвар“ на греховете ни, във вечен длъжник и виновник не само пред Бога, но и пред човечеството. Съдещият стана подсъдим. В това е силата на изкуплението.

Дали това не е и днешното решение как да не изгубим есхатологичната насоченост на нашето християнство, докато го живеем по „номинална стойност“ в ежедневието? Невинността е силно оръжие във време на непосилни изкушения. Тя съчетава редица други християнски добродетели и става универсално средство да отдадем дължимото както Богу, така и на овластените от Него да налагат правила и закони, а и на близките си. Но и това е нелека задача. Да останеш невинен означава да запазиш спокойствие, да не отвръщаш със зло, да не удовлетворяваш гнева си, да не воюваш със сила за правото си, да се откажеш от онова, което можеш да постигнеш само с насилие или с лукавство. Църквата признава за мъченици и изповедници не всички, които са отстоявали вярата, но които са го правили невинно, без да задлъжняват някому. Хулителите, дръзките, насилниците, беззаконните и отмъстителите не получават мъченически венец, ако по този начин са предизвикали своите страдания за вярата. Не само мъченичеството, но и понасянето на малки несгоди в отегчението на сивото ежедневие изисква от нас да се запазим в непорочност. Търпение в невинност всеки ден – така може да се нарече малкият подвиг.

Така християнството ни може да изглежда прозаично, безславно, но то ще добие вътрешен ръст чрез съхранение на невинността – невинността, която в дни на изкушения е невъзможна без твърдост и вяра, която има силата на изповедничество. Това усилие, принасяно като малка, но редовна жертва Богу, поддържа есхатологичния идеал по всяко време. То ни прави истински изпълнители на Евангелието и ни прави родни с Христос. Навярно това е и начинът да останем като сол на земята.