Празнуването на празника на Христовото възнасяне е засвидетелствано от дълбока древност. Апостолските постановления предписват да се празнува на четиридесетия ден след Пасха. Особено ценни са свидетелствата на св. Йоан Златоуст и бл. Августин Ипонски. Св. Йоан Златоуст нарича този празник важен и велик и го сравнява с празниците, които, подобно на Пасха и Петдесетница, са установени от апостолите. Бл. Августин, говорейки за повсеместното честване на празника, също му приписва апостолско установление по предание. Богослужебните химни (канони) за празника, които се използват и до днес, са съставени от св. Йоан Дамаскин през осмото столетие и от преп. Йосиф Песнописец – през деветото столетие. Кондакът и икосът за празника са написани от св. Роман Сладкопевец през петото столетие.

Празникът Възнесение спада към т. нар. подвижни Господски празници и продължава десет дена – един предпразничен ден, съвпадащ с отданието на Пасха и осем следпразнични дни. Отданието на празника е в петъка на седмата седмица след Великден.

Великият пост завършва с два лъчезарни празнични дни, или по-добре да се каже с двуединен, двудневен празник. Това е Лазарова събота, когато си припомняме възкресяването от Иисус Христос на Неговия приятел Лазар, и Връбница – когато празнуваме тържествения вход в Йерусалим, извършен от Христос шест дни преди предаването Му на страдания и кръстна смърт.

Сякаш преди да навлезем в мъката и тъмнината на Страстните дни, преди още веднъж да станем свидетели на Христовите страдания, Църквата ни разкрива истинския смисъл на доброволната Христова жертва, на спасителната Му смърт.

Христос бил далеч от Йерусалим, когато Лазар умрял. Чак след четири дни Той дошъл във Витания и се срещнал със сестрите на Лазар, Марта и Мария, и с плачещите и скърбящи негови приятели. В Евангелие според Йоан подробно се разказва за тази среща. Двете сестри казват на Христос: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми...“. А Христос отговаря: „Брат ти ще възкръсне!“. И въпреки това, независимо от този отговор, когато видял плачещите сестри и дошлите с тях скърбящи юдеи, Той Самият, както пише ев. Йоан, „разтъжи се духом, смути се“. Ето, Той се приближава до гроба и Той Самият плаче, и околните си казали: „Гледай, колко го е обичал“. Христос заповядва да махнат камъка, затварящ гробницата. И, по думите на евангелиста, „извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа“.