Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените... Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти… (Лука 1:28-38)

Днес Църквата чества Благовещение на Пресвета Богородица. Благовестието на архангел Гавриил положило „началото на спасението“ на всички нас и явило „пазената от векове тайна“. Днес ние, заедно с цялата земна и небесна Църква, молитвено съзерцаваме „Царицата на ангелите“ и чуваме думите, с които тя приема да стане майка на Бога и така възстановява отново съюза между небето и земята: „Ето рабинята Господня“. С каквито и радост и тържественост да отбелязваме този празник, ние по-скоро предусещаме величието на случилото се, без да имаме реална, истинска представа за него. Съвременният човек, възпитаван от малък да бъде лидер, хегемон и  господар, не разбира смирението на св. Богородица. Недоумението става още по-голямо поради думите, с които тя отвръща на архангел Гавриил. Думата „рабиня“ (гръцкото δούλη = робиня) предизвиква негативна реакция, асоциира се с покорност, безволие, слугинство и въпреки че в българския език се прави опит да бъдат разграничени семантично „раб“ и „роб“, този негативен привкус в значението на думата сред мнозина остава. Пореди 2000 години обаче, в контекста на Евангелието, когато архангел Гавриил благовести на св. Богородица, думата рабиня, раб има различен смисъл.

Неделя на Православието е денят, в който Църквата прави ясно разделение на истината от лъжата, утвърждава какво е Православието и в какво се състои ценността на нашата вяра. Заради това в деня на Тържеството на Православието, както се нарича тази неделя, след св. Василиева литургия епископът чете анатема на всички учения, които Православната църква е осъдила през дълговековния си опит на борба за чистотата на вярата, която ѝ е поверена от светите апостоли и техните приемници още от първите векове на християнството. На този празник ясно се очертават границите на Църквата и се посочва кой принадлежи към Тялото Христово и кой се е отделил от него.

На този ден се произнасят дванадесет анатеми:

1. На онези, които отричат Божието битие и утвърждават, че този свят е самобитен и всичко в него става случайно и без Божи промисъл – анатема!

2. На онези, които казват, че Бог не е дух, а плът; или пък че Той не е праведен, милосърден, премъдър, всезнаещ и които произнасят други подобни хули – анатема!

3. На онези, които дръзват да говорят, че Синът Божи не е единосъщен и не е равночестен на Отца, и казват същото и за Светия Дух, и които не изповядват Отец и Син, и Светия Дух като един Бог – анатема!

Днес светът е приел за даденост изчисленията на родения в Малка Скития монах Дионисий Малки (според някои хипотези, роден в Дуросторум, дн. Силистра), който през 525 г. въвежда ерата от Рождество Христово – Anno Domini (Nostri Iesu Christi) или A.D. В новата българската историография, повлияна от времето на атеизма, често се използва терминът „нова ера“. Дионисий Малки при подготовката на своите Пасхални таблици приема, че Христос се е родил през 754 г. от основаването на Рим. Въвеждането на летоброенето от Рождество Христово обаче не е възприето веднага. Ще бъдат необходими няколко столетия, за да може тази „ера“ да се наложи дори в църковните среди. Пръв опит за използването ѝ правят някои западни църковни историци и писатели като Флавий Марк Аврелий Касиодор Сенатор, Юлиан от Толедо и Беда Достопочтени. През 7 в. опит да бъде използвано Дионисиевото летоброене прави и папа Бонифаций ІV. През 8-9 в. то може да се срещне в документите на различни държави в Западна Европа. През 10 в. срещаме християнското летоброене в документи на папа Йоан ХІІІ (965-972 г.), но едва от времето на папа Евгений ІV, от 1431 г. т. нар. ера от Рождество Христово се използва редовно в документите на папската канцелария. Паралелно с християнската ера е била посочвана и годината от „сътворението на света“ (5508 г. пр. Р. Хр.).

Днес Иисус тържествено влиза в Йерусалим, „възседнал осле“ и съпроводен от ликуващите викове „Осанна, благословен идещият в името Господне“. Това е един от най-трагичните празници през църковната година, предшестващ с пет дни Христовото разпятие. На пръв поглед изглежда, че това е празник на Христовото признаване, когато народът, впечатлен от чудото с Лазар, е готов да приеме Христос като свой политически вожд, очакващ от Него победа над враговете. Именно от това погрешно очакване произтича и трагизмът на празника – само след дни ликуващото „Осанна“ ще бъде заменено с „Разпни Го!“. Влизането на Христос в Йерусалим изпълнява древно пророчество за Него от прор. Захария: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай дъще Йерусалимова: твоят Цар идва при теб, праведен и спасяващ, кротък и седящ на ослица и младо осле...“ (Зах. 9:9). Христос влиза в Йерусалим скромно, без знаците на светската власт, липсва царска процесия, с Него са само учениците Му и ослицата с малкото осле. Още тук се открива изреченото по-късно пред Пилат, че Царството на Христос не е от този свят. Следователно целта на влизането Господне в Йерусалим е и разрушаването на мечтите на евреите за земно царство на Месия. Тържественото шествие на Христос в този ден е начало на пътя Му към Кръста и Разпятието.

Благовещение Богородично е двоен празник – едновременно Господски и Богородичен. Господски, защото е свързан с Христос, Който бе заченат в утробата на Богородица, и Богородичен – защото е свързан с личността, която извърши зачатието и въчовечаването на Словото Божие, т. е. Пресвета Богородица.

Богородица заема голямо и важно място в Църквата, именно защото е лицето, което бе очаквано от толкова човешки поколения и което даде на Словото Божие човешка природа. И така, личността на Богородица е тясно свързано с Личността на Христос. И величието на Дева Мария не се дължи само на добродетелите ѝ, но преди всичко на плода на нейната утроба. Затова и мариологията е тясно свързана с христологията. Когато говорим за Христос, не можем да игнорираме тази, която Му е дала плът, и, когато говорим за Пресветата Дева, говорим едновременно за Христос, защото от Него тя черпи благодат и слава. Това става особено ясно в последованието на акатиста, в което се възпява Богородица, но винаги понеже е майка на Христос: „Радвай се, защото си небесен престол, радвай се, защото държиш държащия всичко“.

Връзката между Христологията и мариологията е видима и в живота на светците. Отличителна черта на светците, които са истинските членове на Тялото Христово, е любовта към Богородица. Не е възможно да има светец, който да не я обича.