Разказът за представянето на четиридесетдневния Иисус Христос в храма съгласно изискването на Моисеевия закон се съдържа в Глава 2 на Евангелие според Лука. Евангелистът пояснява подробностите, както и в други случаи, когато пише за еврейските религиозни обичаи (което дава основание да се смята, че той е писал благовестието си за читатели-неевреи).

В кн. Левит са дадени разпоредбите за очистването на жената, родила момче или момиче съответно: След като изтекат дните на очистянето ѝ, за сина или дъщерята, тя трябва да донесе на свещеника при входа на скинията на събранието едно шиле за всесъжение и млад гълъб или гургулица за жертва за грях. Той ще принесе това пред Господа и ще я очисти, и тя ще бъде чиста от кръвотечението си. Това е законът за оная, която е добила мъжко или женско. Ако пък не бъде в състояние да донесе агне, нека вземе две гургулици, или два млади гълъба, един за всесъжение, а други за жертва за грях, и свещеникът ще я очисти, и тя ще бъде чиста (12:6-8). Тъкмо тези разпоредби са изпълнили св. Дева Мария и Йосиф Обручник на четиридесетия ден от раждането на Иисус Христос, както се вижда от разказа в Лука 2:22-24. И Църквата още в дълбока древност е разпоредила да се отбелязва това събитие на четиридесетия ден след Рождество Христово, разбира се, след окончателното установяване на празнуването на Рождество на 25 декември.

Разруши се стената, която ни отделяше от Бога, прибран е огненият меч и херувимът отстъпва от дървото на живота

В тези дни празнуваме Рождеството на Христос. Едно събитие, след което вече нищо не е същото. Нищо не е същото в живота на човечеството, нито дори в живота на вселената. Бог се облече в човешката природа, като я прие от девойката Мария – най-чистия плод, най-зрялото човешко същество, което дава хилядолетната педагогика на Бога към избрания еврейски народ.

Защо Бог си причинява това? Защо влиза в тази перипетия, която знае, че ще Му струва вкусването на смърт – най-противоположното нещо, несъвместимо с Бога, Който е източникът на живота?

Защото има цел. Движен от любовта Си към творението, Той иска да промени човека. За каква промяна обаче става дума? Да го направи по-мъдър, по-добър, да подобри живота на хората, да им даде ключа към постигането на едно по-добро общество? Нищо от това или по-скоро – не само това. Всичко това ще се придаде на човека (Мат. 6:33), ако приеме предложението на Бога да стане част от Неговото ново творение.

Неделя на всички светци

Последната неделя на подвижните празници през годината е посветена на Всички светци. Нашата св. Църква е посветила тази неделя, за да почете всички отличили се с вяра и добродетел свои светци, известни и неизвестни, апостоли, мъченици, отци, изповедници, подвижници, миряни, мъже, жени, деца и дори пеленачета. А неслучайно е определено празникът на всички светци да се чества в неделята след Петдесетница. Защото слизането на Светия Дух в света и основаването на Църквата създава светци. Само чрез Светия Дух и в Църквата се установява светост. Само в Църквата човек може да стане светец – никога и никъде другаде. Също така неслучайно Църквата нарича добродетелните и верни на Бога хора от Стария Завет, т. е. преди Христос, не светци, а праведни.

Бог ни е създал, за да станем богове по благодат чрез Неговата благодат и нашата воля и личния ни подвиг, но навлизането на греха в света по вина на човека е спряло тази първична перспектива да достигнем заложеното „по подобие“, т. е. до нашето обòжение. Нашият Господ Иисус Христос стана човек, за да даде възможност на човека и той да стане бог по благодат. Това беше Неговата мисия на земята: да победи дявола, причината за нашето нещастие, да премахне злото и да ни съедини отново с нашия Създател, да ни направи светци, образи на светостта на Бога. Това е задачата на Църквата: да ни преобрази в светци.

Ако празникът на Петдесетница се смята за рождения ден на Църквата, то денят, посветен на Светия Дух, ни напомня във всяко едно отношение за основния принцип, който превръща група хора в Църква – възстановяването на общуването между Бога и човека и между самите хора. Този основен принцип обобщава по най-добрия начин кондакът на празника:

„Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова всички, затова и единогласно славим Всесветия Дух“.

Историята, към която препраща този химн, се съдържа в Глава 11 на кн. Битие и представлява последния стадий в дългия път на падението, който човекът е следвал в опита си да стане независим от Бога. Става дума за процес, който е живо описан с ярки образи в първите единадесет глави на кн. Битие и който се характеризира с поредица от разпаднали се отношения, резултат от разпадналите се отношения между човека и Бога.

Защо губим радостта си след Празника

Въпросът „какво да се прави“ възниква у мнозина, да не кажа при повечето хора. Как да запазим благодатта, която, както ни се струва, сме придобили по време на Великия пост, да не разпилеем състоянието на радост, която сме почувствали по време на Великденската служба? Как в крайна сметка да продължим да пребиваваме в Христос, ако по време на поста и Страстната седмица като че ли сме стигнали до нещо такова?

Защо се нуждаем от Бог от време на време

Тези въпроси възникват всеки път след Страстната седмица и Великден, а после се започва с пътувания до вилата, барбекюта, отпуски, гости и настъпва времето, когато можем „да му отпуснем края“, както се изразяват някои. В това няма нищо лошо. На всички отговарям по един и същи начин: „Нищо не може да попречи на човек да пребивава в Христос“.

Струва ми се, че има един нюанс, който не се разбира от нас правилно докрай. Ние сме сигурни, че постът ни учи да пребиваваме в Христос. Но той има съвсем друг смисъл. Пребиваването в Христос в Църквата не е само времето на пости. Пребиваването в Христос е тъкмо целта на християнския живот, нашата ежедневност, всекидневният ни живот според Евангелието.