Всички знаем днешното евангелско четиво за блудния син. Аз бих искал да го припомня, за да погледнем на него, бих казал, от една богословско-психологическа перспектива. Преди време публикувах едно изследване, озаглавено „Апофатичната етика на Православната църква“. Този текст завършва с притчата за блудния син. Това, което разбираме, бидейки в Църквата, е, че целият живот в нея е организиран като връзка, като отношения. Нямаме наръчник със задължения, които да определят нашия живот. Няма списък от безлични „трябва“. Разбира се, има хора, и това не е случайно, които имат именно такава представа за църковния живот – че Църквата е една поредица от „трябва“ и още една от „не трябва“. За това често пъти сме виновни ние, клириците, а и миряните, че създаваме такова впечатление сред хората. Животът в Църквата е една лична връзка. Днешната притча за блудния син ни е дадена, за да направи ясна тази истина по един изключителен начин. Ще рече, да стане ясно, че животът по Бога, връзката с Бога е напълно неопределима и изцяло лична, а животът на християнина е тъкмо такава връзка, а не последователност от задължения, които трябва безлично да бъдат изпълнявани. Въпросът е много важен. Когато ми представят списък от задължения аз се чувствам засегнат, защото съм поставен в положението да бъда един и същ като всички останали. Ако отидете в някоя казарма, ще видите, че там има ред, правилник, който се спазва от всички: в този час ще излезеш, ще отидеш там, ще работиш, ще ядеш. Казармените правила важат за всички без изключение. Църквата обаче не е казарма.

Навлизаме в периода на Триода. Започва трудното. Досега от празник на празник добре бяхме, сега да видим с трудното как ще се справим. Известна ви е притчата за фарисея и митаря, която разказва Господ. Двама души отидоха в храма да се помолят – един фарисеин и един митар. Фарисеят се изправил, уверен в себе си и се помолил: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар“ (Лука 18:11). Вероятно и позата му е показвала голямата му самоувереност… Благодари на Бога и започва осъждането… Това е трагедията на човека. Според св. Максим Изповедник този човек няма никаква благодат върху себе си. Защото който има дори следа от благодатта не може да понесе да осъжда така хората. Дори да му кажат, че някой е блудник, той ще отговори: Е, да, но не целият му живот е блудство. Крадец е, да, но същевременно нещо в него има, нещо от Бога, това, което е извършил, не го изразява изцяло. Знайте, че Божият човек не отъждествява греха с грешника, злото със злия, неправдата с неправедния. Едно е грехът и неправдата, друго е грешникът. За грешника не знаем истината. За неправедния не знаем истината.

Това човеколюбие ни отличава от исляма. Там, щом видят злия веднага го наказват публично с отсичане на ръце, крака, уши и т. н. Затова виждате, че в Църквата всички епитимии са тайни. Ако отидете при духовника, няма да научи целият свят, цялата енория, че сте извършили убийство, пази Боже. Няма да разберат другите каква епитимия ще ви наложат, ако ви наложат. В Църквата няма публично назидание, няма наказание, в нея не работи осъждането. Да внимаваме, осъждането няма богословска основа. Може да кажеш някому: Как успя да направиш тези, да речем, четиридесет неща? Казвайки това обаче, имаш в себе си човеколюбие. И това човеколюбие е онова, което действа за поправянето на грешника. Неправедният кога може да се поправи? Когато се отнасяш човеколюбиво с него, когато поставиш себе си по-ниско. Когато по някакъв начин пожелаеш да споделиш отговорността за злината му.

Успение Богородично е един от дванадесетте най-големи празници, чествани от Църквата през годината. Успение означава заспиване, сън. Физическата, телесната смърт е отделяне на душата от тялото, а духовната е отделяне на душата от Бога в резултат на упорството в греха. Смъртта по принцип е трагедията на човешкия род, тя не е присъща на Божието творение и затова е източник на страдание. В същото време тя е неизменна участ на всеки човек, идващ на тази земя, горчивата чаша, която е изпил дори въплътеният Бог. Но смъртта на Пресвета Богородица, която става „вместилище на невместимия Бог“ заради своята праведност, е била лека като сън, оприличена е на заспиване.

По мнението на многозина съвременни изследователи празникът Успение Богородично (Κοίμησις Θεοτόκου) е най-старият богородичен празник в църковния календар. Обособяването му най-вероятно става в Йерусалимската църква в началото на 4 в. и бързо се разпространява и в другите църкви. Интересно е да отбележим, че според един мартиролог от 7 в. (на Псевдо-Йероним) св. Дева Мария е починала на 18 януари, а е била взета на небето на 14 август. Това предание се е пазило първоначално в Църквата на Запад, а се е съхранило и до днес в монофизитските Коптска и Етиопска църкви, които отбелязват двете събития съответно на 16 януари и на 16 август. За литургическото оформяне на празника голямо влияние ще да са оказвали и христологическите спорове, които достигат своя апогей през 4-5 в. и довеждат до първото сериозно разделение в Църквата – отделянето на монофизитите.