На прага сме на големия празник на Рождеството на Спасителя, който Църквата чества толкова величествено, за да помогне на всички ни да преживеем голямата тайна, че заради нас Бог стана човек. И да подражаваме на любовта на Христос, вървейки по пътя, който Той прокара пред нас – пътят на крайното смирение, на кръстната любов към нашия брат, разбира се според нашите възможности и сили. Ако искаме да разберем по каква причина Бог стана човек, ще намерим отговора в онова, което самият апостол и евангелист Йоан казва в първата глава на своето Евангелие, а именно, че Словото стана плът и живя между нас, че Логосът стана човек и живя заедно с нас и на онези, които Го приеха, даде власт да станат Божии чеда. Ще рече, които са приели Христос като въплътен Бог, са получили от Него властта, силата и възможността да станат действително чеда на Бога. Това е смисълът и причината Бог да стане човек – да обòжи човека по благодат. „Бог се въчовечи, за да стане човекът Бог по благодат”, за да върне човека към целта на неговото битие, за да намери човекът истинския смисъл на своята ипостас и на своя път в този свят, на своя живот, на своето „аз”.

Рождественските обичаи на византийците наследяват много от традициите на римляните и са свързани с края на старата и началото на новата година. В навечерието на Рождество Христово те се събирали в храмовете, където се отслужвала "панихида", т. е. всенощна служба (от грц. παννυχίς - "всенощна"). Подът на храма обикновено бил посипван с лаврови листа или други благоуханни растения. Хората се обличали задължително с хубави дрехи, а който нямал такива, било обичайна практика да вземат назаем от по-богати свои съграждани. Едно от централните събития на празничния ден било шествието на императора от двореца до "Св. София", което имало характер на пищно зрелище. Императорът отивал до храма, придружен от всички дворцови велможи, всички облечени в разкошни дрехи, под съпровода на различни песни. Заможните домове във византийската столица Константинопол били украсявани нерядко със сребърни и златни украшения.

Религиозният обичай да се украсява дърво преминава от древногръцкия обичай „Ειρεσιώνη” (είρoς – вълна от овца) и в християнска Византия, като там се свързва с новогодишните празници. Древните гърци украсявали дърво от дива маслина или клонче с бели и червени гирлянди от вълна (напомнящи за нашите мартеници - б. р.), с есенни плодове, орехи, бадеми и др. В Древна Гърция обаче този обичай бил свързан с есента. Във Византия вратите на къщите били украсявани с лаврови клони, сплетени във венци. По време на рождественските празници по заповед на епарха на всеки град не само се почиствали улиците, но и се украсявали определени колони с розмарин, мирта и цветя.

На 14 септември Църквата празнува Въздвижението (Издигането) на св. Кръст на нашия Господ. Всемирното въздвижение на честнѝя и животворящ Кръст Господен, каквото е пълното наименование на празника (гр. ῾Η παγκόσμιος ὕψωσις τοῦ τιμίου καὶ ζωοποιοῦ Σταυροῦ, лат. Exaltatios Crucis) е един от дванадесетте Господски празници, който освен в Православната църква се отбелязва още в Римокатолическата и в дохалкидонските църкви. Това е единственият празник, който получава своето име едновременно със събитието, на което е посветен.

След като завършили най-величествените събития в историята на човечеството – Разпятието, Погребението, Възкресението и Възнесението Господни, св. Кръст, който послужил като оръдие за смъртното наказание на Спасителя, бил загубен. След разрушаването на Йерусалим от римската армия през 70 г. от Р. Хр., св. места се оказали в забрава, над много от тях били издигнати езически храмове. Такова се оказало и лобното място на Иисус Христос. Според църковните историци от периода 4-5 в. майката на имп. Константин Велики – св. равноапостолна Елена, се отправила по молба на своя син в Йерусалим, за да търси места, свързани със събитията от земния живот на Христос, включително и св. Кръст, който чудесно се явил на св. Константин, като знак за победа над враговете му.

Днес Църквата празнува раждането на Пресвета Богородица (гр. Γενέθλιον τῆς Ὑπεραγίας Δεσποίνης ἡμῶν Θεοτόκου). Празникът е един от дванадесетте главни празници на Църквата. Сведенията, които Новият Завет ни дава за раждането и земния живот на св. Богородица, са малко и много оскъдни като информация. Ние почти нямаме известия за нейното раждане, нито пък за родителите ѝ. Основният източник за съдържанието на празника е апокрифното Евангелие от Яков, което се появява през 2 в. Според повествованието, изложено там, семейството на благочестивите Йоаким и Анна дълго време било бездетно. Веднъж, когато Йоаким отишъл в храма да принесе жертва на Бога, първосвещеникът му отказал с мотива, че не е създал потомство за Израил – едно тежко обвинение, което според тогавашните разбирания говорело за липса на Божие благословение над този дом. Тогава Йоаким в скръбта си се оттеглил в пустинята и дълго се молил. Съпругата му Анна също се отдала на горещи молитви в дома им. По време на молитвата и на двамата се явил ангел, който им възвестил: „Господ чу молитвите ви, ти (св. Анна) ще заченеш и ще родиш и за твоето потомство ще говори целият свят”. След това благовестие съпрузите се срещнали при Златните врати в Йерусалим и се прибрали у дома. След положеното време св. Анна родила момиченце, което родителите посветили на Бога. Според обичая те отдали своето дете на служение в Йерусалимския храм, докато навърши пълнолетие.

На Петдесетница празнуваме събитието на Църквата, но в нашата епоха не е лесно да се празнува този факт, защото тя има силно изразен антицърковен характер. Епохата ни е индивидуалистична и антагонистична, епоха, която насърчава нарцисизма в човека и в резултат от това създава предпоставките за откъсването му от другите и води до неговата изолация. Църковността, в противовес на това, е отражение на троичността на Бога, Който, като Бог на любовта, не би могъл, макар и Един, да бъде монада, защото трябва да обича някого другиго. Затова Бог е общност, общение, а Лицата, които участват в това общение, споделят всичко освен Своята идентичност, Своята ипостасност. Бог даде на човека, когото създаде по Свой образ и подобие, църковността, която за него е същото, каквото е троичността за Бога. С отдалечаването си от Бога обаче човекът променя Божията икона в себе си и замества църковността, т. е. основния белег на своята природа, изискващ единство с другите хора, с индивидуализма и нарцисизма, които го отвеждат до смъртта.

Христос, ставайки човек, възстановява човешката природа и така оживотворява отново църковността на човека и я прави реалност с основаването на Църквата. Следователно, Църквата не е администрация, организация или власт, а общност, съ-беседване, съ-ществуване, съ-участие, съ-биране, с-пътничество. Нито пък по презумпция е Църква събирането на хора в храма без връзка помежду им. В Църквата хората споделят с другите себе си, живота си, времето си, безпокойствата си, съзидателността си, радостта си, болката си, огорченията си, разочарованието си, надеждата си, вярата си. Няма Църква там, където всеки се грижи единствено за себе си, където всеки пази за себе си благата си, радостта си, силата си, вярата си, добродетелта си и не ги споделя с другите.