Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (67 Votes)

PENTHKOSTH 10На Петдесетница празнуваме събитието на Църквата, но в нашата епоха не е лесно да се празнува този факт, защото тя има силно изразен антицърковен характер. Епохата ни е индивидуалистична и антагонистична, епоха, която насърчава нарцисизма в човека и в резултат от това създава предпоставките за откъсването му от другите и води до неговата изолация. Църковността, в противовес на това, е отражение на троичността на Бога, Който, като Бог на любовта, не би могъл, макар и Един, да бъде монада, защото трябва да обича някого другиго. Затова Бог е общност, общение, а Лицата, които участват в това общение, споделят всичко освен Своята идентичност, Своята ипостасност. Бог даде на човека, когото създаде по Свой образ и подобие, църковността, която за него е същото, каквото е троичността за Бога. С отдалечаването си от Бога обаче човекът променя Божията икона в себе си и замества църковността, т. е. основния белег на своята природа, изискващ единство с другите хора, с индивидуализма и нарцисизма, които го отвеждат до смъртта.

Христос, ставайки човек, възстановява човешката природа и така оживотворява отново църковността на човека и я прави реалност с основаването на Църквата. Следователно, Църквата не е администрация, организация или власт, а общност, съ-беседване, съ-ществуване, съ-участие, съ-биране, с-пътничество. Нито пък по презумпция е Църква събирането на хора в храма без връзка помежду им. В Църквата хората споделят с другите себе си, живота си, времето си, безпокойствата си, съзидателността си, радостта си, болката си, огорченията си, разочарованието си, надеждата си, вярата си. Няма Църква там, където всеки се грижи единствено за себе си, където всеки пази за себе си благата си, радостта си, силата си, вярата си, добродетелта си и не ги споделя с другите.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (65 Votes)
1_61.jpgВсички знаем днешното евангелско четиво за блудния син. Аз бих искал да го припомня, за да погледнем на него, бих казал, от една богословско-психологическа перспектива. Преди време публикувах едно изследване, озаглавено „Апофатичната етика на Православната църква”. Този текст завършва с притчата за блудния син. Това, което разбираме, бидейки в Църквата, е, че целият живот в нея е организиран като връзка, като отношения. Нямаме наръчник със задължения, които да определят нашия живот. Няма списък от безлични „трябва”. Разбира се, има хора, и това не е случайно, които имат именно такава представа за църковния живот – че Църквата е една поредица от „трябва” и още една от „не трябва”. За това често пъти сме виновни ние, клириците, а и миряните, че създаваме такова впечатление у хората. Животът в Църквата е една лична връзка. Днешната притча за блудния син ни е дадена, за да направи ясна тази истина по един изключителен начин. Тоест да стане ясно, че животът по Бога, връзката с Бога е напълно неопределима и изцяло лична, а животът на християнина е именно такава връзка, а не последователност от задължения, които трябва безлично да изпълни. Въпросът е много важен. Когато ми представят един списък от задължения, аз се чувствам засегнат, защото съм поставен в положението да бъда един и същ с всички останали. Ако отидете в някоя казарма, ще видите, че там има ред, правилник, който се спазва от всички – в този час ще излезеш, ще отидеш там, ще работиш, ще ядеш. Казармените правила важат за всички без изключение. Църквата обаче не е казарма.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (31 Votes)
1_53.jpgНавлизаме в периода на триода. Започва трудното. Досега от празник на празник добре бяхме, сега да видим с трудното как ще се справим. Известна ви е притчата за фарисея и митаря, която разказва Господ. Двама души отидоха в храма да се помолят – един фарисеин и един митар. Фарисеят се изправил, уверен в себе си и се помолил: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар” (Лука 18:11). Вероятно и позата му е показвала голямата му самоувереност... Благодари на Бога и започва осъждането... Това е трагедията на човека. Според св. Максим Изповедник този човек няма никаква благодат върху себе си. Защото, който има дори следа от благодатта, не може да понесе да осъжда така хората. Дори да му кажат, че някой е блудник, той ще отговори: Е, да, но не целият му живот е блудство. Крадец е, да, но същевременно нещо в него има, нещо от Бога, това, което е извършил, не го изразява изцяло. Знайте, че Божият човек не отъждествява греха с грешника, злото със злия, неправдата с неправедния. Едно е грехът и неправдата, друго е грешникът. За грешника не знаем истината. За неправедния не знаем истината.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (53 Votes)
Не знам дали знаеш, че английската дума kiss, което означава целувам, произхожда от гръцкия глагол κυνέω (inf. κύσσαι), което също означава целувам. И какво означава προσκυνώ – отивам напред и целувам, затова казваме, че се покланяме на иконите, т. е. правя крачка напред, навеждам се и целувам иконата. Сега  ще те отведа някъде другаде. Понякога казваме, че се покланяме на Кръста, на Кръста, Който ни кара да изпитваме болка, на него се покланяме, т. е. пристъпваме напред, навеждаме се и го целуваме. Там осъзнах това нещо. Как целувам Кръста,  след като той ме кара да изпитвам болка? Това именно е разликата – когато си близо до Христос и Го обичаш, тогава гледаш Кръста и докато той те кара да изпитваш голяма болка, не се отвръщаш от него, а го целуваш. Кръстът те кара да изпитваш болка и е странно и противоречиво да целуваш нещо, което ти причинява сълзи, болка и вместо да се отвръщаш от него, да искаш да го прегърнеш. Влизаш в храма, отиваш на някой празник, например Въздвижение на св. Кръст, искаш да го целунеш, а другият ти казва: „Но това е болка, Кръстът означава болка!“.
 
Ти искаш да го целунеш, защото казваш, че няма друго решение. Другото решение е да се оттегля, да се ядосам,  да се нервирам, да кажа каква работа имам с всичко това, да се разбунтувам и да се възпротивя. И какво ще стане, какво ще се промени? Ако оставиш Кръста, ще го понесеш с едно друго измерение, пак Кръст ще понесеш. И да избягаш от него – не можеш да избягаш – Кръст ще понесеш, каквото и да правиш, Кръст ще носиш. Ти ми каза, че всички други си прекарват добре, а само ти изпитваш голяма болка и попита какви си тия работи, дето ти се случват и всичко върху тебе се е струпва. Твоето здраве, тяло, душа, лекари и лекарства, прегледи, болници, работата, парите, взаимоотношения. Толкова проблеми. Друг път ти ми каза, че завиждаш на други, които са щастливи и радостни и не теглят толкова много, както тебе. Сещаш ли се като те попитах:

4.8539325842697 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (89 Votes)

1_55.gifУспение Богородично е един от дванадесетте най-големи празници, чествани от Църквата през годината. Успение означава заспиване, сън. Физическата, телесната смърт е отделяне на душата от тялото, а духовната е отделяне на душата от Бога в резултат на упорството в греха. Смъртта по принцип е трагедията на човешкия род, тя не е присъща на Божието творение и затова е източник на страдание. В същото време тя е неизменна участ на всеки човек, идващ на тази земя, горчивата чаша, която е изпил дори въплътеният Бог. Но смъртта на Пресвета Богородица, която става „вместилище на невместимия Бог“ заради своята праведност, е била лека като сън, оприличена е на заспиване.

По мнението на многозина съвременни изследователи празникът Успение Богородично (Κοίμησις Θεοτόκου) е най-старият богородичен празник в църковния календар. Обособяването му най-вероятно става в Йерусалимската църква в началото на 4 в. и бързо се разпространява и в другите църкви. Интересно е да отбележим, че според един мартиролог от 7 в. (на Псевдо-Йероним) св. Дева Мария е починала на 18 януари, а е била взета на небето на 14 август. Това предание се е пазило първоначално в Църквата на Запад, а се е съхранило и до днес в монофизитските Коптска и Етиопска църкви, които отбелязват двете събития съответно на 16 януари и на 16 август. За литургическото оформяне на празника голямо влияние ще да са оказвали и христологическите спорове, които достигат своя апогей през 4-5 в. и довеждат до първото сериозно разделение в Църквата – отделянето на монофизитите.

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари