Всички носим някакъв кръст и затова го празнуваме не само един път в годината. Всеки ден честваме честния Кръст в нашия личен живот, всеки ден носим нашия личен кръст, проливаме нашата лична сълза и имаме нашата лична мъка. В нашето сърце се извършва тайната на разпването, разпва се нашето его, боли ни, минаваме през болести, проблеми, бедност, самота, изоставеност, старост, клевети, гонения, иронии, кажете и друго, забравих ли твоя проблем? Казахме, че всеки има свой кръст, всички празнуваме тези дни и всеки ден – Въздвижението на честния Кръст. На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свято Възкресение възпяваме и славим.

Когато бях студент, отидох на един студентски лагер, много хубав, високо в планината, сред елхите, с много хубава атмосфера, където имахме много хубави дискусии, разговаряхме, проведохме хубави беседи. Отговорникът ни каза: Днес ще говорим за значението на кръста и болката в живота ни. Той имаше предвид, че вечерта ще говорим на тази тема, а през деня някой се удари по време на игра на баскетбол и двама студенти трябваше да го заведат в града с кола, в болницата в Арта. И тези студенти помолиха отговорника да изчака тяхното завръщане: Не започвайте без нас, и ние искаме да чуем за кръста!

Днес празнуваме Тържеството на Православието, но трябва да помним, че празнуваме Божията победа, победата на истината, победата Христова над всички слабости според човешките разбирания. Това не е тържествуване на нас, православните, над другите вероизповедания и другите хора; това е Божия победа над нас и чрез нас, колкото и светлина да носим в себе си, над другите. Кой от нас ще посмее да каже, че вярва така, както това е описано в Св. Писание?

В края на Евангелие според Марк ни се казва, че на вярващия всички чудеса ще бъдат разкрити, че той ще заговори на нови езици, ще лекува болести, мъртвите ще възкреси, ако изпие отрова, нищо няма да му се случи: кой от нас може да каже за себе си, че неговата вяра е такава или подобна?

За нас може да се отнасят думите на св. ап. Павел – че носим светинята като че ли в глинени съдове. Глинените съдове сме самите ние, ние сме съдове, недостойни за това съдържание, което Господ ни дава. И наистина, Църквата обема всички нас, но ние не може да я обемем, тя е необятна, а ние сме малки.

Всяка година в първата събота на Великия пост св. Църква отбелязва Тодоровден. Според утвърдилата се през годините традиция този празничен ден е посветен на св. Теодор Тирон и негото чудно явяване на Константинополския архиепископ Евдоксий по време на управлението на имп. Юлиан Отстъпник (332-363). Историята с това чудо е добре позната. Имп. Юлиан е известен с това, че по време на своето управление (355-361 г. – като цезар и 361-363 г. – като август) се е опитал да възстанови езическите култове и да унищожи християнството. За целта е предприел редица законови мерки, включително преследвания срещу християните. Императорът е известен с подигравателното си отношение към християнството и това добре личи от запазените няколко негови произведения, най-вече от сатирите му Цезарите и Мисопогон, както и от достигналите до нас фрагменти от Срещу галилейците. Под галилейци той има предвид християните. Самия Христос той подигравателно нарича „Галилееца“, а християнските храмове – „костници“, поради съхраняваните в тях св. мощи. Като част от тази своя политика срещу християните, по време на Великия пост той решава да се подиграе с тях, като поръчва тайно да се поръсят с идоложертвена кръв всички постни храни на пазара. Целта му е била след това да обяви всички християни за езичници, независимо че те без да знаят са употребили тези храни.

Богоявление е истински нов потоп за човечеството. Потоп на Божията любов и благодат за духовното спасение на човека, за новото му въвеждане в рая. Неслучайно в синаксара на утринното богослужение четем: „Кръщението на Христос разтвори небесата и въведе в тях ония, които не ги петнят; Предтечата кръсти Христос в реката в шестия ден (на януари)“.

На Богоявление (гр. „Θεοφάνεια“) празнуваме кръщаването на Христос от св. Йоан Кръстител в р. Йордан и разкриването за първи път на Светата Троица в света: на Отец като глас, който разкрива на хората Сина като обичан от Него, в Когото е благоволението Му (Мат. 3:17, Марк 1:9-11, Лука 3:21), на Сина, Който се кръщава в Йордан от св. Йоан Предтеча, и на Светия Дух, Който във вид на гълъб слиза и застава над Христос.

Хронология на кръщението на Христос

Тридесет години след раждането Си – време, което Иисус Христос е преминал, пазейки точно Закона и в пълно послушание към майка Си Мариам и Йосиф, Иисус пожелава да покаже на хората, преди да започне Своята обществена дейност, че е „Бог в плът“, че е Син на Бога, истински и „единосъщен на Отца“; че е Този, Когото пророците са предсказвали и Когото народът с голямо нетърпение е очаквал.

В навечерието на Новата година усещаме по-силно от друг път тайната на времето. Усещаме, с други думи, че този поток, в който всички живеем и в който с всяка минута „миналото“ изчезва и всяка минута ни изправя лице в лице с неизвестното бъдеще – този поток и съдържа в себе си главния въпрос, на който всеки е призван да отговори в своя живот.

„Дар напразен, дар случаен, защо си ми даден, живот?“ – пита поетът в своя безсмъртен стих. И наистина, достатъчно е само за миг да се откъснем от погълналите ни грижи, достатъчно е мислено само за минута да спрем безспирния, изчезващ в бездната водопад на времето, за да изплува от дълбините на подсъзнанието, където обикновено го крием от самите себе си, въпросът: „Защо е даден животът и в какво е неговият смисъл?“ – и да застане пред нас с цялата своя неумолимост.

Мен ме нямаше – и ето сега съм, мен няма да ме има, хиляди векове са изминали преди мене, хиляди ще изминат и след това… И на повърхността на този необозрим безкраен океан аз съм само мимолетно мехурче, в което за няколко секунди се запалва лъчът на живота, за да угасне и изчезне още същия миг.