По традиция на големия празник Богоявление се освещава водата. Велик водосвет има и в навечерието на празника, на 5 януари. Тази традиция е установена като спомен за Кръщението на Господ в река Йордан и като подготовка за кръщаването на онези, които са се подготвяли на този ден да приемат християнската вяра, така наречените оглашени.

Кръщението се извършва чрез потапяне във вода и постепенно е установена традиция тази вода предварително да се освещава. Освещаването заедно с кръщението, първоначално се извършвали в навечерието на празника Богоявление. След средата на 6 в. постепенно се налага обичаят за кръщаване още в детска възраст. Така от тържественото кръщение на възрастни на Йордановден остава само освещаването на водата в навечерието на празника. След това започва да се прави водосвет и в деня на самия празник Благовещение, да се ходи за освещаването на реки и извори.

Днес отбелязваме нашия престолен празник; всички ние стоим пред единствения Престол, който съществува – престола, на който седи нашият Бог. Но, както е казано в Св. Писание, Бог си почива в светците: не само в светите места, но и в сърцето и в ума на пречистените чрез подвиг и благодат, в живота и в самата плът на светците.

И днес отбелязваме деня на Успението на най-святата от всички светци – Божията майка. Тя е напуснала земния живот, но както е била жива до самите дълбини на своето естество, така и е останала тя жива – с жива душа, възнесла се е към престола Божи, с живото си и възкръснало тяло, с което тя сега предстои и се моли за нас. Истина е, че тя е престолът на благодатта, в нея се е вселил Живият Бог, в нейната утроба е бил Той, както на престола на славата Си. И с каква благодарност, с какво изумление мислим за нея: Извор на живот, Живоносен източник, както я нарича Църквата, прославяйки я в една от иконите – Живоносният източник, Богородица завършва земния Си път, обгърната от трепетната любов на всички.

По стара традиция на празника Преображение Господне в храма се освещават плодове. Кога и как точно е възникнал този обичай не знаем, но свидетелство за неговата древност намираме в 3-то правило на светите апостоли, където се споменава, че в „надлежно време” в храма били принасяни нови житни класове и грозде. В 28-о правило пък на Шестия вселенски събор се говори за същата практика, като се уточнява, че това се извършва в знак на благодарност към Подателя на плодовете. Безспорно това е свързано с древната еврейска практика да се освещават "първоберките" от житните класове и от други плодове, като се посвещават на Бога (вж. "Не закъснявай да Ми принасяш първите плодове", Изх. 22:29).

Вероятно този принос на плодове и тяхното благославяне са възникнали съвсем спонтанно и непринудено. В древност човекът е бил свързан тясно със земята и ежедневието му е минавало в естествена природна среда. Връзката между физическия му живот и плодовете на земята е била много по-пряка, а сетивата му – много по-чисти и детски от сетивата на днешния гражданин на бетонния град. За вярващия земеделец плодовете не са били просто храна, а дар Божи и Божие чудо, което той е наблюдавал ежедневно и в което е участвал с труда на ръцете си.

През тази седмица, втората след Пасха, Църквата насочва вниманието ни към образа на св. ап. Тома. Призовава ни да помислим с кого се уподобяваме в отношението си към Христос и в какво се е състояло „неверието“ на Тома

Според преданието, св. ап. Тома на външен вид приличал много на Христос. Винаги очакваш, когато някой прилича на известен човек, той да има и някакво вътрешно сходство с него. Още по-удивителна е тази прилика на апостола с Христос и прозвището „Тома неверни“.

Всеки от нас носи в душата си някой образ, който следва през целия си живот. Това се проявява в поведението, в начина на обличане, в житейските ориентири. Хората, избрали за свой идеал Христос и успели да въплътят в себе си това подобие, се наричат преподобни. Най-често обаче ние не изследваме своите образци за подражание. Обикновено те са сборни образи, състоящи се от много и взаимноизключващи се лица. Малко на Христос, малко на чейнчаджии, малко на Наполеон, малко нещо руско и т. нат. Намирайки се в такова объркано духовно състояние, човек вместо да следва определен курс, както правят самолетите или корабите, попада в едно хаотично движение. Това ненормално състояние води към лъжлив духовен живот.

Моля се в настъпващите дни всички да почувстваме великата Божия любов в душите ни. Най-големият проблем на човека, или поне един от големите проблеми, е, че не чувства любов. Някога през живота си сме били наранени от хора, които сме обичали, или те самите не са ни обикнали, когато ние сме имали нужда от това. Очаквали сме едно, а са ни дали друго и в един момент сме били предадени. Затова Страстната седмица представлява възможност да почувстваме великата любов, която съществува в Бога. Затова страдащите чувстват болката на Христос, затова Христос чувства болката на човека. Това е седмицата на великата любов. Най-голямата празнота в нашия живот е тази: искам някой да ме възлюби, да ми съчувства и да мисли за мене. И Христос казва, че Бог толкова много възлюбил човека, че отдал Своя Единороден Син, за да Го възлюбим и ние, да Му се доверим и да живеем. Това е Страстната седмица, седмицата на безкрайната Божия любов. Отвъд събитията, които ще видим и от които ще се трогнем, трябва да чувстваме как тази празнота на душата ни се запълва и тогава ще можем да кажем, че тази седмица е имала смисъл и нашето сърце някак се е открехнало. Христовият кръст не е нещо, случило се само веднъж. Христос е бил разпнат веднъж, но целият Му живот е бил кръст, болка и подготовка за този последен момент.