Рождественският пост е поклоннически път – той иска и сили, и бодрост. Обикновено подхващаме разговор за смисъла на тези дни на пост, за това на кое да обърнем внимание, какви отговорности трябва да поемем. Животът обаче показва, че в някои случаи е най-полезно да отстъпим крачка назад и да си позволим малко почивка, за да съберем сили преди дългия път, който ни чака. За това разказва в първото рождественско писмо архим. Сава (Мажуко).

Рождественският пост започва в края на ноември, а това не е най-доброто време за ликуване.

Небето като олово, слънцето все едно е глътнато от крокодил, лицата са сиви и определено имаме желание само да спим, някак ни тегли към дрямка – до такава степен, че дори на активните спортисти сутрешните кросове не им вършат никаква работа. Какво да се прави – ноемврийска вялост!

Населението е масово диагностицирано с пандит. Това е състояние, при което постепенно се превръщаме в панди – черни кръгове под очите, жален поглед и миролюбив денонощен апетит.

Верен признак за тази болежка е, че сутрин се събуждаме обидени. Седим си в любимото легло, загърнати в одеяло, а наоколо е тъма и изпитваме съвсем ясното чувство, че някой ни е обидил безвъзвратно, при това толкова силно, че би било престъпление пред Вселената да оставим горката възглавница цял ден сама.

А очите! Очите се затварят сами, без чужда помощ, и затова ентусиасти предлагат ноември да се преименува на „очември“, а всяка „панда“ да бъде обкръжена с топлина и грижи.

И тези приключения – тъкмо в навечерието на голямо дело, което иска и сили, и внимание, и способност да пренесем ползотворно цялата духовна наситеност на тези свети дни. Каквото и да си говорим, Рождественският пост наистина е най-значимото събитие в църковния живот, това са богословски интензивни дни и седмици.

„Кое ще ни отлъчи от любовта Христова – скръб или утеснение“ (Рим. 8:35), или лошите новини, или пониженият стандарт на живот, или коронавирусът? 2020-та година беше ужасна – страхувахме се, лишихме се от спокойствието си и от близките си хора, карахме се и се отчайвахме. Но ще мине няма и месец и ще дойде Рождество Христово“. 

Какво ни казва Евангелието за изминаването на този път

Ако четем Свещеното Писание не само като разказ за случили се събития, но и като ръководство за действие, така или иначе всеки призив на Господ към човека ще трябва да съизмерваме със себе си.

Освен това, ако призивите на Господ към персонажите от Стария Завет ни напомнят, че трябва да бъдем готови за послушание към Него (при това често старозаветните изисквания на Бога към нас трябва да бъдат разбирани алегорично – наистина, не може да сме длъжни да принесем децата си в жертва, ако чуем глас от небесата, по-скоро спешно трябва да се насочим към някой психиатър), то в Новия Завет Господ от момента на Своето въплъщение говори вече непосредствено и лично на всекиго от нас.

Ето, и в Евангелието според Лука Бог чрез ангелите се обръща не само към пастирите в полето. И далеч не само пастирите отговарят на Неговия призив.

На Рождество Христово ангелите първо пеели „слава във висините Богу“ и след това „на земята мир, между човеците благоволение“.

Едва, когато преживееш първата част от това песнопение – слава във висините Богу, – ще почувстваш мир в сърцето си, ще изчезне меланхолията от душата ти, ще се умиротвори домът, ще се помириш със себе си, с околните, със света, с колегите и ще си щастлив човек. Първо ще прославиш Бога и след това ще станеш щастлив.

И тъй като човекът, аз и ти не прославяме Бога, а прославяме нашето собствено его, в сърцето ни няма мир, нито в дома ни, нито в света. Светът не върви на добре, светът няма мир, светът изтлява и се руши. Бог съществува, но ние не участваме в Неговата божествена благодат, добрина, любов. Всички тези неща съществуват, но ние не им се наслаждаваме, не ги живеем, не им се радваме. Защо? Защото не прославяме Бога, не сме разбрали, че Той съществува, за да Го прославим, не сме разбрали, че това е целта на нашия живот. Съществувам, за да отразявам Неговата благодат, слава, радост – за да стане Бог Всичко за мен. И когато Бог стане всичко за мен и Го прославя, тогава ще се успокоя, а това ще означава, че съм разбрал мястото си в света, във вселената.

Йоаким и Анна дълго били безплодни. Така казва Преданието. Какво означава това безплодие, е трудно да разберем. Но трябва да се постараем. Безплодието на утробата е като една продължаваща събота. Съботата се е отнасяла не само за непосредствената работа, но и за отношенията с робите, със земята и домашните животни. Земята под угар също е в съботен режим за Бога. И волът, оставен да почива, също е бил в съботен режим. Утробата на Анна също се е намирала в състояние на съботен покой.

Сега да минем от тези думи към други. Когато убили Господ Иисус Христос, когато Той умрял на позорния кръст, тогава настъпвала събота. Набързо снели тялото Иисусово от оръдието на смъртта и Го положили в нов гроб, „за да не останат телата на кръста в събота, защото беше велик денят на тази събота“. А жените мироносици, намиращи се под игото на Закона, е трябвало да изчакат цяло ритуално денонощие, за да могат по изгрев в първия ден на седмицата да отидат при гроба Господен с миро в ръце. Този съботен покой на жените мироносици, вероятно е най-тежкият в историята на Израилския съботен покой. Едно е, когато си почиваш. Но съвсем друго е, когато си готов да тичаш, да си скубеш косите, да плачеш и да отидеш незнам си къде, а по заповед си длъжен да седнеш и да седиш на място цяло денонощие. О! Това е било велико денонощие на много тежко бездействие. Изобщо бездействието е нещо много трудно.