Предателството на приятел – страшна случайност или вероятна закономерност? Психологът и психотерапевт Марина Филоник се опита да състави психологически портрет на Юда Искариот и да разбере какво в човешката душа може да стане предпоставка към предателство.

Интересно, че обикновено словосъчетанието Велика Сряда не предизвиква кой знае какъв отклик у много вярващи. Къде-къде повече се обсъждат и активно се преживяват Велики четвъртък, Велики  петък, Велика събота и, най-накрая Великден – Светлото Христово Възкресение.

Този ден обаче – Велика сряда – според преданието е определил много събития в библейската история. Това е денят на предателството на Юда, когато той се решава и отива при първосвещениците в храма, както пише Евангелието, „за да им Го предаде” (Марк 14:10, 43–46).

Мнозина от нас познават болката от предателството и заедно с това ни се струва, че точно ние не сме способни на нещо подобно като постъпката на Юда. Неговото предателство обаче не е било страшна случайност, гръм от ясно небе.

Може да откроим редица фактори – вероятно закономерни предтечи на това решение, които биха могли закономерно да доведат до това решение. И най-важният от тях се отнася до проблема за ценността на личните отношения, в които хората се срещат с реалния Друг, а не със своите представи, продиктувани и от мотива за получаване на определена изгода от общуването. И това може да се отнася до най-различни предателства, също и в нашия живот.

Навлизайки в дните на Страстната седмица, нека си спомним Похвалното слово за Пасха на светителя Йоан Златоуст:

„Който е благочестив, който истински почита Бога и Го обича искрено, нека се наслади от това хубаво и светло тържество! Който е благоразумен раб и не скрива в земята дадените му от Бога таланти, нека влезе радостен в радостта на своя Господ! Който се е потрудил с пост, нека получи сега своя динарий! Който е работил още от първия час, нека получи днес своята справедлива заплата! Който е дошъл след третия час, нека празнува, благодарейки! Който е успял да дойде подир шестия час, нека ни най-малко не се безпокои, понеже не губи нищо! Който е пропуснал и деветия час, нека пристъпи без всякакво съмнение и боязън! Ако ли някой е успял да дойде едва в единадесетия час, нека и той да се не бои от своето закъснение, понеже Домовладиката е великодушен и щедър – приема последния като първия, успокоява дошлия в единадесетия час така, както потрудилия се още от първия час: първия удовлетворява със заслужена награда, последния милва по снизхождение; на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост; добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали!

Счита се, че всеки, който е дошъл на пасхална служба, дори този, който не е стъпвал в храма по време целия Велик Пост, е достоен за Трапезата на любовта.

Но какво да прави онзи, който смята себе си за неблагочестив, небоголюбив, който далеч не е „благоразумен раб”, който, постейки, хич не се е трудил, който не е работил нито от първия, нито от последния час? И макар щедрият Домовладика да приема, облажава, дарява, приветства, цени, хвали дори тези, които са имали „намерение” и „благоразположение”, какво да правим ние, ако с нашето вкаменено безчувствие сме имали лицемерно намерение и неискрено разположение?

През пролетта в Санкт-Петербург неизменно се разнася мирис на корюшка (вид лъчеперка, най-популярната риба в Северозападна Русия – бел. прев.) – не можеш да го сбъркаш с нищо друго. Купища дребна риба, изсипана в дървени щайги, се продават на входа на метрото и в магазините. „Корюшка! Корюшка!“ – викат търговките с узбекски, таджикски, молдавски и кой знае още с какъв акцент.

Уловената в Нева корюшка ‒ дребна риба, която идва в Ладога за периода на размножаване, понякога пълна с хайвер ‒ неосъществени малки рибки ‒ се пържи вечер по домовете и изпълва стълбищата с миризмата си.

Постепенно търсенето ѝ намалява, зажаднелите градски жители се насищат на невзрачната рибка и тя лежи, мъртва, неподвижна в дървените щайги под унилите викове на източните оплаквачки пред метростанциите: „Кор-юш-ка! Истински невски корюшка, илате, моля ви са!“.

Ала никой вече не я купува, люспите ѝ помътняват, очите побеляват, стават напълно мъртвешки и се обрамчват с бял венец от морска сол. „Ама тая риба си е отишла!“ – ще каже с погнуса някоя петербургска дама на узбечката-търговка. „Ама не, стой малко, не отишла, как отишла, съвсем пресен корюшка, да!“ – ще подеме своя надгробен плач над напразно извадените от водата и полека тлеещи под лъчите на пролетното слънце рибета. Напразно. Градът се е наситил на корюшката и вече я е отхвърлил.

Тази пролетна драма, позната от детството, неотдавна отново изплува в паметта ми, когато видях една удивителна Атонска фреска.

Или защо православните християни почитат иконите?

Тържеството на Православието е свързано с историческо събитие, с окончателната победа над ереста на иконоборството, победата на иконопочитанието, която е формулирана в нашите догмати, когато казваме и изповядваме, че честта и поклонението на образ, нарисуван с бои върху дъска, се отнася към първообраза невидим. Покланяйки се на иконата, покланяйки се на видимото изображение, ние се покланяме на невидимия Бог, Който присъства винаги и навсякъде.

Но трябва също да осъзнаем, че само по себе си почитането на иконите е свързано преди всичко с това, че Господ се е въплътил в човешка природа, приел е в себе си цялата пълнота на човешката природа. Неслучайно досега съществува забрана за онези изображения, които не могат да предадат пълнотата на реалността на божествения небесен живот. Например забраната за изобразяване на Бог Отец като старец, забраната за изобразяване на така наречената Новозаветна Троица, където Бог Отец се изобразява като старец, а Светият дух – като гълъб.

За да бъде любовта истинска, е необходимо нейното упражняване и култивиране. Ако не обработиш една нива, от нея ще поникнат само тръни. Много пъти в душите на хората виждаме да никнат тръни.

За съжаление, дори собствените си деца не обичаме, защото любовта към децата не е егоистичната любов, която ни кара да им купуваме разни неща, а е онази любов, която детето първо трябва да почувства в дома си, за да може след това и то да стане човек, който истински обича.

Бог е любов, а ние, хората, сме създадени по Божи образ. Следователно трябва самите ние да бъдем любов, а не да имаме любов. Човекът, който казва, че има любов, нищо няма, защото този, който има, не го казва, а го живее, преживява го и го вижда в живота си. Още повече си личи това, когато в живота има трудности, изкушения, но човек не губи тази красота на любовта.

На Кръстопоклонна неделя изнасяме св. Кръст в храма. Мярата на любовта е кръстът. Това е мярата. Важно е да изследваме смисъла на Христовия Кръст, за да можем да разберем дали обичаме, да разберем дали реално сме хора, които сме изпълнени с любов. Христос ни показа Своята любов чрез Кръста. Кръстът е мярката на Божията любов. Искаш ли да видиш колко Бог обича теб и мен, и всички? Погледни Кръста. Там ще видиш един Бог, Който навежда небесата, става Човек, влиза в човешкия живот, в нашия живот, ходи сред нас, благотвори и изцерява всички, открива ни Своята истина  – което е  израз на  любовта – и накрая се възкачва на Кръста. Не защото не е могъл да постъпи по друг начин, а защото е искал да изцели немощта и неспособността на човека да обича. Той не е дошъл, за да ни спечели с Неговата сила. Затова е влязъл в историята на света не като властник и княз, за да ни подчини, а като смирен Младенец, за да дойде при нас.