През този период – от Великден до Петдесетница – евангелските текстове, които се четат в храма, са само от Евангелие според Йоан. Текстът за Томина неделя от двадесетата глава на това евангелие гласи:

„А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от юдеите, дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам! И това като рече, показа им ръцете и нозете, и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. А Тома, един от дванадесетте, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус. Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: мир вам! После казва на Тома: дай си пръста тук и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели и са повярвали. И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име (Иоан 20:19-31).

След Великден влязох в eдин училищен клас. Децата знаят, че след като си клирик и богослов, трябва непременно да кажеш "Христос воскресе!" Влязох, но реших нищо да не казвам - естествено с определена цел. Просто ги поздравих, попитах:

- Как сте? Какво правите?

И един ученик се обърна и ми каза:

 - "Христос воскресе" се казва, отче!

- А-а, воистину воскресе! За много години!

- Но не го казахте!?

- Да, не го казах.

Другите ученици се изненадаха, че един ученик ме поучи какво трябва да кажа и ме поправи. По това време на вратата се почука и влезе момче от друг  клас, който искаше някаква баскетболна топка:

Предателството на приятел – страшна случайност или вероятна закономерност? Психологът и психотерапевт Марина Филоник се опита да състави психологически портрет на Юда Искариот и да разбере какво в човешката душа може да стане предпоставка към предателство.

Интересно, че обикновено словосъчетанието Велика Сряда не предизвиква кой знае какъв отклик у много вярващи. Къде-къде повече се обсъждат и активно се преживяват Велики четвъртък, Велики  петък, Велика събота и, най-накрая Великден – Светлото Христово Възкресение.

Този ден обаче – Велика сряда – според преданието е определил много събития в библейската история. Това е денят на предателството на Юда, когато той се решава и отива при първосвещениците в храма, както пише Евангелието, „за да им Го предаде” (Марк 14:10, 43–46).

Мнозина от нас познават болката от предателството и заедно с това ни се струва, че точно ние не сме способни на нещо подобно като постъпката на Юда. Неговото предателство обаче не е било страшна случайност, гръм от ясно небе.

Може да откроим редица фактори – вероятно закономерни предтечи на това решение, които биха могли закономерно да доведат до това решение. И най-важният от тях се отнася до проблема за ценността на личните отношения, в които хората се срещат с реалния Друг, а не със своите представи, продиктувани и от мотива за получаване на определена изгода от общуването. И това може да се отнася до най-различни предателства, също и в нашия живот.

Навлизайки в дните на Страстната седмица, нека си спомним Похвалното слово за Пасха на светителя Йоан Златоуст:

„Който е благочестив, който истински почита Бога и Го обича искрено, нека се наслади от това хубаво и светло тържество! Който е благоразумен раб и не скрива в земята дадените му от Бога таланти, нека влезе радостен в радостта на своя Господ! Който се е потрудил с пост, нека получи сега своя динарий! Който е работил още от първия час, нека получи днес своята справедлива заплата! Който е дошъл след третия час, нека празнува, благодарейки! Който е успял да дойде подир шестия час, нека ни най-малко не се безпокои, понеже не губи нищо! Който е пропуснал и деветия час, нека пристъпи без всякакво съмнение и боязън! Ако ли някой е успял да дойде едва в единадесетия час, нека и той да се не бои от своето закъснение, понеже Домовладиката е великодушен и щедър – приема последния като първия, успокоява дошлия в единадесетия час така, както потрудилия се още от първия час: първия удовлетворява със заслужена награда, последния милва по снизхождение; на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост; добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали!

Счита се, че всеки, който е дошъл на пасхална служба, дори този, който не е стъпвал в храма по време целия Велик Пост, е достоен за Трапезата на любовта.

Но какво да прави онзи, който смята себе си за неблагочестив, небоголюбив, който далеч не е „благоразумен раб”, който, постейки, хич не се е трудил, който не е работил нито от първия, нито от последния час? И макар щедрият Домовладика да приема, облажава, дарява, приветства, цени, хвали дори тези, които са имали „намерение” и „благоразположение”, какво да правим ние, ако с нашето вкаменено безчувствие сме имали лицемерно намерение и неискрено разположение?

През пролетта в Санкт-Петербург неизменно се разнася мирис на корюшка (вид лъчеперка, най-популярната риба в Северозападна Русия – бел. прев.) – не можеш да го сбъркаш с нищо друго. Купища дребна риба, изсипана в дървени щайги, се продават на входа на метрото и в магазините. „Корюшка! Корюшка!“ – викат търговките с узбекски, таджикски, молдавски и кой знае още с какъв акцент.

Уловената в Нева корюшка ‒ дребна риба, която идва в Ладога за периода на размножаване, понякога пълна с хайвер ‒ неосъществени малки рибки ‒ се пържи вечер по домовете и изпълва стълбищата с миризмата си.

Постепенно търсенето ѝ намалява, зажаднелите градски жители се насищат на невзрачната рибка и тя лежи, мъртва, неподвижна в дървените щайги под унилите викове на източните оплаквачки пред метростанциите: „Кор-юш-ка! Истински невски корюшка, илате, моля ви са!“.

Ала никой вече не я купува, люспите ѝ помътняват, очите побеляват, стават напълно мъртвешки и се обрамчват с бял венец от морска сол. „Ама тая риба си е отишла!“ – ще каже с погнуса някоя петербургска дама на узбечката-търговка. „Ама не, стой малко, не отишла, как отишла, съвсем пресен корюшка, да!“ – ще подеме своя надгробен плач над напразно извадените от водата и полека тлеещи под лъчите на пролетното слънце рибета. Напразно. Градът се е наситил на корюшката и вече я е отхвърлил.

Тази пролетна драма, позната от детството, неотдавна отново изплува в паметта ми, когато видях една удивителна Атонска фреска.