„Кое ще ни отлъчи от любовта Христова – скръб или утеснение“ (Рим. 8:35), или лошите новини, или пониженият стандарт на живот, или коронавирусът? 2020-та година беше ужасна – страхувахме се, лишихме се от спокойствието си и от близките си хора, карахме се и се отчайвахме. Но ще мине няма и месец и ще дойде Рождество Христово“.
Какво ни казва Евангелието за изминаването на този път
Ако четем Свещеното Писание не само като разказ за случили се събития, но и като ръководство за действие, така или иначе всеки призив на Господ към човека ще трябва да съизмерваме със себе си.
Освен това, ако призивите на Господ към персонажите от Стария Завет ни напомнят, че трябва да бъдем готови за послушание към Него (при това често старозаветните изисквания на Бога към нас трябва да бъдат разбирани алегорично – наистина, не може да сме длъжни да принесем децата си в жертва, ако чуем глас от небесата, по-скоро спешно трябва да се насочим към някой психиатър), то в Новия Завет Господ от момента на Своето въплъщение говори вече непосредствено и лично на всекиго от нас.
Ето, и в Евангелието според Лука Бог чрез ангелите се обръща не само към пастирите в полето. И далеч не само пастирите отговарят на Неговия призив.
В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си. И ето, яви се пред тях ангел Господен и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с ангела многобройно воинство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение! Когато ангелите си отидоха от тях на небето, пастирите си рекоха един другиму: да идем до Витлеем и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ (Лука 2:8-15).
Нека поразсъждаваме над този откъс.
Пастирите
При много светци - например архиепископ Теофилакт Български (Охридски, б. р.) - може да се намери обяснение, защо първи за раждането на Спасителя научават пастирите: защото те са били обикновени и открити към Бога хора. Има обаче и още един немаловажен момент: те остават послушни и отговорни изпълнители на възложените им задължения. В тъмни доби те „пазеха нощна стража при стадото си“. А овцете могат да пасат и без специален надзор, още повече, че пастирите със сигурност са имали куче и ако се случи нещо (да речем, нападение на вълци), то ще може да защити стадото и да събуди пастирите.
Разбира се, ни един разумен пастир няма да си легне, преди да е прибрал стадото, че и после ще продължи да го наглежда. Така че пастирите са били разумни.
И това е урок за нас: ако сме приели да извършваме някакъв труд, ако Бог ни е дал заповеди, всичко трябва да се изпълнява, за да не се провалим и в практическия, и в духовния живот.
Над какво още следва да се замислим?
Пастирите извършват дело, полезно за всички. Да пасеш овце означава да служиш на хората. Това е урок за нас: трябва нещо да правим за ближните, да изпълняваме втората заповед на Христос за действена любов към тях.
Но и за първата заповед не бива да забравяме. Каква е реакцията на пастирите при явяването на ангелите и на славата Господня? Те се изплашиха твърде много. Този страх не е уплах и не е паника. Това е страх благоговеен, страх, за който феноменолозите на религията говорят като за „чувство нуминозно“. Mysterium tremendum (букв. "страшно тайнство", б. р.), свещен трепет, „благоговеен страх в очакване на Рождество“ – точно така го нарича класикът в религиознанието Рудолф Ото. Това е усещане за себе си като творение, застанало пред Твореца.
Готовността за това усещане, всепоглъщащата любов към Бога е още едно условие за приближаването ни към Рождеството.
Ангелите
Вестителите на Господ започват думите си така: „Не бойте се!“. Със същите думи архангел Гавриил приветства Захария; със същите думи ангелът се обръща към Йосиф Обручник, когато му съобщава, че неговата Невеста чака дете от Светия Дух. Само Дева Мария ангелът първо ще приветства с „Радвай се, Благодатна!“ и едва след това ще поясни: „Не бой се, Мариам!“.
В „не бой се!“ има три мотива. Първият: не се съмнявай кой е пред тебе – духовете, идващи от Господ, не са вражеско изкушение, ние не сме дошли тук да плашим или да мамим. Точно заради това Гавриил казва тези думи на Мария след почтителното приветствие – тя е била чиста и не се е бояла от ангелите, можела е само да се смути от неразбиране на случващото се. Съгласно Преданието тя от дете е познавала ангелите, с които е общувала в Святая Святих на Йерусалимския храм, т. е. от малка е пребивавала в богообщение.
Вторият мотив може да бъде отнесен към същото онова „чувство на свещен трепет“. Това е друг страх, страх възвишен, мистичен, трепет на творението пред Твореца. Ангелите предупреждават: „Пред нас не бива да има такъв страх, ние самите сме само творения Божии“.
Това е един великолепен урок по профилактика на идолопоклонничеството. Дори онова, което е дадено от Бога, не бива да Го засенчва.
В нашия духовен живот нищо не бива да се случва, „защото така трябва“. Всичко трябва да бъде осмислено, всичко трябва да напомня за Бога, а не да заменя Бога.
Вече започна Рождественският пост и най-глупавото, което можем да направим, е просто да приготвяме продуктите, разрешени в календара. Постът е нещо приложно, инструментално и би било добре постещият постоянно да помни това и да мисли доколко е действен този инструмент. Какво оголва в мене този пост? По-раздразнителен ли ставам? Ще се постарая да се контролирам. Унивам ли? Ще се боря и с този грях.
Накрая, третият мотив е просто призивът да не се боим. И днес той за нас, изглежда, излиза на първо място. Ангелите казват на пастирите: свърши времето на страховете, Спасителят се роди, Той победи всичко страшно.
Те ни говорят за същото: стига сте се страхували, вие имате Защитник, Иисус Христос, и Той дори за миг няма да ви остави.
„Кое ще ни отлъчи от любовта Христова – скръб или утеснение“, или лошите новини, или пониженият стандарт на живот, или коронавирусът? 2020-та година беше ужасна – страхувахме се, губихме покоя си и близките си, карахме се и се отчайвахме. Но ще мине няма и месец и ще дойде Рождество, и като дойде Рождество, всички скърби и утеснения рано или късно ще свършат, няма да понесат Божието присъствие. Ние ще намерим Младенеца повит, лежащ в яслите.
По пътя към Витлеем
Думите на пастирите са инструкция, която е хубаво да приложим и към самите себе си: „Да идем до Витлеем и да видим случилото се там“.
Четиридесет дни ще вървим към Витлеем – добре, че не са четиридесет години, както древните евреи от Египет до Обетованата земя. Ще трябва да вървим през нощта, в най-студеното време на годината, най-тъмното, ще се спъваме о камък, че и подходяща пещера за посрещане на родилия се Спасител ще търсим… Но трябва да вървим. Никой сякаш не ни кара, но с цялото си сърце искаме да усетим „случилото се там“ и че скитанията на човечеството са свършили, че не живеем напразно, защото земният живот е първи миг от живота вечен, в който тази среща ще бъде окончателна и безвъзвратна.
На Светата земя има предание, че пастирите са били така потресени от преживяното, че са завещали да ги погребат на мястото, където ангелът им благовестил голямата радост. На това поле е построен манастирът на преп. ТеодосийВелики, основателя на общежитийното монашество в тези земи, фактически тъкмо той научава монасите да живеят заедно като едно семейство.
Ако вярваме на друг велик преподобен – Йоан Лествичник, „светлина за монасите са ангелите, а светлина за всички човеци – монашеският живот“, тогава може да се каже, че св. Теодосий, без сам да знае това, призовава всички хора към единство в братската любов. И прави това на място, където е било огласено настъпването на радостта за всички хора: родил се е Спасителят, Който е Христос Господ.
Е, нека си вземем гегата (можем да смятаме, че практиката на поста е точно тази гега) и да отидем във Витлеем, града на цар Давид, при Него – Царя на царете. Крайната спирка трябва да бъде нашият вътрешен Витлеем – царството Божие вътре в нас. А нашето сърце да бъде яслите, в които лежи повит Богомладенецът.
Превод: Анна Георгиева
Източник: „Православие и мир“
