Или защо православните християни почитат иконите?
Тържеството на Православието е свързано с историческо събитие, с окончателната победа над ереста на иконоборството, победата на иконопочитанието, която е формулирана в нашите догмати, когато казваме и изповядваме, че честта и поклонението на образ, нарисуван с бои върху дъска, се отнася към първообраза невидим. Покланяйки се на иконата, покланяйки се на видимото изображение, ние се покланяме на невидимия Бог, Който присъства винаги и навсякъде.
Но трябва също да осъзнаем, че само по себе си почитането на иконите е свързано преди всичко с това, че Господ се е въплътил в човешка природа, приел е в себе си цялата пълнота на човешката природа. Неслучайно досега съществува забрана за онези изображения, които не могат да предадат пълнотата на реалността на божествения небесен живот. Например забраната за изобразяване на Бог Отец като старец, забраната за изобразяване на така наречената Новозаветна Троица, където Бог Отец се изобразява като старец, а Светият дух – като гълъб.
Защо е тази забрана? В Стария завет се казва: Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи (Изх. 20:4-6). Това е така, понеже всеки път, щом човек се опитва да изобрази неизобразимото, несъмнено ще сгреши. Всеки път, щом се опита да детерминира необятното, да заключи в някаква форма непостижимото – истината се изкривява.
И тъкмо заради това мнозина навярно не разбират какво всъщност се случва, когато православните християни се покланят пред светите икони.
Съществуват християнски изповедания, в които до ден-днешен иконоборството е норма. Норма е например при протестантите. При възникването на движението на Реформацията привържениците му най-напред са започнали да унищожават изображенията на светците, изображението на Господ, изображението на Божията Майка. Какво са унищожавали те? Видимите идоли? Подмяната на богопочитанието? Трябва да поразсъждаваме по тази тема.
Работата е там, че иконопочитанието е свързано най-вече с това, че Господ е станал видим, станал е изобразяем. По този повод Йоан Богослов пише, че свидетелства: Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (Първо съборно послание 1:1).
Апостолът говори за въплътения Господ Иисус Христос, на чиито гърди е възлегнал, чийто лик е съзерцавал, за думите, поразили душата му. Ето това знание за въплътения Бог са ни предали апостолите, това знание се е превърнало в Църквата. Затова Църквата също е икона, видим образ на живия Бог. Той само се вижда чрез нас, чрез хората. Бог се е въплътил, станал е като нас, за да станем и ние такива като Него.
Човекът е ценен
Иконопочитанието само по себе си е не само свидетелство за това, че Бог обича човека, но и колко сам човекът е велик, необикновен, способен към богоподражание, към съвършенство, въпреки неговото падение, телесност, несъвършенства.
Когато светата Църква утвърждава иконопочитанието, тя утвърждава преди всичко ценността на човека, ценността на човешката личност, човешкото достойнство, човешката свобода, човешката любов. Това включва и човешкото тяло като изключителна ценност, защото това тяло е станало сродно на тялото Христово, защото Христос се е въплътил в това тяло, възкръснал е и в това тяло се е възнесъл в небесата „и седи отдясно на Отца”, както изповядваме в Символа на Вярата, понеже и нашето тяло е свято.
Тогава пътят към светостта е очевиден и понятен. Ние разбираме, че този път е богоподражанието. Това е подражание не на онова, което не познаваме, не виждаме, не чуваме и не можем да разберем, а подражание именно на Оногова, Който е станал какъвто е всеки от нас.
За това апостол Павел прекрасно е написал в своето Послание до Филипяни: Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос (Флп. 2: 5). И по-нататък става дума за това, че Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек (Флп. 2:7,8).
Това подражание на Бога е образ също и на телесното подражание на нашия Господ Иисус Христос.
Ние изпълняваме и поста като телесно подражание на нашия Господ Иисус Христос, Който е постил 40 дни в пустинята. Този телесен пост е един от начините на прослава на човешкото тяло, на човешката плът.
Затова всяко иконоборство се състои преди всичко в пренебрежение към човека, към човешката природа, към неговото тяло, към човешките чувства – свободата и любовта например; в пренебрежение към човешката радост, към човешките грешки. Понеже човешките грешки все пак се изчерпват с нашето покаяние. Ако гледаме на човек с фарисейска строгост, тогава всяка негова грешка, всяко негово несъвършенство го свежда до някакъв микроб, в най-добрия случай – насекомо, с което няма нужда да се говори, лесно може да отстраниш от себе си, твърде лесно е да го съдиш, с което може би не можеш да имаш нищо общо.
Затова, като говорим за Тържеството на Православието, си мисля, че трябва да говорим за онова прекрасно тържество на победата на човека над самия себе си. Той сам може да израсне в образа на Господа наш Иисус Христос, защото е склонен към богоподражание.
Тържеството на радостта да бъдеш човек в Христа, тържеството и щастието да приличаш на Христос – ето това трябва да изпълва със смисъл този празник.
Човек не се ражда светец…
Когато говорим за светостта, често възприемаме светците като свръхчовеци, които никога не можем да достигнем в подвизите им, в живота им, в сътворените от тях чудеса. Понякога ни се струва, че светците са избрани хора, предвидени специално от Бога по рождение и им е дадена такава мисия или такава благодат – да бъдат свети. Те никак не приличат на нас. И ние имаме връзка с тях само по време на молебен, когато подаваме бележчица за здраве и молим: „Светителю отче Николай, моли Бога за нас. Светителю отче Спиридоне, моли Бога за нас. Преподобни отче наш Сергие, моли Бога за нас”.
И се молим, обръщайки се към тях като към небесни човеци и земни ангели, които просто могат да ни подпомогнат и да ни съдействат по пътя през този живот. А реално се отнасяме към светците доста отстранено, разбираме, че и те са различни полюси. Да стигнем до тях – изглежда дори не помисляме за това.
Четем житията на светците и се учудваме. А кои всъщност са светците? Светецът е онзи, който в цялата си пълнота е успял да стане човек, да открие в себе си онези дарове, които Господ е връчил на всеки от нас. Да разтвори в себе си в цялата й пълнота онази прекрасна човешка природа, която Господ е дарил на Адам, в която се разкрива образът Божи, Неговото подобие.
Всички божествени черти в този човек са се проявили и той е възсиял и възтържествувал, победил е в този свят злобата, ненавистта, нелюбовта, скверността, всички онези мерзостни качества, полепващи по нас като вируси и болести, които наричаме човешки грехове, човешки немощи, човешко недостойнство. А в същността си всичко, което е зло, е точно онова нечовешко, дето не бива да се отнася до човека, всичко онова, което човекът трябва не просто да отхвърли, а да победи в себе си, да изчерпи и да се освободи окончателно от него.
И тогава настъпва Тържеството на Православието. Защото иконата на Христос е образът на истинския човек. Същинският истински човек и човечество, към което Господ призовава всеки от нас.
Човекът не подлежи на деление
Всички ереси от древни времена са се запазили и днес. Те просто съществуват под различен вид, в различни опаковки. Но като цяло всички човешки грешки, човешки измислици си съществуват прекрасно, въпреки че Църквата е показала истината и сега има възможност всички измислици да бъдат наречени със собствените им имена, да се дефинира грешката: светлината на тази истина ни помага да се ориентираме кое какво е.
В светлината на истината на Църквата разбираме, че човекът – колко прекрасно звучи това, човекът – е цялост, а не е съставен от отделни елементи: дух, душа и тяло. Те не могат да съществуват отделно – щом едното отпада, настъпва смъртта. Затова учението на Църквата към човека е такова, че и духът, и душата, и тялото – всичко това – е образ Божи. Всичко носи в себе си отпечатъка на образа на Бога. Всичко носи в себе си потенция на богоподражанието и обожението, както ние казваме.
А това, че човекът е винаги склонен да разделя, да разединява, говори, че ние все още живеем в наистина повредена природа. Първородният грях, грехът на Адам, който е повредил човешката природа, е повредил не само хората, а целия даден от Бога свят, защото светът и човекът са свързани помежду си по един удивителен начин. Там, където гние човекът, там гние и целият свят. Там, където се прославя и тържествува човекът в Бога, в Христа, във вярата, там и светът започва да се преобразява.
Затова усещането за разделението вътре в нас е присъщо на всеки, само че не това е истината за човека. Това е констатация на нашата болест, която ние трябва да изцелим в себе си с помощта на Бог.
Но ако приемем човека като такъв за истина, с греховете, грешките, двойствеността му, тогава, разбира се, ще трябва през цялото време да делим човека и по-нататък, да търсим в него поне нещо добро и приятно, което може да оправдае неговото съществуване на земята.
Тогава разбираме, че тялото винаги ще ни скланя към грях, душата винаги ще бъде страстна и ще се носи към пропастта на страстите, на всепозволеността. Само в духа, който през цялото време се стреми и се издига в Небесата, кара ни да мислим за Вечното, може да извадим от себе си нещо положително. Ако тръгнем по този път, човекът несъмнено ще се окаже абсолютно негоден.
Но ако осъзнаваме откъде се вземат тези наши страсти и защо нашето тяло робува на желанието за грях, тогава разбираме, че все пак имаме при Кого да отидем, къде да отидем, разбираме, че има път към спасението. Защото знаем: ако Бог е сътворил човека прекрасен, това значи, че все пак божествените сили, божествените потенции в човека са много по-могъщи, отколкото неговата повреденост, защото Бог е казал: Да бъде светлина! Той не е казал: Да бъде мрак. И в Бога, както знаем, няма никакъв мрак.
Човекът е омрачен от греха, но ние разбираме как да се отнасяме към греха. Човекът и грехът не са едно и също нещо. Човекът и грехът могат да бъдат много близки в някакъв момент, но никога не съвпадат напълно. Затова на всеки човек трябва да се даде възможност да се освободи от греха и да го победи.
Болестта не съществува сама по себе си. Няма туберкулоза – има бактерия на Кох. Няма грип сам по себе си – има грипен вирус. И докато вирусът не е попаднал на благоприятна почва – няма болест. Болестта се появява само тогава, когато има възможност да паразитира върху нещо. По същия начин грехът, злото паразитират върху човешката душа и дори духа на човека. Този паразит като всеки паразит може да бъде изтребен с Божията сила, ако човек много силно поиска това.
Нашата задача – и по време на поста – е да изтребим тъкмо тези паразити, които са се впили в нас, пият нашата кръв, отнемат от нас милостта Божия, отвеждат ни от благодатта. Трябва да изтребваме тези паразити, за да може истински, в цялата си пълнота, най-накрая да станем човеци.
Превод: Анна Георгиева
Източник: Правмир