Новоизбраният Румънски патриарх Даниил е един от най-известните богослови на Румънската православна църква. Доктор по богословие, преподавател по догматика и основател на редица богословски учебни заведения в страната си, Патриарх Даниил е автор на над 600 публикации. Станал популярен с мисионерската си визия за Църквата и като ръководител на либералното крило сред румънските епископи, мнозина очакват днес от него активизиране на междухристиянския диалог в Румъния. В тази връзка предлагаме на читателите на „Двери” един доклад на Негово Блаженство Даниил, в който той излага своите възгледи за природата на Църквата и нейната мисия. Докладът е изнесен по време на международната конференция „Православното учение за Църквата” провела се 17-20 Октомври 2003 г. в Москва.
Единството на Църквата е един от атрибутите, признаците на Църквата, за което се говори в Символа на православната вяра: „Вярвам в една свята, съборна и апостолска Църква”. Разбирането на единството на Църквата, неговата реализация и проява на нивото на конкретния църковен живот представлява сам по себе си постоянен проблем от богословски, духовен и пастирско-мисионерски характер. Възстановяването на християнското единство след векове на разкол и разделение и убедителното изповядване единството на Църквата на местно и вселенско ниво e един от най-важните въпроси от богословски и пастирско-мисионерски характер, особено в общество, развиващо се в дух на плурализъм, секуларизъм и дълбоко разделение в духовната сфера.
През последните десетилетия православното богословие, в лицето на прот. Георги Флоровски, Йоанис Кармирис, митр. Йоан (Зизиулас), Владимир Лоски, прот. Александър Шмеман и прот. Думитру Станилоае задълбочено изследват темата за единството на Църквата на основата на светоотеческата традиция, нерядко в диалог с римокатолическото и протестантско богословие, като техният православен принос получава международно признание. Тяхното учение за Църквата добива известност като „еклисиология на евхаристийното общение” (при о. Шмеман, прот. Йоан Майендорф, митр. Йоан (Зизиулас), прот. Борис Бобрински) и като „троична еклисиология”, излизаща зад пределите на Евхаристията (при о. Станилоае). Техните размишления за онтологията на личността на тринитарно и антропологично ниво, за отъждествяването истините на битието с общението, за единството на христологията и пневматологията в съзиданието на Църквата, за тринитарните отношения в живота на Църквата и по други извънредно важни теми играят изключителна роля в обновлението на Църквата и нейната мисия днес.
Относно природата и целите на християнското единство трябва да отбележим, че в православното богословие, както и донякъде извън него, всеобщо признание получава възгледът, според който
Пресветата Троица представлява източник и цел на църковното единство
Единството на мненията се основава, от една страна, на неопатристичната екзегеза на Св. Писание и, от друга – на внимателното изучаване на светотайнствените, литургическите и каноническите аспекти на живота на Православната църква, разглеждани като източник на академичното богословско възраждане в диалог със съвременната култура.
Тези усилия, предприемани в рамките на възраждането на академичното богословие и насочени към разбирането на Църквата като такава и на нейното единство в частност, на основата на неопатристичния синтез трябва да бъдат продължени и да излязат извън рамката на първоначалния стадий, в който се намират. Тази необходимост се потвърждава от факта, че в много от учебниците по богословие, както и в други богословски разработки, появяващи се в Православната църква днес,
продължава да се усеща влиянието на старата схоластична терминология
и съответстващите й представи за богословие.
Освен това неопатристичното богословие днес е длъжно да бъде съпроводено от усилено библейско, литургично и пастирско възраждане, базирано на основата на един многостранен подход, по подобие на осъществяваното вече в областта на патристиката. Във връзка с това бих искал да напомня, че догматите и каноните на Православната църква са били формулирани на Вселенските събори от богослови, които са били епископи, пастири в епархиите си с дълбоко чувство за отговорност, ясно съзнаващи своята огромна пастирска и мисионерска отговорност за спасението на поверените им пасоми. В същото време евхаристийното богослужение се е изработвало в живите църковни общини, където молитвата се е съединявала с богословски размишления, догматите – със славословие, църковното единство – с динамична мисия. Освен възвръщането към разбирането на Светата Троица като източник, образец и цел на православното единство, правословното богословие днес е длъжно да изяви правилното съотношение между църковното единство като дар Божи и видимото единство като мисионерска задача на всеки християнин.
Новият Завет ни учи, че св. Църква е Народ Божи (2 Кор. 6:16; 1 Пет. 2:9), мистично Тяло Христово (Еф. 1:22-23), Невеста Христова (2 Кор. 11:2; Откр. 22:17), Храм Божи, Храм на Светия Дух (1 Кор. 3:16; 6:19-20), дом на Светата Троица в хората (2 Кор 13:13; Еф. 4:18), а също, че в Църквата „има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви: един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички” (Еф. 4:4-6). Всички тези библейски цитати ни показват, че единството на Църквата е дар Божи, присъствие на Светата Троица в живота на Църквата. Богословско-мисиологичният размисъл за живота на Църквата не може да игнорира трудностите в съхранението, поддръжката и изразяването на този Божествен дар на църковното единство. С други думи,
как ние съотнасяме догмата за единството на Църквата с настоящия сакраментален и пастирско-мисионерски църковен живот?
Богословието е длъжно да помогне на съществуващите църковни структури да поддържат и изразяват единството на Църквата в тяхната практика на сакраменталния и мисионерски живот, предлагайки нови духовни пътища за диалог, братски отношения и сътрудничество. Например знаменитото 34-о Апостолско правило, съставено около 400 г., разглежда правилните отношения между епископите и техния предстоятел като отношения, построени на основата на взаимния съвет и формулира извода, че по такъв начин ще бъде прославен Отец, и Син, и Светият Дух.
С други думи, за да бъде отново открито значението на тринитарната еклисиология, съдържаща се в Св. Писание и изразена от Отците на Църквата не в систематизиращи трактати, но в сакраменталния живот и в каноничната дисциплина на Църквата, е необходимо отново да бъде открито тяхното дълбоко духовно съдържание и отношението на това съдържание към живота на християнските общини и отделните християни днес. Ако мистичното съдържание на св. Тайнства, литургичната обредност и църковната дисциплина не бъде творчески изразено (изяснено, преосмислено – бел. прев), съществува реална опасност, единството на Църквата да се смеси с единството на светските организации. В същото време е необходимо единството на Църквата да бъде представено като дар Божи, в неговата пълнота, въпреки че проявлението му зависи от веровото усилие, духовния живот и борба на всяка християнска община, на всеки християнин.
Този процес на
усвояване дара на благодатта представлява същевременно динамичен процес на „обòжение”
или духовен ръст на Църквата, основана на изповядването, че „Христос е Син на живия Бог” (Мат. 16:6-18). Този динамичен процес на църковното единство като движение към зрялост или израстване в общението е прекрасно изразен от ап. Павел в неговото Послание към ефесяните: „Понеже бяхте съградени върху основата на апостолите и пророците, като е краеъгълен камък сам Христос Иисус, върху когото всяко здание, стройно сглобено, расте за храм свет на Господа; в който и вие се вграждате заедно в Духа за Божие обиталище” (2:2-22). В светлината на това наставление, съхранението и проявлението на църковното единство е знак за духовна зрялост и святост на живота ни.
Единството на Църквата като общение на човешката личност с Лицата на Пресветата Троица се проявява особено силно в живота на светците, които са разбирали, че единството на Църквата се достига преди всичко със сърцето, изпълнено с Дух Свети, където същевременно Духът на истината (Иоан 15:26) е и Дух на общението (2 Кор. 13:14). Това обяснява, защо в Никео-Константинополския символ на вярата единството на Църквата е тясно свързано с Нейната святост. Светият Дух създава църковното общение в истините на вярата и живот като общение в Христос, а същевременно църковното единство се преживява като дар Божи според мярата на християнското израстване в светостта чрез освобождаване от самодоволството и от комплекса на превъзходството или непълноценността.
библейските образи „Църква – Тяло Христово” или „Христос – Глава на Църквата” не трябва да се тълкуват в буквалния, биологичен или даже функционален смисъл,
тъй като тези, които съставляват мистичното тяло Христово, са ръководени от Светия Дух – това са свободни личности; и те чрез благодатта на Светия Дух влизат в общение с любовта на божествените лица на Пресветата Троица, отличаващи се едно от друго, равни, свободни, но не по-малко пребиваващи в единство. Защото „Господ е Духът; и където е Господният Дух, там е свобода” (2 Кор. 3:17). Църковното единство – това е свободно прието общение. Тук трябва да направим разграничението между единство-общение от една страна и единство-принуда, което за сектантската или индивидуалистична свобода е тъждествено и поражда разделение, и църковната свобода като движение към примирение и общение с другия.
Теоретично ние знаем какво е нормативното сакраментално и каноническо единство на Църквата, но в нас няма достатъчно сили, за да го съхраним и защитим. Това вероятно обяснява защо Господ Иисус Христос говори в Своята молитва, предшестваща Неговите страдания и разпятие, именно за единството на Църквата, знаейки колко е трудно да се съхрани общението в любов и мир, дълбоко разделено от греха, в свят, където отсъстват любовта и изповядването на истината.
Единството на живота в свободата – това е любов – перихоресис,
т. е. взаимно обитание на всяко едно Лице в другите, така че в Бог няма външни, но само отношения на взаимно пребиваване на Единия в Другия (срв. Иоан 17:21-22).
Отците на Църквата ни напомнят, че се „спасяват само съединените с Бога” (св. Григорий Богослов).
Ето защо първото изискване за съхранение единството на Църквата е правилното изповядване на вярата ни, изповядването на Христос, истински Бог и истински Човек, пребиваващ във вечно общение с Отец и Светия Дух, Въплъщението – вечното общение с човечеството. Тази правилна вяра ни открива входа в Царството Божие (Мат. 16:16-18). В този смисъл ереста като отклонение от истинното общение с Лицата на Пресветата Троица е препятствие пред съхранението на църковното единство и пред достигането до спасение. Борбата на апостолите, мъчениците и отците на Църквата за съхраняването и преподаването на правилната вяра, „която веднъж за винаги бе предадена на светиите” (Иуда 3), и тяхната борба за църковно единство против всеки разкол (1 Кор. 3:1-23) ни учи, колко голяма е нашата отговорност – отговорността на всеки християнин за съхранение и опазване на светия дар на църковното единство и колко необходими са израстването в любовта и стремежът към възстановяване на църковното общение с всички тези, който по наша или не наша вина са се отделили от Православната църква.
Църковното единство, произтичащо от общението със Светата Троица и изразяващо се преди всичко като духовно отчество, духовно синовство и духовно братство в живота на Църквата – нашата духовна майка, превръща църковната община по-скоро в църковно семейство, отколкото в юридическа институция. Днес е необходимо отново да бъде осмислена дълбоката връзка между Църквата като духовно семейство и семейството като домашна църква. Настоящата духовна криза на семейството и появата на нови движения (църковни и парацърковни – бел. прев.) ни призовават към още по-дълбоко възвръщане към местната църковна община като в духовно семейство, основано на общение във вярата и живот с Отца, Сина и Светия Дух. В същото време е необходимо да задълбочаваме разбирането за семейството като пространство, където животът е благословение на Пресветата Троица. Това, че православието никога не е противопоставяло семейния живот в брака на монашеските отношения, а по-скоро използва в монашеството изрази, родени в семейния живот в брака (такива като отец, син, брат, майка, дъщеря, сестра – в тяхното духовно разбиране) се явява ясно указание за това, че и семейството, и монашеските общини са призвани да прославят присъстващата в тях тринитарна любов, да съхраняват църковното единство и да го укрепват.
