Между „осана“ и „разпни Го“
Цветница е празник на спонтанно избликнала духовна радост, на зелени върбови клонки и свежи пролетни цветя, с които вярващите приветстват своя Бог и Спасител.
Със завладяваща естественост в св. Евангелие се разкрива картината на празничния „Вход Господен в Йерусалим“:
Господ Иисус влиза тържествено в свещения град. Пътят е застлан с одежди, цветя и зеленина. Приветстват Идващия в името Господне с палмови клонки и възторжени викове: „Осана на Сина Давидов!“. А „Осана“ означава: „Спаси!“ или „Бъди спасен!“. Това е поздрав-възклицание при израилтяните. Той отговаря донякъде по смисъл на нашето: „Слава!“ или „Ура!“.
Божията милост
В Свещеното Писание на Стария Завет Бог се окачествява като милостив: „Благоутробен и милостив е Господ, дълготърпелив и велик по милост” (Пс. 103/102:8). Когато се явява на Моисей след като му дава скрижалите, Бог Сам прогласява: „Господ, Господ Бог благоутробен и милостив, дълготърпелив и велик по милост и истина” (Изх. 34:6). Божията милост е безпределна и необятна, затова тя изпълва цялата Земя (Пс. 118:64). Божието милосърдие се проявява винаги, дори и когато Бог наказва, т. е. Бог е едновременно милостив, благ и праведен (Пс. 114:5). Така Ной и семейството му, за разлика от всички останали, чиито сърдечни мисли са били насочени изцяло към извършването на злини, биват избавени от водите на потопа, а Лот и неговите дъщери – изведени от загиващия поради справедливото Божие наказание Содом.
Божието милосърдие се проявява особено силно при избавянето на Израил от робството в Египет. Наказанията, които Бог налага на фараона и на египтяните, имат за цел фараонът – най-вероятно става дума за Рамзес ІІ (1290-1224) – да познае чрез чудесата, извършени пред него, силата и могъществото на Господа и да освободи Израил (Изх. 7:16). Тази хипотеза съответства на данните от Изх. 1:11 (и парал.), че евреите са били принудени да участват в строежа на градовете Питом и Раамсес. Именно Рамзес ІІ съгражда своя резиденция в източната част на делтата на Нил. (Вж. Donner, H. Geschichte des Volkes Israels und seiner Nachbarn in Grundzügen, Göttingen 1995, T. I, S. 105-106).
Отново за Благовещението
Тя стана небе, без да знае, че от нея ще изгрее Слънцето
Забележителният автор исихаст от 14 в. св. Николай Кавасила (1332-1371) посвещава това слово на Благовещението на св. Богородица, откривайки пред нас погледа на византийския човек към Божията майка. Една проповед, изпълнена не само с горещо религиозно чувство, но и с дълбока догматика.
За Благовещението на Пресветата наша Владичица и Приснодева Мария (Три Богородични слова)
Ако трябва някога човек да се радва и да тръпне, да пее с благодарност, ако има период, който изисква човек да желае най-голямото и най-доброто и го кара да се стреми към възможно най-широка връзка, най-прекрасен изказ и най-силно слово, за да възпее величието му, не виждам кой друг може да бъде, освен днешният празник. Защото като че днес дойде от небето Ангел и възвести началото на всички блага. Днес небето се възвеличава. Днес земята ликува. Днес цялото творение се радва. И отвъд този празник не остава и Този, който държи в ръцете Си небето. Защото това, което се случва днес, е същински празник. Всички се срещат в него, с еднаква радост. Всички живеят и дават и на нас същото веселие: Създателят, всички творения, самата майка на Твореца, която предостави нашата природа и така Го направи причастен на нашите радостни събрания и празници. И преди всички се радва Творецът. Защото е по начало благодетел и от началото на творението има за свое дело благотворeнето. Никога няма нужда от нищо и не знае нищо друго, освен да дава и да благотвори. Днес обаче, без да спира спасителното Си дело, Той минава на второ място и идва между тези, които са облагодетелствани. И не се радва толкова за големите дарове, които Той дарува на творението и които разкриват щедростта Му, но за малките неща, които получи от облагодетелстваните, защото така става ясно, че е човеколюбив. И смята, че Го прославят не само онези неща, които Самият Той даде на бедните роби, но и онези, които бедните Му подариха. Защото и ако избра пред божествената слава умаляването и се съгласи да приеме като подарък от нас нашата човешка бедност, богатството Му остана непроменено и превърна в него нашия дар в украшение и царство.
Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.