Мобилно меню

4.9327731092437 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (119 Votes)
1_48.jpgОбливайки се в сълзи, разпитвах за Господа всички, които някога Го бяха виждали: пророците, апостолите и отците, действително мъдрите... С голяма скръб и сълзи на очи ги молех да ми кажат къде са Го видели някога, на кое място и по какъв начин”(1)

Св. Симеон Нови Богослов

Името на о. Александър Мен е едно от най-известните и най-противоречивите в историята на Руската Църква през XX в. То е известно почти на всички християни в Русия, както и на много извън нейните граници. За учениците си той е един от най-забележителните проповедници, пастири, и може би богослови, на нашето време. Смъртта му е безспорно мъченическа. За противниците на о. Ал. Мен неговото творчество е също ярко събитие в църковния живот на 70-те и 80-те год., но с отрицателен знак: о. Александър Мен бил забележителен проповедник, обаче водил хората не в Църквата, а в някакво „околоцърковно пространство”, до голяма степен разграничено от нея; или даже в междуцърковно пространсто – оценка, свързана с негативно отношение към икуменическите позиции на о. Александър Мен.

Привържениците на двете концепции така и не намериха общ език. От многобройните книги, посветени на о. Александър Мен, повечето са или „акатист”, или „акатист с обратен знак”. Това показва не само, че „пътят към диалога е винаги труден”, но говори и за необикновената сложност на самия феномен о. Александър Мен и неговото творчество.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (120 Votes)
A_Shmemann_early_photograph.jpgКогато в Църквата избухват и се разгарят спорове, а това, уви, се е случвало и се случва често, в църковните среди неизменно се раздават призиви тези спорове да бъдат прекратени в името на мира и любовта. И на това бихме могли само да се радваме, ако в подобни призиви не звучеше толкова явно и нещо друго. „Това, за което вие спорите, – чува се в тях – не е важно, то не интересува никого и не е разбираемо за никого, освен за „специалистите” и „ерудитите”, а поради това и целият ви спор носи само съблазни и вреди…”
 
Тук се налага да припомним на тези изобличители нещо много важно, за което те като че ли забравят. А те забравят, че в Църквата мирът и съгласието са неотделими от истината. „Външният” – невярващ и нецърковен – човек ще се усмихне и ще свие рамене: „Що е истина?” Точно така е попитал и Пилат стоящия пред него Спасител. А Спасителят не му е отговорил, тъй като „външният” преди всичко не вярва в това, че истината е възможна, тъй като за него тя е винаги относителна, винаги се измерва от ползата, от успеха, от „актуалността”. За нас обаче, които сме вярващи и които знаем, че Църквата е основана върху въплътилата се Истина, че целият неин живот е в Този, Който е казал „Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6) – за нас в Църквата няма нищо неважно, защото всичко се измерва чрез тази Истина и всичко Ѝ служи.

4.8888888888889 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (45 Votes)
1_2.jpg(Първа част)

Приносът и делото на света Богородица

Съвършенството на добродетелта на света Богородица било нейната сила. С тази сила на добродетелите си тя сложила край на властта на греха, който владеел над човеците: „и беше достатъчна добродетелта на една душа да се противопостави на злобата на всички хора от както свят светува”87. По този начин света Богородица станала ковчег, който спасил човешкия род от страшния потоп на греха, както точно станало с Ноевия ковчег в Стария Завет88. Праведността и добродетелта на света Богородица измили човешката природа от зловонието на греха и заличили срама, който той причинил, унищожавайки едновременно и „безчинството” на общия враг на човека – дявола89. Тази победа над греха не се ограничила само до света Богородица, а се пренесла върху всички човеци90. Защото съгласно фундаменталната истина на православната вяра съществуването на всеки човек е тясно свързано със съществуването на другите. Това онтологично общение и единство на човешката природа води до това, че добродетелта и чистотата на едно лице се влива в целия човешкия род. Следователно, победата на света Богородица срещу греха никога не е била разглеждана само като нейна лична слава, а като победа, постигната от всички човеци.

4.8518518518519 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (54 Votes)

1_85.jpgСв. Богородица, като изключителна и уникална личност, има основополагащо място в пространството на Православната църква. Ширшая небес е Началница, която води вярващите от всички епохи към Христос и пакибитието. В същото време тя е подателка на всяка божествена благост за човека и творението.1 Затова опитът да се представи величието на св. Богородица превишава човешките сили. Само ангелите, подчертава св. Николай Кавàсила, могат достойно да изразяват славата на св. Богородица в Небесното царство, докато ние можем да я възхваляваме само толкова, колкото е нужно, за да осветим нашия език и душа. Достатъчна е само една дума и припомняне на славата на св. Богородица, за да възвисим своите душа и ум и да се преобразим от плътски в духовни и от скверни в свети.2

Св. Николай Кавàсила не само възхвалява живота и благотворното присъствие на св. Богородица в света, а и въз основа на нейната личност се опитва да даде отговор и на големия проблем, поставен от хуманизма. Защото, когато се подценява величието на християнската антропология, се подкопава самият християнски живот.3 Живеейки през важната епоха на 14 в., св. Николай Кавàсила представя православната антропология чрез личността на св. Богородица. На предизвикателството на антропоцентричния хуманизъм той противопоставя личността на св. Богородица, която представлява човека, сътворен по Божи образ, дарен със силата за богоподобие.4 По този начин той дава ново измерение на догмата за Дева Мария. Той не го е тълкувал само в христологически аспект, както по-ранните отци на Църквата,5 а едновременно подчертава и неговото антропологично значение. Св. Богородица разкрива човешката природа, утвърждава я и я насочва към Христос. Антропологията на св. Николай Кавàсила и неговото учение за личността на св. Богородица взаимно се преплитат, имайки за средоточие Христос, Който е единственият истински и съвършен Човек.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (66 Votes)
1_115.jpgВсички знаем за прародителския грях, т. е. за непослушанието и бунта на прародителите в рая. Тук обаче е необходимо да изясним няколко основни момента, за да се избегнат погрешни тълувания.

1. Мъж и жена

В началото Бог сътворил човека, първо мъжа, а след това и жената от неговото ребро. В Писанието се казва “мъж и жена ги сътвори”. Характерно е, че в Божия замисъл за сътворението на жената доминира потребността човек, т. е. мъжът да не бъде сам на земята. Тук преобладава кинонийният елемент, а кинонията-общението с другия пол става в същото време сила за живот, която впоследствие съхранява и увековечава живота, отново според волята на Бога: “плодете се …” (Бит. 1:28). Бог е дал на мъжа и жената Своите качества в умален вид. Преди всичко това са разумът и самовластието. Разумът означава силата на мисълта, а самовластието – силата на свободата.

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики