1. Срещу онези, които са така изкусни в речите, е моето слово. И за да започна от Писанието: „Аз съм против тебе, о, гордост“ (Иер. 50:31) – в учението, в слушането и в мисълта. Защото има, да – има и такива, на които нашите думи „гъделичкат“ (2 Тим. 4:3) слуха и ги сърби езикът, а както гледам, насърбяват ги и ръцете;[1] на които са мили „скверното празнодумство, … възраженията на лъжовната наука“ (1 Тим. 6:20) и към нищо полезно неводещите „словопрения“ (1 Тим. 6:4). Така нарича излишъка и прекомерната изисканост в речите Павел – вестителят и поръчителят на „краткото слово“ (срв. Рим. 9:28, Ис. 10:23), ученикът и учителят на рибарите. Де да можеше тези, за които говоря, да се стараят по същия начин и в деянията си,[2] както им е повратлив и умел езикът, подбиращ все възвишени и прекрасни думи. В такъв случай малко, навярно по-малко, отколкото сега, биха се впускали в тази нелепа и странна софистика и, за да се изразя смешно за нещо наистина смехотворно, акробатика със словото.
2. Като рушат всички пътища на благочестието,[3] тях ги занимава единствено това, да „завързват“ или „развързват“ (Дан. 5:12) някакъв въпрос, подобно на участниците в театралните демонстрации, представящи не такава борба, която да доведе до победа според законите на действителната схватка, а такава, която да грабне окото и да изтръгне похвала у хора, досега не виждали нищо подобно. Всеки площад трябва да се оглася с техните разсъждения, на всеки пир да тегне досадата на празните им брътвежи, всеки празник да е безрадостен и изпълнен с униние, на всяко погребение скръбта да се утешава с умувания, съдържащи още по-голямо зло, а на женските покои – това лоно на простотата – да се отнеме покоя, като с повратливост на словото се грабне цветето на срама.