“…да станете участници в божественото естество…” (2 Петр. 1:4)
Един от актуалните въпроси в православното богословие през 20 век бе т. нар. „западен плен на православното богословие”, гениално формулиран от отец Георги Флоровски като „остра романизация на Православието, латинска псевдоморфоза на православието”. С този термин се обозначава възприемането на западните методи за богословстване, усвояването от източното богословско съзнание на западните форми и категории на мислене. Извън тесните академични среди малцина си дават сметка за дълбочината, с която този проблем рефлектира върху ежедневното ни християнско битие и световъзприемане, Озападняването на православието е частично разкрито в неговите регионални измерения от големите богослови на нашето време Г. Флоровски, А. Шмеман, Йоан Майендорф, Л. Успенски, Д. Станилоае, Хр. Янарас и др. Друг коректив на „озападненото” православно богословие е животът на съвременните светии, които по Божия милост просияват и днес и чието свидетелство на вярата не може да бъде ограничено в рамките на схоластичното богословие. Може да кажем, че е налице ясна „диагноза” за кризата в днешното православно богословие, но въпреки призива на цяла плеяда харизматични богослови за възвръщане към богословието на св. отци, въпреки техния огромен труд, намерил своя апогей в светоотеческия синтез като средство за преодоляване на кризата, и до днес православното мислене продължава да живее в схоластичната рамка на западния плен.
Втората неделя от Великия пост Църквата е посветила на св. Григорий Паламà. Този избор не е случаен – след Неделя на православието Църквата ни кани да помислим върху следните въпроси. Каква е целта на християнския живот? Да станем жилище на Светия Дух и Бог да се посели в нас, както обещава Св. Писание, или просто да бъдем добри хора в един чисто нравствен аспект? В контекста на дискусията между св. Григорий Паламà и Варлаам през 14 в. особено остро се поставя въпросът за природата на обòжението – целта на живота в Христос. Основната теза на солунския светител, който защитава автентичната православна традиция, разкрива богоуподобяването като реално причастие в Божията природа, а не само като нравствена категория, изразяваща се в спазване на Божиите заповеди и подражание на Христос по дела. Какво представлява обòжението? Какво е светостта и с какво светците се отличават от останалите обикновени хора? Дали обещанието на Бога, че ще живее в нас, е само нравствена метафора или има реален смисъл? Творение ли е Божията благодат? На всички тези въпроси проницателният защитник на св. православие и исихазма дава смел и недвусмислен отговор в третата книга от Апологията срещу Варлаам и Акиндин, част от която публикуваме в превод от оригинала за първи път на български език.
Оправдано ли е заместването на думата "девица" с "млада жена" в новото английско издание на Библията? Някои коментари върху старозаветното пророчество на пророк Исаия за раждането на Иисус Христос.
В книгата на свети пророк Исаия се намира един от най-познатите текстове, които имат месианско значение – този за раждането на Иммануел* от девица (Ис. 7:10-16). Както винаги и това пророческо слово е дадено по конкретен исторически повод, който в случая може с точност да се установи – текстът на Ис. 7:1-9 проследява събитията от времето на Сироефремската война (733 пр. Хр.). Стихове 10-16 са изречени именно в този исторически контекст и в жанрово отношение са едно възвестително слово, което Бог отправя чрез прор. Исаия към юдейския цар Ахаз (733-727). Ахаз като човек, който смесва вярата си в единия истински Бог с вяра в езически божества (синкретизъм), явно е изчерпил доверието си в лъжливите езически божества и във важен момент за царството си (Юдейското царство) се обръща към истинния Бог Яхве и към Неговия пророк – Исаия. Вярно, Ахаз се обръща за помощ към могъщия асирийски цар Теглатфаласар III (4 Цар. 16:7), но ясно осъзнава, че човешката защита в случая не би била достатъчна.
Разказът в Битие, 3-та глава, известен в християнското богословие като разказ за греха на праотците, се разглежда различно в библейската тълкувателна традиция. Изхождайки от тълкуванията на светите отци върху разглеждания централен за християнското богословие текст, неминуемо се налага да се обърне внимание и на разбиранията за него в юдейската традиция. Целта на настоящата публикация е да се видят светоотеческите аргументи при тълкуванието на текста на Битие 3 гл., като се отчитат равинските мнения.
Преди да обърнем внимание на светоотеческото тълкувание, се налага да се спрем на неправилните становища в равинските тълкувания. За целта ще направим кратко въведение в равинското и светоотеческото разбиране за сътворяването на човека.
(В посланието на св. Евтимий, патриарх Търновски до преп. Никодим Тисмански)
Двойствеността на човешката природа, подвластна на природната обусловеност и същевременно способна на свобода и творчество, поражда в богословски план интересни постановки, които в никакъв случай не остават затворени единствено в областта на чисто теоретичните мисловни конструкции. Тази проблематика възниква като следствие от неща, които са най-реалните и неизбежните в човешкия живот: злото, страданието, смъртта. Именно тяхното осмисляне довежда до удивително разнообразие от богословски и религиозно-философски метафизични теории.
”Без принципа свобода не могат да бъдат разбрани нито сътворението, нито грехопадението, нито изкуплението. Без свободата не може да се разбере и феноменът вяра. Без свободата не е възможна теодицея. Без свободата е лишен от смисъл и целият световен процес”.[1]
Ежемесечната поддръжка от нашите съмишленици (дори и със символични суми), ще е от голямо значение за нашата работа в бъдеще. Ако желаете повече информация как можете да подпомогнете развитието на образователните ни проекти, щракнете тук:
Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.
“…да станете участници в божественото естество…” (2 Петр. 1:4)
Разказът в Битие, 3-та глава, известен в християнското богословие като разказ за греха на праотците, се разглежда различно в библейската тълкувателна традиция. Изхождайки от тълкуванията на светите отци върху разглеждания централен за християнското богословие текст, неминуемо се налага да се обърне внимание и на разбиранията за него в юдейската традиция. Целта на настоящата публикация е да се видят светоотеческите аргументи при тълкуванието на текста на Битие 3 гл., като се отчитат равинските мнения.
(В посланието на св. Евтимий, патриарх Търновски до преп. Никодим Тисмански)
